Писателят Димо Райков: България започва от планината и граничния човек

Писателят Димо Райков от години живее, работи и твори в Париж. Роден е на 31 юли 1954 година в Малко Търново. Завършва „Българска филология“ във Великотърновския университет. Неотдавна бяха издадени книгите му „Ние сме Странджа“ и „Избрани разкази“.

Пред БТА той сподели, че те са „моят разказ за живота ми, за семейството ми, за Странджа“, в която се родих. По думите му в планината и нейните хора има ослепяваща красота и същевременно една изпепеляваща безизходност, а границата е проклятие. Според писателя двете нови книги са апотеоз на неговото над 45-годишно творческо възкачване-всекидневно нажежаване на мозъка до червено. Допреди десетина години авторът, поделяйки си времето между София и френската столица , издаде книгите „Париж, моят Париж…“ (2006), претърпяла вече три издания и е в Топ 20 на най-продаваните книги на ИК „Хермес“, „BG емигрант в Париж“ (2008) и „55 тайни на Париж“ (2009), които оформят един интересен триптих. Следва пълният текст на интервюто:

– Къде написахте последните си две книги – в Париж, край Сена или в България?

– Тези две книги ги носех в сърцето си много, много дълго – раждах ги цял живот. И ги писах навсякъде, където съм бил по света, към който тръгнах още едва петнадесетгодишен. Всъщност в ‘Ние сме Странджа“, с помощта на Тетрадката на татко, която той ми даде дни преди отлитането си и тя представлява втората част от книгата, пътувам и във времето на бащите ни. Едно пътуване, което е безценно и ще даде възможност на читателя да докосне корените си.

„Избраните разкази“ – тези 21 истории за българското време, основно съм ги писал в Кюстендил, София и Малко Търново, става дума за разказите до 1989 г., които съм обособил в първа част, а във втора част, след 1989 г, новото време, са писани предимно в Париж. Въпреки че за писателя няма обозначение на мястото на раждане на творбата. Когато „дойде“, ти пишеш навсякъде, и в съня си дори, и когато си, да речем, на погребение…. Да, много от разказите си аз съм сънувал…

Аз съм познат като много критичен и винаги настроен срещу властта, която и да е тя, писател. И не защото съм пълен с демони на отрицанието, не, обратното – защото обичам обикновения човек, отритнатия, смачкания от живота, живеещия заради другите и убиван от същите тези други, заради които той всъщност съществува в „анхедония“, тоест в живот-страдание. Цели 45 години – и в творчеството си, и в мисленето, тези два образа са били у мен, в най-дълбокото на сърцето ми – планината и граничния човек. Планината и човекът, от които всъщност започва България…

– Коя е Вашата планина, кои са спомените, които искате да споделите с читателите си?

– Роден съм и израснал в красавицата Странджа. Но познавам прелестите и на Осогово. В Париж почти през ден съм в гората на Венсен. Но където и да ида, щом видя и докосна дърво, аз проектирам върху мястото, където в момента се намирам, своята Странджа, оная Странджа, на мама и татко, там, при лъката на Велека, където са започнали родилните болки на мама, жънейки, „бременна до уста“, под палещото юлско слънце…

Били ли сте в моята планина, докосвали ли сте се до изстрадалите й люде – о, тогава вие няма начин да не изтръпнете, да не усетите болката от порязването на сърцето ви, тази пареща и мигновена болка, която ви показва, че все още дишате, ще все още сте човек… Разгърнете книгите… Пред очите ви се разкрива една ослепяваща красота и същевременно изпепеляваща безизходност. И разбираш, цял разлюлян – тук изход няма. Тук хватката е смъртоносна…

– Но има граница. Какво е за Вас тя?

– Границата е проклятие. Знаете ли какво представлява Границата в района на Малко Търново? Река Резовска, ние в наричаме Резвая, е разделена на две. Границата е по-средата! Кой болен мозък го е измислил това – половината вода да е българска, другата половина – турска…Тоест, в годините на Студената война половината вода е империалистическа, значи лоша, а другата половина е комунистическа, значи добра… А тя, водата си е една и съща…

Но не само географската граница е страшна , а предимно оная, там, в главите ни човешки. Границата, от която няма отърване. Която граница е с нас и в нас – от проплакването-надежда и любопитство към белия свят – „Идвам, пази се, аз съм велик“, до другото проплакване-стон, най-накрая – „Било ли е, не е ли било…“ Ето това са всъщност накратко виденията и посланията на двете мои нови книги – апотеоз на моето над 45-годишно творческо възкачване-всекидневно нажежаване на мозъка до червено.

– Къде отвеждате читателите?

