„Седемнайсет“ на Джон Браунлоу: Най-опасният наемен убиец на света


Няма да научите името му, но ще запомните номера му. Дори това да е последното нещо, което ще направите

Излиза пристрастяващият, напрегнат и безмилостен дебютен трилър „Седемнайсет“ (Сиела, превод Богдан Русев) от британския сценарист Джон Браунлоу, познат на киноманите с работата си по филма „Силвия“ с участието на Гуинет Полтроу и Даниел Крейг и телевизионния сериал „Миниатюристът“, адаптиран по бестселъра на Джеси Бъртън.
Сега Браунлоу се впуска с летящ старт в света на криминалната литература и поднася на почитателите на жанра майсторски изпипан шпионски трилър, който предстои да видим и на голям екран в продукцията на известното филмово студио Laika.
Ако си представяте живота на един шпионин като по филмите – с пътувания до екзотични страни, спортни коли, красиви жени и заплетени политически интриги – то със сигурност дълбоко се лъжете. Защото реалността съвсем не е толкова бляскава. Освен ако не си на негово място.
Той е човекът без лице. Професионалист без официална самоличност, отдавна забравил истинското си име и миналото, което то носи със себе си. Член на тайна организация, която влиза в играта там, където демокрацията се проваля, и решава проблемите на клиентите си бързо и ефективно. И срещу правилната цена.
За хората в бизнеса той е само една дума. Седемнайсет. Номерът му е титла и доказателство, че той е най-страховитият наемен убиец в света. Шестнайсет души са вършили тази работа преди него – повечето от тях вече са мъртви, не по естествени причини, разбира се.
Защото ако искаш да бъдеш най-добрият, нямаш право на грешки. И Седемнайсет знае това по-добре от всекиго. Мисията, която му предстои, ще бъде най-опасната в кървавата му кариера. Той ще трябва да се изправи срещу единствения човек, който може да му се противопостави. Неговият предшественик – Шестнайсет. Точно както Осемнайсет ще направи един ден.
В бъдещето му може и да няма изгледи за щастлив живот, но докато все още е тук, единственото нещо, което има значение, е да победи в тази смъртоносна игра. Следва откъс.

Работата на шпионите не е това, което си представяш.

Тя е скучна.
И като казвам скучна, нямам предвид досадна.
Имам предвид непоносимо, смазващо, смъртоносно отегчителна.
Да седиш на работното си място – една от сто напълно еднакви малки бежови клетки на етажа – със служебната си риза и служебните си обувки, и служебната си вратовръзка, и да слушаш как бръмчи климатикът, докато се чудиш какво ще има за обяд в столовата, и да си фантазираш как можеш да си позволиш едно безкофеиново кафе след 11:30 сутринта, докато четеш азербайджански вестници отпреди шест месеца с надеждата да изровиш някакво безсмислено миниатюрно късче информация за евентуално напрежение в ниските ешелони на политическата йерархия в Баку, което може да бъде експлоатирано за нещо.
В Баку е лудница, поне така си чувал. Пълна лудница. Като Дубай на стероиди, но с повече канадска борба. Азерите си слагат мармалад в чая, а националният им спорт се играе под музикален съпровод. Но няма как да си сигурен в това, защото никога не си бил там.
Защото си шпионин – или, както ти напомня названието на длъжността ти всеки път, когато ти правят редовната (все по-ниска) професионална оценка на изпълнението на служебните ти задължения, „анализатор в разузнаването“ – и не можеш да мръднеш на повече от един метър от колегата си, на когото предстои да открие чудесата на съвременната дезодорантна технология, докато носиш на главата си скапаните слушалки, произведени по държавна поръчка, от които те болят ушите, защото уплътнението се износи още преди шест месеца, а служебните разходи са замразени поради факта, че Конгресът не успява да си извади главата от задника за достатъчно дълго време, за да гласува бюджет.
И така, животът ти си отива с всеки следващ удар на сърцето, докато слушаш безкрайните, лошо записани разговори между Омар таксиджията и Хюсеин бакалина, които обсъждат предимствата и недостатъците на изкуствената засада, с угасващата надежда, че в някакъв момент ще разкрият защо шуреят на Омар, който вече живее в Торонто и ги е светнал за вълнуващия свят на професионалната хокейна лига, изведнъж се е сдобил с повече пари в банковата си сметка, отколкото ти изкарваш – и ще продължаваш да изкарваш – за цяла година.
Невинаги е толкова зле. Понякога ти дават да сканираш сателитни снимки на еритрейската или монголската пустиня, докато от очните ти ябълки не потече кръв. Най-вълнуващият момент в цялата ти досегашна кариера беше този, когато ти се стори, че си видял един ракетен силоз в процес на изграждане на севернокорейския полуостров, но когато докладва на пряката си ръководителка за това, тя ти обясни, че всъщност е пречиствателна станция за отходни води.
Но нищо, поне прояви инициатива.
Имам предвид, всички онези неща, които гледаш по телевизията и по филмите? Пътувания до екзотични места, където форсираш спортни коли в ярки цветове, спринтираш по покриви и правиш паркур под обстрел от автоматични оръжия, чукаш бляскави личности със съмнителни зависимости и несъмнени способности в бойните изкуства и отнасяш главите на интересни хора с един изстрел от огнестрелно оръжие със заглушител по причини, които остават в тайна до развръзката, когато изведнъж драматично се обръщат срещу теб самия?
Няма нищо подобно.
Буквално нищо.
Нищичко.
Освен ако не си на мое място.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.