Разказите на Димо Райков – вграждане, страст и страдание…

21 истории за българското време преди и след 1989 г. Предговор и епилог към „Избрани разкази“ на Димо Райков

Това е книга за РАЗКЪСВАНЕТО.
Българското.
И преди, и сега.
Този своебразен сборник от избрани мои разкази, писани преди и след преломната за България 1989 година, е всъщност идея на моята съпруга, която е оня мой най-критичен и взискателен читател, толкова нужен за всеки писател. Хрумването да издам свои разкази, и то само няколко години преди моята 70-годишнина, ме стресна, но и ми достави радост. Защото моята отдавнашна любов бе разказът. А първата любов никога не се забравя, нали?
Едно време, преди повече от 45 години, когато започвах литературния си път, бе немислимо да се дебютира с роман, дори и с повест, непременно с разкази, за да се види дали ставаш за писател, така казваха маститите редактори. И може би имаха право. Защото разказът е най-трудният жанр при белетриста. Тук прошка няма. Дори само от един разказ проличава дали можеш или не. Затова и отдавна имах желание да погледна своите първи две книги – „Стълба от камък” и „Мигът на невестулката”, едната излязла от печат през 1983 г., а другата – през 1989 г. И двете в издателство „Г. Бакалов”- Варна, реномирано издателство, сега вече заличено. Ненужно. И то. Като толкова нужни днес и винаги неща.
И ето – съдбата си знае своето. Дойде идеята, замислих се. Имам нови разкази за не една и две книги. Но идеята дойде веднага, тя просто е чакала един такъв подтик. Книга с избрани разкази. Разкази, писани и в старото време, до 1989 година, и в новото, след същата година, годината на идването на демокрацията в България, та до последните дни преди предаването на ръкописа в печатницата. Колцина писатели са имали и имат такъв късмет да живеят и творят и в онова, и в „новото” време. Това наистина е шанс. Моето живеене, всъщност половината, бе в онова време, а после, вече другата половина, и в новото време.
Тоест моите разкази бяха и са за българското време. Разкази-летопис и свидетелство за две епохи. За надеждите и разкъсването на един малък, но жилав народ, за неговите демони и стремления.
Заглавието дойде от само себе си – „Избрани разкази”, после подзаглавието – „21 истории от българското време”. Да, от нашето българско време. И от „старото”, и от …”новото”… И в процеса на подготовката на книгата аз с всяка измината страница усещах, че съм на прав път, че всеки разказ, а и всеки ред е свидетелство, полъх от своето време, но и от общото ни, от вечното българско време. Да, шансът да живееш в две епохи…
Всъщност „Избрани разкази” е един летопис, една картина, но и един вик – за поне мъничко човечност, за запазване на човешкото у нас, у човека. Темата на живота ми.
Когато четях някои от разказите, писани още преди 45 години, аз изтръпвах многократно! Как съм могъл да ги напиша на тази крехка за писател възраст между двадесет и тридесет години? Тук трябва да кажа, че аз съм бил цял живот редактор в литературни и други издания и тази работа ме е научила на едно много ценно качество – да гледам на своя текст като на чужд, да се отделям от него, както се казва. И затова сега бях поразен. Разкази, писани преди толкова години, в онова, съвсем другото време, когато всеки ред, всяка дума минаваха през безмилостното сито и на официалната цензура, но и на автоцензурата, да имат толкова съвременно звучене…
Този книга съдържа 21 разказа.
Двадесет и едно много скъпи за мен зрънца любов. Тук има разкази отпреди 45, че и повече години, и то в автентичния им вид, по изричното настояване на съпругата ми, която държеше дори и думичка да не променя, за да бъдат наистина разказите свидетелство за времето, в което са писани.
В „Избрани разкази” има творби и от първия ми емигрантски период, писани в Париж.
Има и доста разкази, създадени през последните години, в „затвореното” време на Короната, никога непубликувани. „Пазех” ги за тази книга.
И нещо удивително – оказа се, че и творбите, писани преди толкова много години, в онова време, както и тези от последните години, сякаш са писани днес, по времето на вируса, когато започнахме да търсим изконните неща в себе си…
И какво излиза? Че времето, о, времето на човека е едно и също. Че той, човекът, било тогава, било сега, било винаги, живеейки в един или друг обществен строй, иска и има нужда от една „стълба от камък”, както моите сънародници едно време имаха нужда от нея, и от Белия в разказа ми „Човекът с хляба”. Имаха и имат и сега, имат и днес, и винаги ще имат нужда от човечност.
Човекът винаги е имал нужда от едно докосване. От едно погалване. От пропукващото го усещане, че е жив, че е нужен някому. Изгубиш ли го това усещане, разбереш ли, че си ненужен, о, ти вече си мъртъв.
Всъщност тези двадесет и един разказа са моят живот, пътят на едно момче, тръгнало едва 15-годишно от своето „затворено” градче край границата и стигнало до своята мечта – Париж, единствения град-човек на планетата. Едно пътешествие и в онова, и в това време. И в… бъдещето. Един живот, една броеница от отрязъци от времето на света, българското ни време, видян, преживян и описан от моя милост, от моята чувствителност и въображение, от онова, което ме е водило винаги през тези 45 и повече години.
За мен е огромна чест и удоволствие частиците мой живот да бъдат във вашите ръце.
Дано да ви допаднат. Дано да ги погалите. Това ми стига. Защото така, сигурен съм, вие ще докоснете и погалите и своите татковци, майки, но и себе си… Защото, в това се убедих, щом един живот е извикан от природата, дори да бъде и на една мравка, той е достоен за уважение, той е нужен, не е напразен. И не трябва да бъде стъпкан, пречупен, а погален. Последното е най-трудното днес за вършене. Но и най-красивото.
През цялото време на подготвянето на тази книга у мен звучеше знаменитата мисъл на Апостола: ”Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме…”.
Дано моята книга „Избрани разкази” ви помогне, българи. Нека поне мъничко да се научим да …бъдем човеци.
Сега и завинаги.

