Гости в МДЖ, истории, Дон Базилио… морето преди…

Книгата „Голи и солени“ на издателство „Кръг“. Снимка: от издателството

 

(продължение -виж „Морето преди бетона – Международният дом на журналистите в минало свършено„)

 

В оная епоха, по разбираеми причини журналистите повече предсказвахме какво ще се случи с Рейгън и Картър, с Кисинджър и Бжежински, а не с Брежнев и Громико или не дай боже с Андропов, Черненко или Милко Балев. Тях ги оставяхме да ги нищят майтапчийски, но добронамерено, „съветските другари“, дошли на нашия бряг малко да поразпуснат и те „души в окови“, както казваше едно заглавие на англичанина Съмърсет Моъм. Книгата на Моъм няма нищо общо с някогашната съветска система. За друго се разправя в нея….

Едно лято обаче имаше двама руснаци, казваха, че са и журналисти. А всъщност бяха дипломати. Единият беше консул в Тел Авив, другият, с арменска фамилия – не помня в коя държава работеше. Наричахме ги Гоги и Гиви. Тези двамата бяха абсолютни световни, олимпийски и европейски шампиони по разказване на вицове. Повечето – политически. И те разпускаха душите.

Ако искахме да сменим „лагера“ на коментаторите, отивахме при полска или чешка група: там разказваха още по-солени вицове както за Съветския съюз, така и за генерал Ярузелски, за Лех Валенса колко книги бил прочел в живота си или за обичта на Александър Дубчек към петилетните планове.

От „съветските другари“ най-известните, които идваха, помня огромното физическо присъствие на Саша Бовин от „Известия“, на Фьодор Бурлацки от „Литературная газета“ и още няколко имена. В онези години Бовин беше вероятно най-брилянтният съветски външнополитически коментатор, талантлив в умението си да пише просто, разбираемо, дълбоко и компетентно и по най-сложните въпроси за най-сложните големи, малки и средни ракети. Сашата, бивш speech-writer (композитор на речите) на Никита С. Хрушчов беше надарен с внушително телосложение и гаргантюанска глътка. С лекота можеше да изпие по един „Зил“ с шампанско на ден. Но си го заслужаваше, човекът. И си го плащаше.

Федята Бурлацки, който задълбаваше в Горбачов и перестройката му, не забелязваше как неговата мила, очарователна и нежна съпруга даваше гласност на чувствата си към някой нашенски хубавец, минаващ уж случайно край нея. Не само журналистиката, и морето сближава хората.

Едно лято кореспондентът на „Работническо дело“ в САЩ Георги Тодорчев беше уредил почивка на американски колега да дойде и той на заслужил журналистически отдих, изнурен от „експлоататорската класа“ в Америка. Колеги и колежки се трупаха около този човек, не толкова, защото беше американец на наш плаж, а защото беше афро-американец, както етикетът на политическата коректност изисква да го кажем. Ако беше Марк Твен, щеше да каже, че това е просто един негър, но ние ще избегнем тази расова формулировка. Беше кротък човек, симпатичен и усмихнат, с хубав басов тембър, както много американци. Тодорчев му превеждаше, да не се мъчи гостът с нашите сложни глаголни спрежения и окончания. Накрая побратимяването ставаше в бара.

Понякога имаше френски журналисти на почивка, многобройно присъствие от ГДР с трабантчета и вартбургчета, веднъж видях един рус бразилец, синеок монголец и един узбекистанец. Това беше Фарид Сейфул-Мулюков от съветската телевизия. С корени в Ташкент, но кореспондент в Бейрут. Насаме малко съжалявахме, че нямаше нито една млада и красива съветска кореспондентка, примерно от Естония. Но това са стари забежки, леко сексистки. Sorry.

 

Най-забавен, най-обаятелен, най-дърдорещ

 

и понякога най-сексистки беше Васил Цонев, известен още като Дон Базилио (бел. ред. – български писател сатирик, брат на актьора Коста Цонев). Васко беше вече утвърден класик, нещо средно между Марк Твен и Азис Несин. Понякога енергията му беше по-трайна от хумора. Беше човек-динамо. Самозареждаше се с говорене. Добронамерен, но шумен като добруджанска вършачка.

