In memoriam. Михаил Горбачов: „Свободата е преди всичко гласност“

Михаил Горбачов


На 91-годишна възраст почина първият президент на СССР Михаил Горбачев, предаде ТАСС, позовавайки се на Централната клинична болница в Москва. „Тази вечер след тежко и продължително боледуване почина Михаил Сергеевич Горбачов“, казаха от болницата.
Той ще бъде погребан на Новодевичието гробище в Москва, в родовия парцел, до съпругата си Раиса Горбачова, каза източник, запознат с желанието на близките на Горбачов.
С идването си на власт през 1985 г. Горбачов започва вълна от политически и икономически реформи, насочени към модернизиране и демократизиране на Съветския съюз, който е изправен пред сериозни кризи, отбелязва Франс прес, съобщавайки за кончината на бащата на съветската перестройка.
Привърженик на политиката на сближаване със Запада, той получава Нобелова награда за мир през 1990 г. Между 1990 и 1991 г. е президент на Съветския съюз, подава оставка на 25 декември 1991 г., което води до края на СССР, отбелязва АФП.
Поместваме със съкращения едно от последните му интервюта, публикувано от „Медуза“ за неговата 85-годишнина.

– Вие бяхте на власт в продължение на шест години, което според днешните закони е само един президентски мандат. Замисляли ли сте се някога, че ако не бяхте започнали реформите, все още щяхте да сте генерален секретар? Щяхте да управлявате два пъти по-дълго от Брежнев.

– Това нямаше да е Горбачов. Щеше да е Елцин или някой друг чудак.

– Независимо от това какво мислите за Елцин, имате някои общи неща – например нито вие, нито той сте били против свободата на словото, въпреки че и на двама ви е създавала огромни проблеми.

– Солженицин каза някъде, че гласността на Горбачов е разрушила всичко. Намерих възможност да му отговоря, когато в Москва, в „Манеж“, се проведе световна среща на главните редактори. Тогава казах: това е дълбока заблуда от страна на човек, когото много уважавам. Ами в крайна сметка как може да е така – когато хората [живеят] със затворена уста, когато не могат да разкажат дори един виц, веднага ли ги пращат да се превъзпитават някъде или при дърварите? Така беше и при нас. Без гласност нямаше да има промяна към по-добро. Нямаше да има никаква свобода. Свободата е преди всичко гласност. Свободата да говориш с хората за техните преживявания, за това, което наблюдаваш [около себе си], и как се чувстваш по този въпрос. Ако греши, свободата ще го поправи. Както пресата, така и обществото.

– Тоест, ако не беше гласността…

– Солженицин щеше да продължи да сече дърва в къщата си във Върмонт. Това не означава, че съм променил гледната си точка за Солженицин като цяло. За подвизите му като човек. За неговия истински руски характер, решителност. Първите му творби бяха достатъчни – прочетох „Архипелаг ГУЛАГ“, когато Службата за държавна сигурност ми даде книгата. Има много факти от живота [истории] за това какво са преживели хората, какво им е било причинено. По-късно, когато станах генерален секретар, аз научих много повече, отколкото бях прочел там. Като цяло, разбира се, трябва да имате смелост, за да говорите така, както той го направи.

– Вие самият поканихте Елцин в Москва. Как се случи това?

– През 1983 г. Иван Капустян, заместник-ръководител на земеделския отдел на ЦК, пристига в Свердловск, за да разбере как вървят нещата в селското стопанство там. По това време Елцин се скара с него. Капустян пише бележка – а той беше остър човек, този Капустян. Елцин ми се обади – по това време отговарях за селското стопанство и ръководех секретариата. Преди да бъда избран за генерален секретар, почти една година отговарях за секретариата на Политбюро по молба на Константин Черненко – по това време всички бяха болни. Обаждам се на Николай Иванович Рижков. Той е от същото място, бивш директор на „Уралмаш“. Николай Иванович, казах аз, какво мислите за Елцин? Казвам, че намерението ни е да обсъдим дали да го доведем в центъра, или не. „О, Михаил Сергеевич, не го взимайте. Ще страдате много с него“.
….

– Обвинявате ли се сега за това?

– Не. Грешките дойдоха по-късно. Трябваше да…

– Казахте, че Борис Николаевич е трябвало да бъде изпратен като посланик.

– Да, в бананова република.

– Въпреки това вие отидохте на погребението на Елцин през 2007 г. И вие не минахте през ВИП-входа като официалните лица – застанахте на опашка заедно с обикновените хора.

– Това беше правилното нещо, което трябваше да направя в този момент. Като цяло имах положително отношение към него.

– Какво ви остана, когато се пенсионирахте? Имахте ли някакви лични вещи? Купихте ли нещо за себе си?

