Избори в разделено общество

Проф. Антоний Тодоров. Снимка: e-vestnik

Кой ще поеме в крайна сметка отговорността за това, че само година след изборите през ноември 2021 г. (те самите трети поред) отново сме пред избори? Едва ли това ще се случи, българският политически етос изключва публично поемане на отговорност, освен във фолклорния вариант „сгрешихме, но ще се поправим“. А въпросните „грешки“ са резултат почти винаги на алчност, надменност, зависимости, безхаберие или понякога глупост.

Изборите на 2 октомври 2022 г. са между 22 партии и 6 коалиции. Това политическо „свръхпредлагане“ не е необичайно, но наред с онези партии и коалиции, които вероятно имат шанса да получат депутатски места (ако прескочат бариерата от 4% от гласувалите), има и партии, които участват с надеждата да спечелят над 1% от гласовете, а с това и дължимата държавна субсидия. И все пак, какви са тези 28 политически проекта, които със своята уникалност ни приканват да ги подкрепим на изборите?

Въпросът е, какви са онези линии на разделение в обществото и между партиите, които ни дават основание да предпочитаме една или друга от състезаващите се за нашето доверие формации? Наблюдавайки политическите дебати (много по-често приемащи формата на препирни), с голяма доза достоверност можем да дефинираме 6 основни линии на разделение, всеки около някаква основна тема или субект: около „модела Борисов“; около „Газпром“; около Русия; около „традиционните ценности“; около плоския данък; около „националните интереси“. Тук много неща са в кавички, защото често става дума за метафори или за понятия, които могат да бъдат изпълнени с разнообразно и противоречиво съдържание.

С Борисов или срещу „модела Борисов“

Тази линия на противопоставяне възникна по-ясно с протестите от 2020 г., които тогава искаха оставките на премиера Борисов и на главния прокурор Гешев. Тези протести доведоха до невероятната неформална коалиция между леви, десни и центристки партии и граждански движения, донякъде получила се и на кметските избори в София през 2019 г.

В поредицата избрани парламенти на изборите през април и юли 2021 г. се сформира парламентарна група от партии, противници на ГЕРБ, които бяха готови на всичко, за да приключат с въпросния „модел“. А след изборите през ноември 2021 г., когато новопоявилата се партия „Продължаваме промяната“ излезе първа по подадени гласове, беше формирано коалиционно правителство начело с Кирил Петков, в което влизаха 4 съвсем различни политически субекти: новата партия на Слави Трифонов „Има такъв народ“, трипартийната коалиция „Демократична България“ и коалицията „БСП за България“.

Днес тази ос на разделение в обществото и между партиите е съвсем актуална, защото след преобръщането на ИТН и падането на правителството на Кирил Петков, останалите три формации, поне засега, не виждат основание да се откажат от демонтирането на „модела Борисов“.

Обратно, ГЕРБ продължават да настояват, че няма никакво основание за коалиция „всички срещу ГЕРБ“, защото тя всъщност се е разпаднала. Но партията на Борисов остава политически изолирана и едва ли ще намери съюзници срещу опонентите си, както направи през 2014 г. или през 2017 г. Онези, които се съюзиха с ГЕРБ загубиха: Реформаторският блок се разпадна, остатъчният СДС се съюзи с ГЕРБ през 2019 г., АБВ изпадна извън парламента, Патриотичният блок (ВМРО, НФСБ и „Атака“) се разпадна и партиите му също отпаднаха от Народното събрание. Затова и днес изглежда няма политическа формация, желаеща да се коалира с ГЕРБ.

С „Газпром“ или без „Газпром“

„Газпром“, в нарушение на съществуващия договор, спря подаването на газ към България с оправданието, че „Булгаргаз“ не се разплаща в рубли. Възникна трудна ситуация, защото България отдавна е силно зависима от вноса на газ от Русия (още от времето на комунизма). Кабинетът на Петков категорично отказа да поднови преговорите с „Газпром“ за нов договор. Служебното правителство под натиска на част от бизнеса, реши да възобнови преговорите с „Газпром“ по действащия договор, което предизвика протести, включително срещу президента Радев.

Оформиха се два лагера: на привържениците и на противниците на „Газпром“. Разбира се, това противопоставяне донякъде, но не изцяло, се припокрива с друго: на „евроатлантисти“ срещу „русофили“. Но донякъде, защото темата за газа, от която се предполага всички да разбират, е от същото естество, както и темата за ядрената централа. Експертните оценки и дискусии се заменят от политическо говорене и емоционални реакции.

