„Ние сме Странджа“ – нова книга на Димо Райков
Там, където Господ докосва небето… Баща и син за родното място, за най-нежната планина, за хората, животните, тревите в нея. За душата на Странджа…
Б.р. – Димо Райков (1954) е автор на книгите „Стълба от камък“, разкази, 1983; „Жребият“, повест, 1987; „Мигът на невестулката“, разкази, 1989, „Писма до мъртвия брат“, роман, 1993; „Пансионът“, роман, 1995. От няколко години живее в Париж, където създава триптиха за Града на светлината: „Париж, моят Париж…“ (2006), претърпяла няколко издания; „BG емигрант в Париж“ (2008) и „55 тайни на Париж“ (2009). През 2008 г. издава „Писма до мъртвия брат. Пансионът“. Следват сборникът с разкази „Кестени от Париж“ (2011) , романът „Реката на смъртта“ (2012), „Диагноза: Българин в чужбина“ (2014), „Сини сърца“ (2015), „Париж – радостта от живота“ (2016), „Франция, разреши да те обичаме“, „Анхедония“ (2019), „55 дни карантина в Париж“ (2021). В новата си книга „Ние сме Странджа“ писателят включва и записките на баща си Петко Райков. Следва откъс.
„Всички могат да се спасят, само ако всеки спаси себе си…”
Андрей Тарковски
„Аз съм бежанка от миналото и като всички бежанци си спомням обичаите и привичките на живота, който съм захвърлила или била принудена да захвърля: те всички ми се струват странни и аз съм обсебена от тях. Като белогвардеец в Париж, пиещ чай, заблуден в двадесети век, мене все ме тегли назад и се опитвам да намеря старите пътеки.“
Маргарет Атууд, канадска писателка
Посвещавамe с татко тази книга на родовата памет и обичта към кръвта на моите внуци Диянка и Константин, както и на всички българчета в родината и по света, за да помнят винаги, че „Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите“, че „Светът не свършва със старите, но не започва и с младите“… И че „Който не е от някъде, той е от никъде!“
Вместо епилог
Колко красиво ще бъде, ако всеки син и баща напишат подобна на нашата книга за своята планина, река, равнина, за своето родно място. Колко нужда имаме от това ние, българите, днес. И завинаги, нали! Ще завърша нашата книга за Странджа с един особен момент от моя живот. С едни красиви думи за нашата планина и нейните хора. Думи от сърцето! От моето, но и от сърцето на един достолепен странджанец -малкотърновчанин, Димитър Праматаров. Ето моето слово, което приготвих да прочета при връчването ми на званието „Почетен гражданин на Малко Търново”. Поради една тъжна причина, изблика на една мъничка група родни завистници, не успях да сторя това, сега се реванширам на кмета Илиян Янчев и съгражданите ми от Инициативния комитет, издигнали моята кандидатура.
„Мои странджанци, нашата семка е семка, оплодена от Свободата! Защото ние почти всички сме потомци на планинци-колибари, на най-свободните хора на света, родени и израсли в своя вълшебен свят на иначе измъчени от вечната мизерия гранични люде, но с богата душевност и пълни с преданост и обич към децата си и родното място сърца. Нека в тези няколко минути на моето кратко слово ние, все още живите днес, да се обърнем, да извикаме нашите си мъртви, да ги помолим да слязат поне за миг от тяхното място на смирението, да дойдат, да приседнат до нас и в нас, в сърцата ни, да прелеят своите вече божествени души в нашите, пълни с демони души, да притиснем глави в топлия им скут и да им кажем онова, за което толкова се скъпяхме, докато бяха живи…
– Мамо, тате, ние ви обичаме, благодарим ви за примера, който всеки ден ни демонстрирахте тихо и ненатрапчиво с праведния си живот, благодарим ви за това, че ни дадохте възможност да се родим и живеем не богато и охолно, не наготово, а честно и почтено, да постигаме трохата хляб сами и единствено с труда си.
Когато през далечната 1983 година аз, бедното странджанско момче, издадох първата си книга след почти десетгодишно чакане, когато не вярвах на очите си, че държа първата си рожба „Стълба от камък” и получавам десетки писма за нея, аз прочетох следните думи, които ще бъдат в сърцето ми винаги… Това писмо ме накара да изтръпна и да се, признавам си, разплача. Пазя го и до ден днешен. Ще го пазя до сетния си дъх. Зная всяка дума от него. То ми бе изпратено от 80-годишния тогава Димитър Праматаров от Малко Търново, живеещ в София, училищен инспектор за Софийска област.
Той ми пишеше. „Момче, не те познавам, но сърцето ми пее, защото наш странджанец е направил най-хубавото нещо на тоя свят – да напише и издаде книга. Да напишеш книга – това е втори живот! Аз зная какво значи да тръгнеш от Странджа и да стигнеш в София. А да напишеш книга, да се наредиш до първите хора – о, това е за нас, Димчо, подвиг! Защото ние, странджанци, сме мъчени хора, ние всичко сме постигнали сами, сами и пак сами! И най-богатият в Странджа е беден. И най-богатият, като тръгне по света, е сам. И сам се бори с живота. Но честно, без тарикатлъци! Аз зная Стоилово, за което пишеш, това чудно и красиво като приказва селце, зная и колибите му наоколо, зная стоиловските песни и стоиловската омала на младите моми и момци. Зная дядо ти Райко кръчмаря, който беше и кмет на селото, зная как той и другите смъртници го опазиха от турците. Най-хубаво, Димчо, най-сладко съм ял у дядо ти Райко в Стоилово – пържена крехка преснинка с яйца. Аз зная как живееха тези хора, твоите деди – мъчно, ама честно! Винаги честно! И тази честност е нашето имане, Димчо! Ние, странджанци, моето момче, чужд хляб не сме яли. Всяка хапка е осолена от потта ни. Затова, момче, аз горещо те прегръщам, горещо и бащински те целувам. Аз зная от това, което прочетох, че ти ще станеш голям писател. Зная, че ти ще славиш името на Странджа! Не може човек от Странджа да живее без нея, където и да иде, каквото и да направи, тя, Странджа, ще е винаги в него. Обичам те, моето момче, кураж, кураж и здраве ти желая! Твой: Димитър Праматаров, малкотърновец и странджанец“
Мои странджанци, след тези думи на този мъдър и добър малкотърновчанин какво може човек да добави? Да, нашата семка е вечна! Защото за нас, чедата на Странджа, няма по-хубаво и дълбоко небе от нейното, няма по-ококорени звезди от нейните, няма по-сладък хляб от нейния, няма, няма…
Да се поклоним на нашите мъртви, да им благодарим още веднъж! И да запеем – „ Ясен месец веч изгрява над балканската гора…” Семката и химнът… И ония велики думи – „Който не е от някъде, той е от никъде”… Ние сме Странджа, мои съграждани!”
Тиражът на книгата е ограничен, може да се поръча от автора чрез страницата му във Фейсбук