Морето преди бетона – Международният дом на журналистите в минало свършено

Книгата „Голи и солени“ на издателство „Кръг“. Снимка: от издателството

 

Ако в онези години, които днес наричаме „времето на соца“, е имало място, където се говореше много и откровено; където творческият дух на журналисти от Прага до Кейптаун, от Москва до Париж и от Сантяго до Бейрут се смесваше с приятни часове на плажа, рокендрол вечери под чинарите или до бара край морето, полети с бяло вино или пъстроцветни коктейли, това несъмнено беше Международният дом на журналистите (МДЖ) край Златни пясъци.

Мисля, че случващото се в този уникален Дом на свежия въздух (колкото и условно да звучи това днес), е вероятно удобен пример за потвърждение на старата мъдрост, че човек не може да влезе два пъти в една и съща река. Просто времето няма никога вече да се върне назад и да застине на място поне за едно лято. Каквото било, било. Минало свършено време.

Две поколения деца на журналисти от над 50-60 държави, някои от които днес ги няма на картата на света (ГДР, СССР, Югославия), израснаха през летата в този оазис край морето, а само един господ, или незнаен брой красавици знаят колко от децата им са били заченати тук. Това ще остане една от загадките на изтеклите в морето спомени.

Началото

Ако се доверим на паметта на някои от мохиканите на словото, както и на сайта на СБЖ, идеята да се построи Международен дом на журналистите датира в далечната 1955 г., когато на заседание на Изпълнителния комитет на Международната организация на журналистите (МОЖ) е предложено да се построи това „гнездо на свободния дух“ на българското Черноморие. На следващата година са приети „техническите параметри“ на сградата на международна среща в Хелзинки. Аз лично тогава съм бил на 5 години и не знам детайли от строителството. Но ще да е било бързо, без бюрократични разтакавания и словесни дандании, защото през 1958 почетният президент на МОЖ Жан-Морис Ерман открива официално първата от трите сгради на МДЖ. През 1978 г. статистиката от рецепциите ни уверява, че за последвалите 20 лета тук са били на творчески отдих и свободно лудуване над 5 хиляди журналисти от над 50 страни.

Днес водещите на сутрешни блокове радио и телевизионни звезди биха казали, че за няколко години МДЖ се превърна в „култовото място“ по Черноморието и магнетичен център за пишещите/говорещите братя и сестри както от България, така и извън нея. А нощем млади момчета и момичета от околните хотели, вили и почивни станции се промъкваха скришом през оградата като сомалийски бежанци с надеждата да влязат и да потанцуват в дискотеката на прочутия Дом.

Енчо Господинов. Рисунка: Валентин Ангелов

Разходите по строителството на Дом 1 са били поети от българското правителство, т. е. от данъкоплатците, а отделните творчески съюзи, членове на МОЖ, са осигурили цялостното обзавеждане, инфраструктура и т. н. По-късно се построява и Дом 2, наричан на жаргон „Транзистора“ – висока и до днес елегантна сграда, и се добавя Дом 3, известен като „Парк-хотела“ над шосето, свързващо Варна със „Златните пясъци“. Същото старо, романтично и красиво шосе, което постепенно започна да пропада от свлачищата и се превърна в нещо като символ на пропаданията както в соц-системата, така и в журналистическите стандарти „по света и у нас“, както казваше една стара тв-рубрика. Особено у нас. Но да не задълбаваме.

