Овидиу Цикинделяну: Нито Западът, нито Русия

Овидиу Цикинделяну. Снимка: КОИ букс

Интервю с румънския философ за “необвързаността” като възможност за Изтока на европейския континент, за регионалния интернационализъм и народния суверенитет

 

Овидиу Цикинделяну е философ и теоретик на културата, съосновател на румънския ляв уебсайт CriticAtac, платформата Indymedia Romania и LeftEast. Бил е член на борда на директорите на международната неправителствена организация El Taller International. Последната книга на Цикинделяну е „Контракултура. Основи на критическата философия“. Той е преводач на румънски език на книгите на Силвия Федеричи, Силвия Маркос, Валтер Миньоло, Артуро Ескобар, Луис Гордън, Имануел Уолърстийн, Иван Илич, Жил Дельоз и Петер Слотердайк. Цикинделяну е една от движещите сили на издателство „Идея“ в Клуж-Напока и на лятното училище „Телчу“. Интервюто е взето по време на конференцията „Градски неравенства“, която сдружение КОИ проведе в София на 17-19 юни 2022 г. с помощта на Фондация „Роза Люксембург“.

– Господин Цикинделяну, казвате, че позицията на Източна или Централна Европа трябва да бъде: нито Западът, нито Русия. Това е и вариация на следреволюционното мото на Ислямска република Иран…

– Идеята за необвързване идва от традицията на конференцията в Бандунг през 1955 г. Третият път е неприсъединяване към големите военни и идеологически блокове на Студената война, с всички големи вътрешни различия между страни като Индонезия, Индия, Египет или Югославия, които инициираха това голямо движение, включващо по-голямата част от населението на света. Вярвам, че Източна Европа трябва да опознае по-добре всички райони, с които е имала отношения, след периода на игнориране на глобалния Юг. Светът се променя и сега се нуждаем от разграничаване от двата основни полюса.

– Но не става ли невъзможно да бъдеш необвързан днес? Днес Западът е в конфликт с Изтока и светът сякаш е принуден да избира страна.

– Ако ограничим гледната точка до малък мащаб, изглежда невъзможно да сме необвързани. Но когато разширим перспективата и разгледаме трансформациите в световната система като цяло, тогава необходимостта от отделен вариант, който не е нито с Русия, нито със Запада, става все по-очевидна.
В хода на прехода Централна и Източна Европа изчезна или беше фрагментирана като регион. Днес не съществува нито една институция, чрез която самият регион да има собствен глас. От Запад той е фрагментиран като периферия на Европейския съюз с далечни интереси, а от Изток Русия прави това, което прави. Необходима е поне регионална гледна точка, ако не и добре развит източноевропейски интернационализъм.

– Връщам се с друг въпрос за неприсъединяването… „Нито Запад, нито Русия“ означава ли присъединяване към Китай?

– Възможно е. Но вече е имало случаи, когато местните власти са отговаряли с шепнещо „не“ на предложенията от Китай, защото всъщност не са били в състояние да избират, бидейки подчинени на американската или западната линия.
В идеологически план, тъй като и либерализмът, и западният консерватизъм днес са в криза като доминиращи идеологии на модерността, тъй като цялата екстрактивна сграда на модерността се руши, все повече се търси системна алтернатива. Социализмът с местни характеристики остава влиятелна опция в глобалния Юг, но другаде той е анатема. В Източна Европа тази опция се разглежда през филтъра на антикомунизма, свързан с провал, тоталитаризъм и т. н. Но това е ограничение от близкото минало.
Съществуващата система не е устойчива, това е глобалната или по-всеобхватната истина: тази система се поддържа само със сила, с военни нахлувания, експлоатация и злоупотреби, а в същото време социалните нужди нарастват, неравенствата са все по-видими, а кризите се натрупват и засилват (включително екологичната). Необходима е системна алтернатива. Стратегията на управление чрез мимикрия, независимо дали е либерална или консервативна, копирайки западните модели, само ограничава местния капацитет за справяне с големите промени.

– Добре, но това неприсъединяване все още е определено обвързване. С кого точно? С Третия свят?