От автора
19 февруари 2021 г.
Париж.

Вместо епилог – думи на литературния критик Константин Еленков

Преди около 40 години Димо Райков бе сред най-изявените млади български писатели – за неговите първи книги пишеха едни от най-добрите литературни критици, като например Ефрем Каранфилов, според когото казаното от Димо Райков за смъртта в романа „Писма до мъртвия брат” и в неговите първи разкази се нарежда сред най-хубавото на тази тема в литературата ни. А Ефрем Каранфилов беше ценител на художествения детайл – беше му посветил цял трактат! И в лицето на младия тогава Димо Райков академикът народовед виждаше въплътена на практика теоретичната си постановка! Творбите на Димо Райков му бяха направили впечатление дори в онова тоталитарно време със силата на социалната си критичност, с тънката чувствителност и усет за художествен рисунък.

Показателен е и фактът, че гаранти за приемането на Димо Райков в Съюза на писателите тогава бяха освен споменатия академик Каранфилов, така също и Радой Ралин, Йордан Вълчев и Борис Христов – все ярки, талантливи български писатели. Спомням си и колко радушно бе приет той в най-авторитетното по онова време литературно списание „Септември”, в което работех – неговият разказ „Работен ден” изненада всички ни с таланта на автора.

Димо Райков и днес, вече толкова години постоянно и всеотдайно, присъства ярко в съвременната българска литература, той присъства в нея, според мен, по най-убедителния, най-красивия начин, като ни дарява книги и думи, с които направо ни казва: „Живейте така, че да не се срамувате – нито вие, нито вашите деца от това, че напразно сте пропилели времето, отпуснато ви за живот – живот не само борба, но и живот като живот!” Едно удивително присъствие в българската литература, трайно и дълбоко. И странно за нашенските нрави, които трудно оставят да виреят непрекършени автори като Димо Райков.

Но при Димо Райков има и нещо, което се среща рядко.

Вграждане – така можем да определим цялото досегашно творчество на Димо Райков. И в първите му книги с разкази и повести основна тема и движеща идея беше също вграждането: „Стълба от камък”, „Жребият”, „Мигът на невестулката”, „Писма до мъртвия брат”, „Пансионът”, както и „парижките” му книги, както и сборника му с разкази „Кестени от Париж” и романа му „Реката на смъртта”, а после и във всички негови последвали книги… Вграждане, страст и страдание…

Преди него и други големи български писатели са се опитвали да дадат формулата на този синдром – Захари Стоянов, Алеко, братята Страшимирови, Иван Хаджийски, Симеон Радев… А Стоян Михайловски направо определя като „дълго и горестно самоборство” това трагично самоанализиране, тоя опит да се познае чрез самопознание българина и българското. Не ни остава нищо друго освен да пожелаем на нашия автор да не спира на средата на пътя!

Неговите книги са вопъл по онова, което търсим цял живот и което често, без да сме го намерили, изгубваме безвъзвратно.

С такива книги като на Димо Райков, които аз горещо препоръчвам на всеки, изкушен от четенето, ние, българите, достойно бихме се представили пред света.

Тиражът на книгата е ограничен, може да се поръча от автора чрез страницата му във Фейсбук или от сайта Книжен пазар.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.