В онези години имаше много приказки, че МОЖ е „инструмент на Москва“ и се финансира от нея. Но изглежда фактите понякога опровергават слуховете, поне що се отнася не до идеологията, а до финансирането. През 70-те и 80-те години на миналия век „динамото“ на МОЖ беше чехът Иржи Кубка, генерален секретар на организацията. С остър бизнес нюх Кубка беше успял да създаде – по законен начин – мрежа от успешни фирми и предприятия, които носеха изключително добри печалби на организацията. Президентът на МОЖ Проф. Каарле Норденстренг, финландец, не се месеше в стопанската дейност на Кубка. Част от печалбите в споменатите предприятия, плюс тези от няколко хотела и ресторанти в Прага и Карлови Вари, менажирани пак от екипа на Кубка, се използваха за субсидиране на социалната дейност на организацията. Това включваше творческа почивка или лечение и на журналисти от държави, управлявани от диктаторски режими в Азия, Африка или Латинска Америка, както и на репресирани палестински, южноафрикански и др. журналисти. „Творческото финансиране“ с чешки модел в „стил Дубчек“ даваше възможност за относителна самостоятелност на МОЖ при вземане на решенията ѝ.
След 1989 г. политическата картина в Европа се промени. Промени се и ролята на МОЖ. Кубка, който построи Транзистора (Дом 2), слезе от сцената, Каарле Норденстренг остаря, а младите поколения журналисти от Източна Европа започнаха да ходят на море край други брегове и други пясъци. Ако можеха да си го позволят. Проблемът вече не беше визов.

Оазис

При мен така се сложиха нещата, че след летен стаж в редакцията като четвъртокурсник, и след дипломирането в университета, ме взеха на работа в международния отдел на в.“Поглед“, издание на Съюза на българските журналисти (СБЖ). Стажант репортер, 83 лева заплата на месец. Днес изглежда прилично мизерно. Но с хонорарите, добавени към заплатицата, се преживяваше прилично. И не само това. Можех да заведа семейството си на море в МДЖ в някоя от по-евтините смени – юни или септември. Когато се поиздигнах в йерархията (редактор, а после и шеф на Международния отдел), можех да си плащам спокойно и картите за елитните смени – юли и август. Те обаче и без друго не бяха чак толкова скъпи, особено за членовете на СБЖ. А за редакцията на „Поглед’ имаше квота, която на практика даваше възможност на почти всички да изкарат по една смяна в Дома край морето. Смените бяха по 20 дни, а яденето – 4 пъти на ден. „Четвъртото“ беше закуска само за децата в 4 след обед. За татковците и майките се предлагаха и допълнителни течни закуски на бара или в ресторанта. Винаги имаше какво да се пие. Цените бяха прилични.

В редакциите треската за карта за МДЖ започваше още през май. Дори и с три хотелски сгради, Домът се пукаше по шевовете през лятото. Само поляците от техния журналистически съюз имаха по 3-4 пъти повече кандидати, отколкото квотата им позволяваше. А мераклиите бяха от над 50 държави на 4 континента.

С прекрасен парк от над 45 декара, на 10 км от Варна и на двайсетина от Албена и Балчик, с неголям, но собствен плаж, няколко бара и ресторанти, с дискретна, но примамлива дискотека, с „жива музика“ на открития дансинг под чинарите до Дом 1, с вълшебна ботаническа градина с цветя, растения и аромати от различни кътчета на планетата, курортът беше смятан за един от „най-облагородените“ по цялото Черноморие. Не беше най-лъскавият, за да изобилства с кичозни архитектурни хрумвания, нито като бастионите на партийната или стопанска върхушка, където, както се шегуваха мнозина, ти даваха „по 50 лева на ден, ако се съгласиш да отидеш на почивка в техните бази…“

Всъщност по днешните стандарти обстановката в стаите беше уютна, но скромна. Хладилници имаше само в общите коридори. Телевизори – само долу, във фоайетата, където деца и майки се събираха привечер да гледат бразилски или английски сериали като „Брулени хълмове“ и „Сага за Форсайтови“. Май имаше и за една робиня Изаура…

Но паркът наистина беше безценно съкровище. В него имаше и детски площадки, и розови градини, и волейболно игрище, и кипариси, и бар до морето с достатъчно място за танци, и тенис-кортове, където играеха както запалени тенисисти като Евгений Станчев от „Поглед“ или Стефан Кожухаров от БТА, така и „показухи“, които искаха да покажат предимно новите си екипи и хубавите ракети. За кортовете винаги имаше предостатъчно мераклии и записването кой кога ще играе ставаше по списък. Още повече, че основният корт беше на 5 метра от крайбрежния бар, където бирата се лееше като леден планински поток.

