Морето преди бетона – Международният дом на журналистите в минало свършено
Ако в онези години, които днес наричаме „времето на соца“, е имало място, където се говореше много и откровено; където творческият дух на журналисти от Прага до Кейптаун, от Москва до Париж и от Сантяго до Бейрут се смесваше с приятни часове на плажа, рокендрол вечери под чинарите или до бара край морето, полети с бяло вино или пъстроцветни коктейли, това несъмнено беше Международният дом на журналистите (МДЖ) край Златни пясъци.
Мисля, че случващото се в този уникален Дом на свежия въздух (колкото и условно да звучи това днес), е вероятно удобен пример за потвърждение на старата мъдрост, че човек не може да влезе два пъти в една и съща река. Просто времето няма никога вече да се върне назад и да застине на място поне за едно лято. Каквото било, било. Минало свършено време.
Две поколения деца на журналисти от над 50-60 държави, някои от които днес ги няма на картата на света (ГДР, СССР, Югославия), израснаха през летата в този оазис край морето, а само един господ, или незнаен брой красавици знаят колко от децата им са били заченати тук. Това ще остане една от загадките на изтеклите в морето спомени.
Началото
Ако се доверим на паметта на някои от мохиканите на словото, както и на сайта на СБЖ, идеята да се построи Международен дом на журналистите датира в далечната 1955 г., когато на заседание на Изпълнителния комитет на Международната организация на журналистите (МОЖ) е предложено да се построи това „гнездо на свободния дух“ на българското Черноморие. На следващата година са приети „техническите параметри“ на сградата на международна среща в Хелзинки. Аз лично тогава съм бил на 5 години и не знам детайли от строителството. Но ще да е било бързо, без бюрократични разтакавания и словесни дандании, защото през 1958 почетният президент на МОЖ Жан-Морис Ерман открива официално първата от трите сгради на МДЖ. През 1978 г. статистиката от рецепциите ни уверява, че за последвалите 20 лета тук са били на творчески отдих и свободно лудуване над 5 хиляди журналисти от над 50 страни.
Днес водещите на сутрешни блокове радио и телевизионни звезди биха казали, че за няколко години МДЖ се превърна в „култовото място“ по Черноморието и магнетичен център за пишещите/говорещите братя и сестри както от България, така и извън нея. А нощем млади момчета и момичета от околните хотели, вили и почивни станции се промъкваха скришом през оградата като сомалийски бежанци с надеждата да влязат и да потанцуват в дискотеката на прочутия Дом.
Разходите по строителството на Дом 1 са били поети от българското правителство, т. е. от данъкоплатците, а отделните творчески съюзи, членове на МОЖ, са осигурили цялостното обзавеждане, инфраструктура и т. н. По-късно се построява и Дом 2, наричан на жаргон „Транзистора“ – висока и до днес елегантна сграда, и се добавя Дом 3, известен като „Парк-хотела“ над шосето, свързващо Варна със „Златните пясъци“. Същото старо, романтично и красиво шосе, което постепенно започна да пропада от свлачищата и се превърна в нещо като символ на пропаданията както в соц-системата, така и в журналистическите стандарти „по света и у нас“, както казваше една стара тв-рубрика. Особено у нас. Но да не задълбаваме.
В онези години имаше много приказки, че МОЖ е „инструмент на Москва“ и се финансира от нея. Но изглежда фактите понякога опровергават слуховете, поне що се отнася не до идеологията, а до финансирането. През 70-те и 80-те години на миналия век „динамото“ на МОЖ беше чехът Иржи Кубка, генерален секретар на организацията. С остър бизнес нюх Кубка беше успял да създаде – по законен начин – мрежа от успешни фирми и предприятия, които носеха изключително добри печалби на организацията. Президентът на МОЖ Проф. Каарле Норденстренг, финландец, не се месеше в стопанската дейност на Кубка. Част от печалбите в споменатите предприятия, плюс тези от няколко хотела и ресторанти в Прага и Карлови Вари, менажирани пак от екипа на Кубка, се използваха за субсидиране на социалната дейност на организацията. Това включваше творческа почивка или лечение и на журналисти от държави, управлявани от диктаторски режими в Азия, Африка или Латинска Америка, както и на репресирани палестински, южноафрикански и др. журналисти. „Творческото финансиране“ с чешки модел в „стил Дубчек“ даваше възможност за относителна самостоятелност на МОЖ при вземане на решенията ѝ.