Очевидно е, че газовата зависимост не може за няколко месеца да бъде преодоляна. Но също така очевидно е, че „Газпром“ е ненадежден източник, защото във всеки момент може да възникне нерешим проблем с доставките. Изглежда най-важна сега е сигурността на доставките, а не толкова цената или бързината им. Доставки от воюваща страна или по газопроводи пресичащи фронтови линии или близо до тях – това със сигурност е ненадеждно. Да не говорим за доставчика.

От една страна се казва, че има сигурни алтернативни източници, при това евтини. От другата страна, че няма алтернатива (засега) на „Газпром“, както и че оттам газът ще е по-евтин. Вече е редно всички да научат, че евтин газ няма и вероятно няма да има (както няма да има и газ изобщо, впрочем). „Евтин газ“ е обикновен популизъм, невярно твърдение, фалшива новина. Колкото до алтернативните източници, те също не са непременно леснодостъпни или винаги използваеми. Да не говорим и за такава алтернатива като шистовия газ – Добруджа лесно може да стане пустиня, дори без глобалното затопляне.

Сред партиите привържениците на „Газпром“ са от „Възраждане“ и БСП, като ГЕРБ говорят за 100% диверсификация (което по принцип не изключва и 1% от „Газпром“). През 12 годишното си управление след газовата криза от 2009 г. ГЕРБ не направиха нищо за тази диверсификация, както впрочем нищо не направи и ЕС. БСП изглежда разчитат на „добронамереност“ от страна на „Газпром“, което си е чиста наивност, ако не и нещо друго. А от ДБ, които са най-яростни противници на „Газпром“, вероятно позабравиха фанфарите, с които беше посрещнат през 1999 г. тогавашният вицепремиер от СДС Евгений Бакърджиев (мир на душата му) в София, след сделка с „Газпром“, която дори в. Капитал нарече „срамна“. Но това е история, макар и позабравена. А ДПС? Хитро мълчание. Въпросът е, възможни ли са коалиция „анти-Газпром“ или „про-Газпром“? И дали те биха били морално или политически оправдани?

Евроатлантици срещу русофили

Една линия на конфликт винаги крие друга: зад линията около „Газпром“ се явява линията, разделяща евроатлантици и русофили. И двете понятия заслужават кавички, защото зад тях има много различни ориентации и разбирания. Не всички русофили са привърженици на войната на Владимир Путин в Украйна. Някои русофили систематично разграничават днешното управление на Руската федерация от историческия спомен за заслугите на Русия. Но и евроатлантиците са различни, особено когато евроатлантическата общност се окаже разделена по някой важен въпрос. Например по време на войната в Ирак през 2003: със САЩ и Великобритания или с Германия и Франция, които се разграничиха от президента Буш. За или против Тръмп? За или против американското предложение за добив на шистов газ в България?

В една посткомунистическа страна като България евроатлантическата общност или солидарност е синоним на гаранция за устойчивостта на демокрацията. Добре е да гледаме по-критично на връзката между геополитическите категории на принадлежност към определена отбранителна структура и характеристиките на политическото управление, вида на политическия режим. Основната евроатлантическа организация НАТО е стратегически съюз на демократични нации от по-скоро, защото през историята си е обединявала както демокрации, така и диктатури (Португалия до 1974, Гърция 1967-1974, Турция 1980-1983). И днес в НАТО е Турция на Ердоган, Унгария на Орбан, наред със стабилизирани демокрации като Германия и Великобритания. Съюзници със САЩ са страни като Саудитска Арабия, които нямат нищо общо с демокрацията.

Геополитическата принадлежност не е непременно условие за избор на политически режим, защото логиките на геополитиката и на вътрешната политика са различни. Затова и сред евроатлантиците в България има партии като коалицията ДБ и ПП, но също ГЕРБ и ДПС. Възможна ли е „евроатлантическа коалиция“, както непрекъснато предлагат от ГЕРБ? За ГЕРБ такава коалиция е начин да излязат от изолация. Мисля, че политически и морално не би била възможна. От друга страна русофилите, сред които БСП и „Възраждане“, също не могат да направят коалиция, защото това ще взриви и двете партии. Въпреки че БСП приема в листите си бивши депутати от „Възраждане“, по много въпроси генеалогията на двете формации не би им позволила коалиция. Освен ако в БСП не зачеркнат цялата си история. Защото русофилството не е непременно и „путинофилство“.