– Раиса обичаше да се облича добре. И честно казано, хареса ми. И тя не беше някаква божествена красота, а хубава. Когато бяхме още малки, нямахме възможност да се обличаме, но винаги, когато имахме излишни пари, например за книги, се опитвах да я накарам да ѝ купим нещо ново… Раиса е някакво чудо. Обичах я и продължавам да я обичам, все още не мога да повярвам, че я няма. А тя си е отишла преди 19 години…

– Благодарение на лекциите преживяхте 90-те години и първата половина на хилядолетието. За какво става дума?

– Сега ще ви разкажа за някои от тях. Това е интересно. Те са успешни. Например, малко преди Обама да бъде избран, отидох в Средния Запад [САЩ], в Сейнт Луис. Тринайсет хиляди души се събраха там на лекция, на университетски стадион. Имах лекция на тема „Перестройка“. Един млад мъж на вашата възраст се приближава и казва: „Господин президент, моля, кажете ми – виждате, че нещата в Америка стават все по-зле и по-зле. Какво ни съветвате?“ Казвам: „Знаете ли какво, няма да ви предлагам никакъв график, никакво меню. Мога да кажа само едно: според мен Америка се нуждае от собствена перестройка.“

Цялата публика се изправи. А две години по-късно беше избран Обама.

– Значи дори в средата на 2000-те години всички се интересуваха от перестройката?

– Перестройката е жива. Въпреки че сега искат да я погребат. Но Горбачов и перестройката не могат да бъдат погребани. Не можете. Кой друг е успял да преобърне целия свят по този начин? И в същото време предлагат да ме застрелят. Пишат писма, в които ме питат защо не съм се застрелял. Те казват, че вината е моя. „Трябваше да се самоубиеш, Михаил Сергеевич. А ако ви е трудно, поканете ме, ще го направя.“ Такива писма се пишат. Но има и други мнения. За какво съм виновен? Някои ме обвиняват, че раздавам Унгария. Други ме обвиняват за Полша. И на кого ги дадох? На поляците и унгарците.

– Лекциите ви носят добри пари.

– Да, при първото ни пътуване през 1992 г. спечелихме един милион долара. Ние ги използваме добре. Говорейки за използване на парите, които получих. Тук [през 1990 г.] получих Нобелова награда – един милион и сто хиляди долара. За този един милион долара са построени шест клиники – за рехабилитация на жертвите от Чернобил, край езерото Арал в Азия и в Русия.
И когато се подготвяхме за честването на 300-годишнината на Санкт Петербург, се обърнахме към фондации, включително и към нашата, с молба да направят евентуален принос, за да отпразнуваме нещо в Санкт Петербург. Бях отворен за това – все пак Санкт Петербург за мен е преди всичко Ленинград. Напрегнахме се. Казах си: Добре, ще изнеса още няколко или три лекции, а освен това ще попитаме нашите партньори, които работят с фондацията. И решихме да построим център за борба с детската левкемия. Всъщност това беше наша инициатива.
И центърът е построен. Бързо. Оборудването ни беше предоставено от попечители от Европа. Освен това има и такъв човек – Александър Лебедев. Той е интересен човек и мой приятел. Когато не ни достигна един милион, му казах: „Саш, ами ти вече не можеш да изстискаш нищо от мен. Затова си помислих, че може би ще успея да го изтръгна от теб? Е, засмяхме се. Той каза – ще помогнем. Той отпусна един милион долара за клиниката. Клиниката беше много сериозна, предлагаше лечение и изследователски център. Те също така поискаха да дадат на [болницата] името на Раиса.

– Разкажете ни за дейността си в областта на екологията. Все пак сте основател и президент на „Зеления кръст“ – голяма неправителствена организация, занимаваща се с опазване на околната среда.

– Зеленият кръст е моя идея. Там всички бяха обединени: интелектуалци, политици, религиозни дейци, жени, младежи, пресата, разбира се. Зелени кръстове са създадени в 31 държави! Престижът [на организацията] беше огромен. Донякъде бях въвлечен в това от Питирим. Той ми стана добър приятел.

– Вие сте убеден атеист. И сте били приятели с един от най-влиятелните митрополити?

– Да, и той се сприятели с Раиса. Той помагаше на Раиса, когато тя изпитваше морални затруднения. Той каза да се молим. Тя каза, че не знам никакви молитви. [Той отговори] Не е нужно да знаеш молитви. Вечерта, когато всичко се успокои, се затворете в себе си, запалете кандило, проверете дали е там, и поговорете с Господ, обърнете се към него, той ще ви чуе. И Питирим също много подкрепяше екологията. Той беше [през 1993 г.] в Киото на срещата, на която беше създаден Зеленият кръст… Нуждаеха се от човек, който може да се справи с всеки проблем. А това са все трудни неща! Например водата, особено питейната. Ходил съм в Близкия изток – там има ужасни проблеми. А те са много.