След 1989 г. политическата картина в Европа се промени. Промени се и ролята на МОЖ. Кубка, който построи Транзистора (Дом 2), слезе от сцената, Каарле Норденстренг остаря, а младите поколения журналисти от Източна Европа започнаха да ходят на море край други брегове и други пясъци. Ако можеха да си го позволят. Проблемът вече не беше визов.
Оазис
При мен така се сложиха нещата, че след летен стаж в редакцията като четвъртокурсник, и след дипломирането в университета, ме взеха на работа в международния отдел на в.“Поглед“, издание на Съюза на българските журналисти (СБЖ). Стажант репортер, 83 лева заплата на месец. Днес изглежда прилично мизерно. Но с хонорарите, добавени към заплатицата, се преживяваше прилично. И не само това. Можех да заведа семейството си на море в МДЖ в някоя от по-евтините смени – юни или септември. Когато се поиздигнах в йерархията (редактор, а после и шеф на Международния отдел), можех да си плащам спокойно и картите за елитните смени – юли и август. Те обаче и без друго не бяха чак толкова скъпи, особено за членовете на СБЖ. А за редакцията на „Поглед’ имаше квота, която на практика даваше възможност на почти всички да изкарат по една смяна в Дома край морето. Смените бяха по 20 дни, а яденето – 4 пъти на ден. „Четвъртото“ беше закуска само за децата в 4 след обед. За татковците и майките се предлагаха и допълнителни течни закуски на бара или в ресторанта. Винаги имаше какво да се пие. Цените бяха прилични.
В редакциите треската за карта за МДЖ започваше още през май. Дори и с три хотелски сгради, Домът се пукаше по шевовете през лятото. Само поляците от техния журналистически съюз имаха по 3-4 пъти повече кандидати, отколкото квотата им позволяваше. А мераклиите бяха от над 50 държави на 4 континента.
С прекрасен парк от над 45 декара, на 10 км от Варна и на двайсетина от Албена и Балчик, с неголям, но собствен плаж, няколко бара и ресторанти, с дискретна, но примамлива дискотека, с „жива музика“ на открития дансинг под чинарите до Дом 1, с вълшебна ботаническа градина с цветя, растения и аромати от различни кътчета на планетата, курортът беше смятан за един от „най-облагородените“ по цялото Черноморие. Не беше най-лъскавият, за да изобилства с кичозни архитектурни хрумвания, нито като бастионите на партийната или стопанска върхушка, където, както се шегуваха мнозина, ти даваха „по 50 лева на ден, ако се съгласиш да отидеш на почивка в техните бази…“
Всъщност по днешните стандарти обстановката в стаите беше уютна, но скромна. Хладилници имаше само в общите коридори. Телевизори – само долу, във фоайетата, където деца и майки се събираха привечер да гледат бразилски или английски сериали като „Брулени хълмове“ и „Сага за Форсайтови“. Май имаше и за една робиня Изаура…
Но паркът наистина беше безценно съкровище. В него имаше и детски площадки, и розови градини, и волейболно игрище, и кипариси, и бар до морето с достатъчно място за танци, и тенис-кортове, където играеха както запалени тенисисти като Евгений Станчев от „Поглед“ или Стефан Кожухаров от БТА, така и „показухи“, които искаха да покажат предимно новите си екипи и хубавите ракети. За кортовете винаги имаше предостатъчно мераклии и записването кой кога ще играе ставаше по списък. Още повече, че основният корт беше на 5 метра от крайбрежния бар, където бирата се лееше като леден планински поток.