Консерватори срещу либерали

Класическо разделение, придобило нова сила напоследък, с развитието на един нов ултраконсерватизъм („традиционни ценности“, „традиционно семейство“), но и на един ултралиберализъм (кенсъл култура, радикална политическа коректност). В много отношения консерваторите успяха като предотвратиха ратификацията на Истанбулската конвенция и подтикнаха Конституционния съд да приеме ретроградно решение, обявяващо тази конвенция за противоречаща на конституцията.

В България множество партии се самоопределят като консервативни. Някои използват това в името си („Консервативно обединение на десницата“), други като „Възраждане“, ВМРО, НФСБ и новата „Български възход“ се самоопределят като привърженици на „традиционните християнски ценности“, „традиционното семейство“. Някои остро се противопоставят на проявите на ЛГБТ общностите или дори открито проповядват хомофобия. И това в България, където над 60% от младите под 40 годишна възраст, ако живеят по двойки, са в „семейно съжителство“, а няма никакви прояви на ултралиберална културна нетърпимост (което не е вярно за икономическия ултралиберализъм). Най-удивителната трансформация беше предприетата от ръководството на БСП линия на подкрепа за „традиционното семейство“ и оттеглянето на подкрепата за Истанбулската конвенция. Това създаде конфликти в самата левица и отдалечи още повече от БСП съществуващи разнообразни леви проекти.

Обявяващите се за либерални партии са достатъчно разнородни. ПП и ГЕРБ са различно либерални, ДБ и ДПС са различно либерални. Толкова различно, че трудно могат да бъдат подведени под един и същи етикет.

Въпросът е, възможни ли са консервативна или либерална коалиции днес? Ще припознае ли публиката това различие за основно? Едва ли, или поне в малка степен. Консерватизмът надясно е обсебен от националистите, за консервативните космополити не е останало място. Консерватизмът наляво вече е поле на сериозна конкуренция, там е не само сега БСП (ако наистина приеме да остане в това поле), но също „Български възход“, нова партия, която несъмнено ще привлича „левите консерватори“ (за мене това е оксиморон).

Десни срещу леви

Политическата дихотомия „ляво-дясно“ отдавна е критикувана като остаряла или поне като недостатъчна. Противно на очакванията тя съвсем не е изчезнала, но именно защото не е точно дихотомия, а две страни на една политическа скàла. Поради последното съществуват и партии, които се самоопределят като „центристки“, в демокрациите обичайно това са повечето партии на етническите малцинства, често някои либерални партии, но напоследък и нови партии.

Какво днес е значението на това различие между партиите в предстоящите избори? Множество изследвания, включително скорошни, показват, че публиката в България (а и не само) се самоопределя по тази скàла преимуществено в центъра (обичайно 40% от запитаните), докато останалите се разделят надясно (малко повече от 20%) или наляво (почти 20%). Това означава, че подкрепата за партиите не е напълно съвпадаща с възприетата от партиите позиция по скàлата.

Повечето партии в България се самоопределят надясно от центъра, наляво има по-малко партии. Но напоследък има партии, които ясно се заявяват като центристки, т.е. „нито леви, нито десни“. И ако идеологически този израз да не е разбираем, то като партиен етикет е съвсем разбираем: означава готовност да се следват леви или десни политика в зависимост от обстоятелствата. Или да се коалират и наляво, и надясно. В България дълго време текат многобройни сблъсъци за това, кой е „автентично“ ляв или десен. Гигантски поражения нанесе тази война на демократичната десница.

Но участващите в изборите политически субекти не винаги лесно могат да бъдат идентифицирани като леви или като десни, често представляват смесица от намерения и идеологии. ДБ е коалиция на три партии, сред които ДСБ отдавна се дефинира като дясна, но Зеленото движение е по традиция наляво от центъра (както неговите аналози в ЕС), а „Да, България“ от самото си начало предпочиташе формулата „нито леви, нито десни“. ПП определено се дефинират като центристка партия, затова не пожелаха да се влеят в ДБ като четвърта партия, както всъщност можеше да се постигне такава коалиция. И направиха добре, защото така имат повече шансове поотделно да получат повече гласове, отколкото заедно.