– Международното пространство не е демократично, а е доминирано от големите сили, бивши и настоящи колониални сили. В международната политика най-силният пише правилата. За да оцелееш в свят, в който съперничеството между великите сили отново се изостря, трябва внимателно да подбираш приятелите си.
В едно демократично пространство всеки трябва да може да избере своя път на демократизация и развитие, съобразно собствената си специфика и местните си стремежи за добър живот. Вашингтонският консенсус попречи на това в най-новата ни история, организирайки всичко около „икономиката“, в съответствие с неолибералните философии и съществуващите властови отношения. Ако международната демократична отвореност е истинска, тя би включвала отвореност към основани на хората модели за организиране на икономиката и обществото. Засега това не е направено в големите западни институции, а и не се вижда.
Вариантът на неприсъединяване, макар и далеч от съвършенството, осигури такива икономически концепции, даде на по-малките държави пространство за маневриране, предостави етичното предимство на подкрепата на националноосвободителните движения и даде възможност за установяване на отношения от малко по-балансирани позиции на силата. Но създаденият по този начин капитал от доверие и взаимно опознаване беше разрушен през последните десетилетия и не може да бъде възстановен за една нощ; за това ще е необходима много работа.

– Когато говорим за нашия регион, Централна и Югоизточна Европа, ако говорим за специфичен модел, основан на нашия собствен, уникален, автентичен опит, тогава какво е автентично? Междувоенният период или социалистическият период? Можем ли да намерим нещо в belle epoque? Нима всичко, което е било живо, не е било унищожено? И на какво можем да разчитаме за независимост и автентичност? В Латинска Америка се говори за buen vivir, автентична практика на управление, която извира от корените на коренните общности. Какво автентично имаме в нашите корени тук?

– Вместо автентичен, нека кажем истински. Реална е инфраструктурата, на която все още разчитаме: модернизация, постигната в преобладаващата си част от социализма, но нуждаеща се от осъвременяване. Реално е и оцеляването, тук и там, на по-стари практики за добър живот – от философията на домашното стопанство (независимо дали е в село или не), която е общностна философия, наистина частично унищожена и повредена от вълните на модерността, до философията на градските центрове като места за междукултурна среща и катализатори на социална мобилност, безпрецедентни в местната история.
Тази социална мобилност също е частично унищожена или заменена от социалния вакуум, породен от масовата емиграция на работна ръка на Запад, и от вноса на модела на града като място за натрупване на капитал и истинско утвърждаване на класовите елити. Такива руини представляват по-честни и реалистични отправни точки, от позициите на уязвимост, а не чрез провъзгласяване на някакво твърдо ядро на автентичност, и с отвореност за учене от други райони, които са преминали през подобен опит или се намират в сходни структурни условия.
От своя страна социалистическият опит в Източна Европа не е могъл да излезе от неокласическия модел на икономиката, основан на екстензивен растеж – повече обработвана земя, повече добивани ресурси, повече фабрики, повече работници – и се стреми към екологична реорганизация на икономическата верига, която включва скъсяване на веригите на стойността, свиване на големите градски агломерации и разработване на енергийни алтернативи.
Днес малките градове са обект на подигравки от страна на „развитите“ метрополии като „европеизиращи се“, но разпръснатите в подножието на Карпатите градове с население под 150 000 души в една друга визия са били гръбнакът на друг тип социално и икономическо развитие, което е можело да осигури пестене или по-рационално използване на ресурсите, реорганизация на отношенията между селските и градските райони и нова вълна на вътрешна социална мобилност.
Всичко това може да бъде ресурс на една местна философия на добрия живот (в противовес на сегашната философия на „икономическия растеж“ ad infinitum): преориентация, която ще започне от местните характеристики и тяхната частична разруха, от съществуващата инфраструктура и ще се отвори към опита на други, които са се издигнали от собствените си руини.

– Социалистическият период се характеризираше с развитие, което по някакъв начин беше наложено или прокарано отгоре, а ние се опитваме да си представим развитие на местно ниво, което идва отдолу-нагоре, основано на динамика, извираща в хората и обществата. Не е ли проблем, че нашият регион всъщност е много смесен? Ние не сме „едноизмерен“ регион, а регион с много влияния от различни области, събрани в колаж?

– Това може да се превърне в предимство в ситуация на сътрудничество, а не на конкуренция. Въпреки това ние сме обхванати от много по-широки области на влияние: дрехи, телефони и телевизори се произвеждат в Азия, храните от супермаркетите – другаде. Най-обикновените и интимни жестове активират тези далечни процеси: икономика, върху която човекът в края на линията на доставка няма контрол, а перифериите се борят помежду си за достъп до договори и услуги.
Една социално-икономическа система, основаваща се на човека, а не на абстрактния растеж, напротив, би се стремила да възстанови реалния контрол на обществените низини или поне да ограничи или премахне социалните и природните щети, причинени от това систематично изчерпване на човешките и природните сили; тя би се стремила също така към сътрудничество между периферните или полупериферните райони, за да се противопостави на големите интереси и сили. В ситуация на сътрудничество споменатите от вас различия биха могли да се комбинират, за да се създаде обмен и по-кратки вериги на стойността.