Другото преимущество на парка беше, че в него имаше достатъчно дискретни места, зашумени със смокинови дървета, отрупани с плод, или с гъсти декоративни храсталаци, където влюбени двойки често се криеха, за да обсъждат и практикуват детайли от журналистическото майсторство в ласките. Беше наистина романтично. По-авантюристично настроените колеги често навлизаха в пространството на север от бара, по посока на Албена, където беше прочутата вила на оперния певец Николай Гяуров. Там, в също тъй прочутата му градина до вилата, под гъстите клони на смокините, се сближаваха душите и телата на десетки романтично настроени репортери, есеистки, поетеси и коментатори, за които Домът на журналистите беше символ както на идеологически разкрепостения дух, така и на свободната любов.
На много флиртове, влюбвания и драми ставаха свидетели тези дискретни смокини, борове и бугенвилии през годините. Много страсти бушуваха вечер край тях, много семейства се създадоха, други се разхлабиха или пропаднаха в пламъците на страстите човешки. Сам пишещият тези редове също има какво да каже по въпроса, но и той ще остане дискретен като смокините в двора на Гяуров.
От вилата му остана само споменът, един ден и тя се свлече в морето. Смокините частично преживяха и сега само слушат шепота на вълните или си спомнят вълшебния глас на Гяуров и смеха на Мирела Френи (бел. ред. – италианска оперна певица, съпруга на Гяуров).
Образи незабравими
Но паркът, спортно-коктейлно-разхладителните забележителности на МДЖ, климатът или други подобни квалитети на това място, както казват сърбите – нищо не жегваше сърцето и душата на гостите така, както постоянните персонажи на курорта, които няколко десетилетия наред оставяха отпечатъка си върху лицето на този забележителен ъгъл на нашето Черноморие.
…
Обикновено на бара или на плажа винаги имаше по една групичка спортни запалянковци, които се трупаха около двама вълшебници на спортните лакърдии: Николай Колев-Мичмана от телевизията и Андро Кжухаров от „Народна младеж“. Понякога към тях се прикаламисваха Людмил Неделчев, светла му памет, и Асен Минчев от „Хоризонт“ на Радиото. Мичмана, с особения си тембър, вадеше историите от джоба си една след друга и публиката около него се тресеше от смях. Андро беше уж по-сериозен в разказите си, но в края и той украсяваше с неочаквани развръзки… Люпи Неделчев разказваше красиви истории за красиви гимнастички, а наоколо красивите му дъщери привличаха погледитре на ценителите. Асен и Андро правеха най-мащабните семейни празненства под големия чинар – я годишнина от сватба, я рожден ден на съпругата и т. н. От Ахтопол до Одеса никой не правеше по-шумни и всеобхватни моабети от тях. Танците продължаваха до зори, а виното се лееше като Амазонка. Черно море все още не беше пълно с военни кораби заради Украйна.
В онези години танцувахме предимно буен рокендрол или кротки, задушаващи девойките блусове. Джери Лий Луис или Пол Маккартни задаваха темпото, а Рей Чарлз или Гари Муур успокояваха ритъма и ние премрежвахме очи в нечии прегръдки… Елвис нежно шепнеше „Are you lonely tonight…“, а смокините наоколо деликатно извръщаха листа надолу. От рокаджиите най-стилни бяха Стефчо Кожухаров от БТА и съпругата му, а от нашия отбор – на „Поглед“ – Евгений Станчев, мир на праха му. Останалите имахме голямо усърдие и променлив успех.
Малко по-кротко танцуваха Андрей Райчев и Виза Недялкова. Андрей тогава не предсказваше кой ще състави новото правителство, защото правителствата се сменяха веднъж на 20-30 години. Неудобна честота за тв-студиото.
– –
Откъс от новата книга на издателство „Кръг“ „Голи и солени – морето преди бетона“, със съкращения. Книгата е сборник с 23 разказа на различни автори за летуването по Черноморието преди 30-40 години, сред тях Михаил Вешим, Мариана Мелнишка, Кристина Патрашкова, Петър Стоянович, Соломон Паси, Иво Беров и др.