– След пенсионирането си се опитахте да се включите в политиката. Например през 2001 г. организирахте Социалдемократическата партия… Защо трябваше да се върнете в политиката?

– Трябваше да създадем нещо непокварено.

– Защо?

– Хората изискват организация и единство на усилията. Невъзможно е да решим нещо сами. Ще победим заедно! Веднъж, когато разговарях с Путин (а тогава, в началото на президентството му, се срещахме често), той ми каза: „И как вървят нещата с новата ви партия? Казах: „Изненадан съм, Владимир Владимирович. Хората са много активни и аз много ги харесвам. И тогава Путин каза една фраза: „Ами какво искате? Като цяло народът ни е социалдемократически настроен. Или социалистически“…
Аз [за вредата от самоувереността] предупредих и Путин. Когато казах, че се смята за наместник на Бога. Разбира се, това го ядоса: той каза, че езикът на Горбачов трябва да бъде скъсен. Президентът! Скъсете му езика.

– Харесвате ли Путин?

– Мисля, че си е на мястото. Това място беше замърсено до краен предел, но трябваше тя да бъде запазена, за да не се разпадне.

– Имате предвид страната?

– Да, да. И ние трябва да се съобразим с това, въпреки гафовете и грешките. Разбира се, спомням си как той каза, че не ме е забелязал на Деня на победата [на 9 май 2016 г.]. Когато [режисьорът Оливър Стоун в своя филм] го попита защо не ме поздрави, той каза, че не ме е забелязал.

– Доколкото знам, сте се срещали с него няколко пъти лице в лице.

– Да.

– Консултира ли се с вас?

– Не, не го е правил.

– Защо се срещна с вас? Какъв е смисълът?

– Няма смисъл. Ръкостискане. Последната среща се състоя на 12 юни миналата година, в Деня на Русия.

– Само двамата?

– Не, не, не. Абсолютно случайно. Излизаме от тези палатки, които се намират в Кремъл, където празнувахме Деня на Русия. Пресичаме пътя към Кремълския дворец. И изведнъж поглеждам – моите придружители нещо трепнаха, спряха. Какво става? „Путин идва“. И какво от това?! И какво от това, момчета? Какво казвате? Хайде! И тръгнах право към него, както, нали знаете, в ръжта, се срещате на пътечката – и не можеш да заобиколиш. Поздравихме се. Казах: Мина много време. Той казва: „Мрън-мрън-мрън.“ В момента мрънка много.

– Мрънкане?

– За да не е много ясно. Казах: Вие три пъти ми определихте срещи, Владимир Владимирович, и три пъти срещата не се състоя. Тогава стигнах до заключението, че няма да се натрапвам. След това всичко свърши. Той се забавлява много. Обича да пие, да танцува, да лети, да плува и всичко друго, което може да прави. Страхува се обаче да излезе в Космоса. Тогава всички ще пишат: „Владимир Владимирович, не се връщайте, направете услуга на народа!

– Разговаряме с вас в офиса на фондация „Горбачов“. Фондацията функционира от 26 години, а вие сте я спонсорирали през цялото това време. Доколко сте доволни от резултатите от тази работа?

– Тя отговаря на изискванията на своята марка.

– Какво е постигнала? Каква цел сте си поставили?

– Целта беше преди всичко да се проучи историята на перестройката. Като цяло – културно-политически и социален център.

– Има и други подобни фондации, например тази на Гайдар или Кудрин. Те пишат концепции за развитието на Русия.

– Те са икономисти. Но ние сме по-скоро за нов модел. Нуждаем се от нов модел – не от платформа, а от модел. И моделът трябва да се търси. Ако „Единна Русия“ работи [по начина, по който работи сега], тя ще се сблъска със съдбата на комунистическата партия.
Поставяме тези въпроси в статии, бележки от всякакъв вид, изказвания и т.н. И знаете ли… Сега има усещане, че има търсене на социалната демокрация. И търсенето на нова платформа. Публикувахме книгата „Социалдемократическият проект за Русия“. Както се казва, всичко, което сме направили или не сме направили, е там. В семейството ми казват: „Кога ще се успокоиш?“

– Имам същия въпрос.

– За целта трябва да изживеете живота, който аз изживях в политиката. Честно казано, и аз си задавах същия въпрос. Но мисля, че за мен ще бъде по-лошо, ако се откажа от политиката.

– Смятате ли се сега за политик?

– Най-важното е, че ме смятат за политик. Имаме много хора, които си мислят, че са политици, но всъщност не са такива.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.