– Друг проблем е, че нашият регион всъщност трябва да избира между два основни вида популизъм: технократски популизъм и консервативен популизъм. По-скоро проамерикански популизъм и противоположната тенденция, която би била орбанизъм или путинизъм. Това е избор, който може да възникне във всяка страна в региона. И тук се чудя и искам да ви попитам: можем ли да имаме собствен популизъм и какви характеристики би имал той?

– На първо място, бих казал, че цялата геополитическа дискусия с течение на времето унищожи политическите сфери в нашия регион – унищожи ги в смисъл, че изпразни партиите от идеология. Имаше по-голямо значение кой е на страната на Запада или кой е или изглежда по-проевропейски настроен. В резултат на това местното идеологическо съдържание, дори либералното идеологическо съдържание, вече нямаше значение и не се развиваше. Повърхностната геополитика изпразва партиите от идеологическото им значение, като междувременно неолиберализмът притиска и отслабва държавите, капиталът корумпира и създава разделения, а настъпващите популизми се изграждат на този фон на политическо обедняване, продължителни кризи и отчуждение.
Технократският популизъм е привнесена версия на западния либерализъм – самият той в криза – която се стреми да компенсира отслабването на държавата през последните десетилетия и която винаги говори за връщане към „нормалността“, т.е. за запазване на повърхността като нова форма на политическия идеал и за запазване на статуквото – в свят, който е подложен на фундаментална промяна! Консервативният популизъм се предлага от нови елити – понякога бивши либерали – които междувременно са натрупали власт и капитал и които се опитват да се справят с реалните кризи и отслабването на държавата, но които превръщат мисията на държавата в собствена защита и укрепване на собствената си власт.
Не по-назад е и появилият се през последните години фашистки популизъм, който единствен засега предлага системна критика. Тя би трябвало да даде повод за размисъл. Но всички тези форми на популизъм отразяват изтъняването на политиката на местно и национално ниво.

– Как може да се появи различен вид популизъм в региона? Какво би могло да даде тласък на региона в това отношение?

– Различна политическа култура. Срещи като форума помагат, но има нужда от институции или от институция, която да представлява региона, извън тези, създадени от частни или корпоративни интереси. Институции като Casa de las Americas за Латинска Америка например систематично организират срещи на културни дейци с представители на държавния апарат, както и регионални срещи на писатели, учени и др. Такива срещи и обмени вече не се провеждат или се провеждат в много по-малък и несистематичен мащаб.
Необходим е чадър, който да превърне тези повече или по-малко неформални срещи в съвместни проекти с обществен отзвук.

– Проблемът не е ли в това, че в момента сме поставени като държави и общества във вътрешна и външна конкуренция?

– Структурата на Европейския съюз всъщност не насърчава регионалното сътрудничество, както по принцип не насърчава и инициативите за овластяване, като например движението за ремунисипализация на градовете чрез връщане на приватизираните обществени услуги в общински ръце.
Това, което остава, е един вид надпревара на плъхове в съревнованието за европейски бюджетни ресурси. Всички те кандидатстват за проекти от един и същи източник и сключват временни съюзи в рамките на европейските партии или в рамките на линиите за финансиране – те се борят помежду си, без да имат време да развият обща „обща култура“.

– Ако искаме да развием румънско-българските отношения например, на кого да разчитаме – на хората или на корпорациите?

– Преди всичко на себе си, стига да запазим и да се наслаждаваме на уникалното усещане за регионална близост. Европейският съюз е добър за някои неща, но той не представлява региона: северно и южно от Дунав има повече общи неща, отколкото ЕС или самите държави могат да формализират.
Независимо от политическата ситуация на национално ниво и при наличието на европейските инструменти на корпоративното опекунство, градове като София и Букурещ биха могли да обединят усилията си, за да върнат в общинска собственост публичните услуги, които продължават да бъдат раздробявани и нарязвани на парчета на местни или международни компании, като по този начин се създава цяла плетеница, от която печелят различни групи с нечисти интереси.

– Но как са успели да направят това във Франция и защо тук не се провежда индивидуална мобилизация?

– Някои градове имат достъп до ресурси и до Европейския съюз, докато други градове са оставени без такъв достъп. Всъщност диференциацията не е постепенна, а структурна, което обяснява аномалията с ремунилисипализацията на Париж, докато тази възможност е анатема за други градове, които остават в задънена улица заради частните договори, натрупани за рекордно кратко време през последните години.