Другото преимущество на парка беше, че в него имаше достатъчно дискретни места, зашумени със смокинови дървета, отрупани с плод, или с гъсти декоративни храсталаци, където влюбени двойки често се криеха, за да обсъждат и практикуват детайли от журналистическото майсторство в ласките. Беше наистина романтично. По-авантюристично настроените колеги често навлизаха в пространството на север от бара, по посока на Албена, където беше прочутата вила на оперния певец Николай Гяуров. Там, в също тъй прочутата му градина до вилата, под гъстите клони на смокините, се сближаваха душите и телата на десетки романтично настроени репортери, есеистки, поетеси и коментатори, за които Домът на журналистите беше символ както на идеологически разкрепостения дух, така и на свободната любов.

На много флиртове, влюбвания и драми ставаха свидетели тези дискретни смокини, борове и бугенвилии през годините. Много страсти бушуваха вечер край тях, много семейства се създадоха, други се разхлабиха или пропаднаха в пламъците на страстите човешки. Сам пишещият тези редове също има какво да каже по въпроса, но и той ще остане дискретен като смокините в двора на Гяуров.

От вилата му остана само споменът, един ден и тя се свлече в морето. Смокините частично преживяха и сега само слушат шепота на вълните или си спомнят вълшебния глас на Гяуров и смеха на Мирела Френи (бел. ред. – италианска оперна певица, съпруга на Гяуров).

Образи незабравими

Но паркът, спортно-коктейлно-разхладителните забележителности на МДЖ, климатът или други подобни квалитети на това място, както казват сърбите – нищо не жегваше сърцето и душата на гостите така, както постоянните персонажи на курорта, които няколко десетилетия наред оставяха отпечатъка си върху лицето на този забележителен ъгъл на нашето Черноморие.

Обикновено на бара или на плажа винаги имаше по една групичка спортни запалянковци, които се трупаха около двама вълшебници на спортните лакърдии: Николай Колев-Мичмана от телевизията и Андро Кжухаров от „Народна младеж“. Понякога към тях се прикаламисваха Людмил Неделчев, светла му памет, и Асен Минчев от „Хоризонт“ на Радиото. Мичмана, с особения си тембър, вадеше историите от джоба си една след друга и публиката около него се тресеше от смях. Андро беше уж по-сериозен в разказите си, но в края и той украсяваше с неочаквани развръзки… Люпи Неделчев разказваше красиви истории за красиви гимнастички, а наоколо красивите му дъщери привличаха погледитре на ценителите. Асен и Андро правеха най-мащабните семейни празненства под големия чинар – я годишнина от сватба, я рожден ден на съпругата и т. н. От Ахтопол до Одеса никой не правеше по-шумни и всеобхватни моабети от тях. Танците продължаваха до зори, а виното се лееше като Амазонка. Черно море все още не беше пълно с военни кораби заради Украйна.

В онези години танцувахме предимно буен рокендрол или кротки, задушаващи девойките блусове. Джери Лий Луис или Пол Маккартни задаваха темпото, а Рей Чарлз или Гари Муур успокояваха ритъма и ние премрежвахме очи в нечии прегръдки… Елвис нежно шепнеше „Are you lonely tonight…“, а смокините наоколо деликатно извръщаха листа надолу. От рокаджиите най-стилни бяха Стефчо Кожухаров от БТА и съпругата му, а от нашия отбор – на „Поглед“ – Евгений Станчев, мир на праха му. Останалите имахме голямо усърдие и променлив успех.

Малко по-кротко танцуваха Андрей Райчев и Виза Недялкова. Андрей тогава не предсказваше кой ще състави новото правителство, защото правителствата се сменяха веднъж на 20-30 години. Неудобна честота за тв-студиото.

– –
Откъс от новата книга на издателство „Кръг“ „Голи и солени – морето преди бетона“, със съкращения. Книгата е сборник с 23 разказа на различни автори за летуването по Черноморието преди 30-40 години, сред тях Михаил Вешим, Мариана Мелнишка, Кристина Патрашкова, Петър Стоянович, Соломон Паси, Иво Беров и др.

 

(следва – Гости от чужбина, вицове, истории и Дон Базилио)

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.