– Всъщност моето вече над 45-годишно творчество е едно изкачване към магията на познанието и докосването до него, обикновения човек, граничния, страдалеца, светулката в мрака, този, за когото големият Албер Камю казва:“Писателят не трябва да слугува на онзи, който прави историята, а на онзи, който я изтърпява…“ Тази чудесна мисъл на гения е и мото на моята книга „ Избрани разкази“. Натам – към пътуването, към изкачването, винаги съм искал да изведа своя читател. Вижте, аз, макар и недолюбван от всяка власт, съм щастлив писател. Защото цели 45 години съм следван от хиляди, десетки хиляди верни ми читатели, цели фамилии, бащата, синът, сега внукът, колцина съвременни писатели имат читатели от три поколения, и книгите ми, моите вече 19 книги, са до една в домашните библиотеки. А да не говорим колко много търсят книгите ми в библиотеките, чакат с дни… През 2016 г. бях най-четен автор с парижките си книги в Столична библиотека.

С новите си две книги аз изпълних моя синовен дълг към тях, анхедоновците на България, нашите предци, майки и бащи, които вече са безгрижни, смирени, да, там, Горе, докосващи Бога.

– Вярващ ли сте?

– Дали съм вярващ… Не влизам в църква всеки ден. Но тя, църквата, е винаги в мен. Както и планината.

Когато тръгвах, още невръстен, към широкия свят, мама ме притисна, погали с опакото на дланта си, това за нея бе жест на висша любов и ми подаде домашната ни икона с думите: „Майка, ние сме бедни хора, нямам какво друго да ти дам, само нея имам, Богородичка, нека тя бъде с теб, тя ще те закриля, ще те пази от лоши очи…“

Аз знаех историята на нашата Богородичка. Описал съм я в романа ми „Анхедония“. Бях сам свидетел, петгодишно дете, как мама извади иконата почти обезумяла от огъня на съседния двор, в който синът-комунист беше натрупал на огромен куп иконите на набожната си, вече починала майка и ги изгаряше пред очите на вкаменените люде на градчето. Мама се хвърли и извади от пламъците Богородичка. Спаси я. И сега я даде на мен. Да ме закриля. Където и да съм, Богородичка е с мен. Тоест моята църква е с мен навсякъде. Богородичка, с белега от изгорено в единия й край… Имам и една друга, малка Богородичка. Нея ми я даде моя читателка в знак на благодарност, че със своите книги съм я променил и съм дал възможност на „по-добрата част у нея да надмогне лошата…“, така ми каза жената, когато ми в подаряваше. Нея я нося винаги в критични моменти. И двете Богородички ме спасяват…

Прочетете „Ние сме Странджа“ и „Избрани разкази“, после помълчете. И идете там, накрая на света, в ослепялата от хубост и безизходност своя планина, докоснете телеграфния стълб в центъра на вашето място, този вечен телеграфен стълб в моята страна, облепен с некролози, изскубнете лакомите бурени на забравата по семейните гробове и погалете избелялата снимка на мрамора… В този миг ще се разлюлеете. В този миг ще усетите с всяка клетка на тялото и с всяко трептене на душата си, че сте жив. Все още. Жив. Сред толкова много смърт. В този миг докосвате Бог. И устните сами прошепват: „Който не е отнякъде, той е отникъде!“ И както ми писа една моя читателка – „…отникъде и заникъде…“ Да, негово величество Животът. Благословеният. Да бъде!

– Имате ли надежда днес , на 2500 км. от България?

– Ако нямах надежда, щях ли да продължавам да пиша вече над 45 години, и то всеки ден, всеки почти час… А аз живея, пишейки. Значи имам Надежда. И то с главна буква. Но аз съм реалист. И съм така устроен, че в дадено нещо и един процент да има нещо лошо, акцентирам на него, моите рецептори са така устроени. Това е жестоко за мен. И аз си плащам яко за това. Но пък е чисто, благородно дело. Защото трябва да има и такива безумни люде, които да се борят със злото. С вятърните мелници. Дон Кихот, макар и губещ постоянно , е винаги нужен.Иначе сме обречени.

„Наведена главица сабя не я сече…“ Да, но какъв живот ще е това? Живот на колене. Тоест, смърт приживе. Романът ми „Реката на смъртта“ има за мото стих от неизвестен поет-ром:“ Когато умра, погребете ме прав, защото цял живот съм живял на колене“…

Страшно. Но и красиво казано, нали? Със сърцето. Да, Животът. Той, частици от него, е там, в моите книги… Разтворете ги, приятели! И да тръгнем. Към онова пътуване. Към Изкачването…

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.