– Как Източна или Централна Европа могат да преодолеят зависимостта си? От кого всъщност е зависим нашият регион? И откъде може да дойде тази енергия? Не говоря непременно за политическа власт, а за енергията, необходима за балансиране или възстановяване на баланса на тези отклонения.

– Идеята за излизане от зависимостта или поне за ограничаване на асиметриите не е била и в момента не е част от политическата програма на нито една партия в Румъния или в региона – може би нещо може да се каже за Унгария, но по друг, консервативен начин, също изпълнен с илюзии. Напротив, политическата философия на прехода изрично предлага влизане в отношения на зависимост: преследване на великите сили, както рибата плува след акулата, и умело подражание на големите западни модели. Понятието за откъсване от зависимостта е слабо проучено.
Икономиките на региона са зависими предимно от Германия, а тя използва европейската интеграция, но и страните извън Европейския съюз, като източник за намаляване на собствените си производствени разходи и разходи за труд. С други думи, регионът е бил източник на екстернализация на разходите за германската промишленост. Това вероятно е най-видимият пример за зависимост. Но явлението е много по-широко.
В рамките на този модел някои държави – „успешните“ – успяха да управляват зависимостта, за да осигурят относителен растеж, което направи възможно и появата на местна средна класа, но с цената на увеличаване на неравенството в обществото и генерализиране на консуматорството, без да се гарантира дори хранителната независимост. С течение на времето зависимостите са се умножили, а структурните механизми на зависимостта не могат да бъдат обърнати или отслабени за един ден.

– Освен икономическата зависимост от Германия, съществува и енергийна зависимост от Русия или дори политическа зависимост, тъй като някои елити са свързани с Русия. Съществува и независимост в областта на сигурността, свързана например с НАТО. Но ако регионът стане независим, това ще означава ли Централна Европа за централноевропейците?

– Реално погледнато, Европа не може да бъде напълно независима на енергийния пазар – или на военния пазар. Държавите съществуват в едно международно пространство на взаимозависимости, които не са нищо друго освен общи нужди. Но начинът, по който се организират тези общи нужди, е различен: единият вариант е индивидуалистичният, в който се намираме днес: постоянната борба между най-силните и най-слабите, а другият вариант е колективният: организирането на регионални или европейски публични консорциуми в области от общ интерес като здравеопазването, енергетиката или транспорта, които във всеки случай описват междудържавни пространства. Централна и Източна Европа продължава да бъде район със свои особености, със специфична близост и съседство, който се нуждае от различен начин на организиране на общите нужди.

– Не трябва ли да се дефинират независимостта и деколонизацията? Какво означава независимост при нашата силна обвързаност със Запада, особено икономическа?

– Може би трябва да говорим не толкова за независимост, колкото за народен суверенитет и демократизиране на международните отношения. Деколонизацията даде предимство на националноосвободителните движения, но не намали глобалния неоколониализъм, който често създава местни елити, които в съучастие с колониалните сили и тези на капитала влизат в логика на укрепване на собствената си власт и активно ерозират местния народен суверенитет.
По същия начин постсоциалистическият преход отслаби държавите и намали народния суверенитет, премести центровете на вземане на решения към елитите, капитала, големите международни институции и т.н. И все пак всички държави се движат в международно поле на взаимозависимост. На практика никоя национална държава не може да бъде напълно автархична, може би с изключение на Русия и Съединените щати, а по-малките неизбежно се сблъскват с по-големите. Неизбежно държавите съществуват в отношения на взаимна зависимост. Но целта на международната политика е именно да демократизира тези отношения.
Реално погледнато, винаги ще има асиметрични силови отношения. Но именно поради това утвърждаването на регионалните и междупериферните възгледи би засилило процеса, който води до демократизиране на взаимозависимите отношения, което от своя страна би придало реалност или международна последователност на местната независимост. Разбира се, от демократизацията до деколониалността все още ще има дълъг път.
Както в рамките на така наречените „по-суверенни“ държави, които по един или друг начин са придобили свободата да избират своя собствен път на демократизация и политическо развитие, така и в рамките на така наречените „по-зависими“ държави, които следват моделите на другите, общият вътрешен проблем е възвръщането на народния суверенитет, т.е. на народната способност да определя смисъла на политиката. Понастоящем значението на „суверенитета“ е объркано, ограничено до държавните апарати и елитите, които ги управляват. Едно системно преориентиране към укрепване на народния суверенитет, към социална рекомпозиция, основана на колективни потребности, би направило обществото по-добре подготвено да посрещне големите промени, които настъпват в световен мащаб.

ИнтервюМнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.