Наляво пространството не е много населено. От дълго време там почти монополно положение заема БСП, но все повече я критикуват в левите среди, че всъщност не е лява партия или поне не е достатъчно лява, каквото и това да значи. Другите обявяващи се за леви партии (АБВ, „Изправи се, БГ“, Българска социалдемокрация) носят не малко от наследството на БСП и понякога изглеждат (както много партии в България) повече като бизнеспроекти, отколкото като леви партии. Появата на новата Лява платформа „Прогрес“ показва, че много от левите в България, особено сред по-младите либерално и проевропейски настроени хора, нямат видимо политическо представителство.

Но както в дясно, така и в ляво след тези избори няма никаква възможност за някакви по-устойчиви коалиции. „Обединението на десницата“ няма как да се състои, поне докато ГЕРБ са основната българска партия в ЕНП. „Обединението на левицата“ също няма как да се състои, поне докато ръководството на БСП настоява върху „социално-консервативната“ идентичност на партията. Именно затова дихотомията „ляво-дясно“ едва ли ще бъде основна при тези избори.

Националисти срещу всички останали

Темата за националният интерес стана много актуална напоследък, особено по отношение на газовите доставки. Няколко политически лидери обвиниха служебното правителство в „национално предателство“ заради заявлението му, че ще поднови преговорите с „Газпром“. Заподозряха го в радикална геополитическа преориентация, едно несъмнено преувеличение, но страната е в предизборна кампания.

На терена се състезава и група националистически партии, които често мобилизират теми като „Македония“, имиграция, „избирателни секции в Турция“, „грантаджии“ и много други. Те не са монолитна група, защото често се раздират от противоречия помежду си (ВМРО, „Възраждане“, НФСБ, „Атака“). В тези среди се лансират идеи за широко патриотично обединение, което да се противопостави на зависимостта от НАТО и ЕС, в което освен официалните четири патриотични партии някои виждат и БСП с Корнелия Нинова. Парадоксът е, че много от националистите са и русофили. Но натрупаните противоречия и омерзение между лидерите на тези партии едва ли ще позволят обединение.

Националистите по принцип са срещу всички останали, квалифицирани като национални предатели, „чуждопоклонници“, „грантаджии“. Въпросът е, доколко в България е възможна политическа карантина срещу каквато и да било форма на политическо единодействие с такива партии? Във Франция или Германия подобни партии са изолирани от останалите. В Италия вероятно ще има пробив на неофашистката партия „Италиански братя“ (удобно приютена сред партиите на „Европейски консерватори и реформисти“, където членува и нашата ВМРО). А партията на Берлускони „Форца Италия“, както „Лега“ на Матео Салвини се гласят да се коалират с нея. В България „Атака“ първоначално изглежда беше изолирана в парламента, впоследствие изигра първо своя „златен пръст“, после се коалира в „Обединени патриоти“ заедно с ГЕРБ. Сега нищо не е ясно – кой ли ще се съгласи на коалиция с „Възраждане“, ако така му се удаде да състави правителство.

И какво да очакваме?

Ако всички тези линии на различие между партиите се превърнат в „червени линии“, които никой не възнамерява да премине, политическият живот у нас ще заприлича на бункери, откъдето всяка партия е в кръгова отбрана и стреля срещу всички останали. И всички ще стрелят срещу служебното правителство – удобна мишена, защото всъщност не е конкурент на изборите. Така изборите на 2 октомври 2022 г. могат да провалят очакванията за позитивна промяна.

Но може да се случи и друго. Ако сред тези линии на разделение се изведе главната, а останалите приоритетно бъдат подредени след това. Все още промяната на модела свързван с дългото управление на Бойко Борисов не се е случила. Затова главната линия на тези избори продължава да бъде промяната срещу реставрацията. На второ място това изисква изолацията на националистите, които в мнозинството си подкрепят и получават подкрепа от Владимир Путин. Тази изолация ще е от полза за запазването на геополитическия избор на България, но различията в този план могат донякъде да останат назад, ако трите формации, които продължават да претендират, че искат промяна (ПП, ДБ и БСП) искат да запазят възможности за единодействие в новия парламент. Това би било единственото оправдано правителствено мнозинство в следващия парламент. Другото ще означава още едни избори.

От сайта на автора

БългарияМнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.