Васко не можеше да седи на едно място. Непрекъснато шеташе между различни компании, между бара и спасителите, между някоя красавица, на която носеше коктейл, и между скалите, където Борето Чакъров откъртваше миди и ги събираше в една торбичка. Борето беше от „Земеделско знаме“, човек възпитан, с елегантен английски и дълъг харпун. С очила, маска и понякога с неопренов костюм, с неизменния харпун-базука, Борето започваше работния си ден между скалите и подмолите им в 9 сутринта и привършваше към 4 след обед. Понякога излизаше с 5-6 кила миди и 2-3 малки рибета колкото лютите чушлета, които ни даваха в ресторанта за апетит. Да не отслабнем случайно и свирепият добруджански вятър, идващ от север, да не ни просне на плажа върху някоя блажено замечтана девойка.

Васко – Дон Базилио – обичаше да забавлява публиката. В това число и международната. Особерно ако сред нея имаше и красавици. Два пъти в седмицата Васко набавяше отнякъде половин чувал миди. Дали от Борето, или даваше по някой лев на рибарите, не знам. Предварително обявяваше в колко часа ще е плажното парти. Имаше Васко една яка тенекия, вероятно метър на метър и половина. Слагаше я върху 4 камъка, наклаждаше огън и печеше миди в продъл;жение на 2-3 часа. А наоколо – цветът на прогресивната, миролюбива и винолюбива световна журналистика. Плюс две-три каси студено вино. Васката беше в разгара си. Разказваше страхотни истории от Хавана, за Куба и особено за кубинките. Иван Славков го беше пратил кореспондент на телевизията в Хавана за няколко години, и като се върна, Васко имаше около 200 кила пикантни истории.

Един следобед както си печеше Васко мидите, откъм морето се зададе елегантен скутер, бърз и маневрен, с ревящ като змей двигател, порещ вълните като американски катер от бреговата охрана, преследващ някой като Брендо. Красивият катер заора в пясъка и моторът му бавно захърка като уморения Сантяго от „Старецът и морето“. От скутера слязоха двама млади мъже, с черни очила, лек загар и бели летни костюми като на Великия Гетсби. Когато си свалиха очилата, дамите наоколо ахнаха в захлас: не бяха Робърт Редфърд и Пол Нюман (Брад Пит още беше на две годинки), а

 

Иван Славков и Янчо Таков

 

Миденото парти продължи до зори, когато „двамата Гетсби“ се качиха на скутера и морето се разцепи на две от мощния му мотор. Връщаха се в почивната станция на ЦК в курорта „Дружба“, където ги бяха настанили „с връзки“. Говореше се, че Веселин Йосифов, тогавшният Председател на СБЖ, ззабранил на охраната да пускат Иван Славков в МДЖ. Двамата водеха идеологическа Олимпийска война, ако се вярва на Васката Цонев, който нямаше никаква роднинска връзка с Йордан Цонев. Според Дон Базилио кавгата била заради несъгласието на Весо Йосифов, заклет защитник на природата, Зимната олимпиада да се организира на Витоша, каквато кампания тогава водеше Иван Славков в средата на 80-те години на миналия век. Иван беше близо до целта, според запознати, но Весо Йосифов, тогава и главен редактор на в. „Антени“, често излизаше с яростни филипики против олимпиадата и евентуалното й провеждане на Витоша. Днес много скиори съжаляват, че Славков не е успял. Софийската кметица, както и нейната партия, успешно превърнаха Витоша в пустиня.

Апропо, нашият Дом беше толкова уютен политически, че доста колеги, работещи по разни партийни издания и с право да почиват там, където бяха Иван Славков и Янчо, привечер идваха при нас: повечето бяха с чувство за хумор и слушаха с удоволствие вицовете за Брежнев и Тодор Живков, разказвани от Гоги, Гиви и Васко Цонев. Идваха и професионални дипломати от почивната станция на Външно министерство, която беше наблизо, зад „Трифон Зарезан“, който май също потъна в свлачището на епохата. И дипломатите търсеха свеж въздух.

На двайсетия ден смяната свършваше и идваше ред да хванем кой самолет, кой на шкодата като мен, на ладата или на трабантчето до Берлин или Дрезден.

Единственият, който оставаше пак, неизменно, винаги, гостоприемен за всички, беше Захари Бояров. Директорът на Дома в продължение на много години. Символът на нашия Дом. Стопанинът му. Зарко се спомина в началото на 2021, ако не ме лъже паметта. Петя, съпругата му, и дискретно-символична „стопанка на Голямата къща“, остана насаме със спомените си, а лозето на Зарко на Галата сигурно плаче всяка пролет, когато зарязват пръчките му след „Трифон Зарезан“.

Със Зарко си отиде и една епоха в нашата професия, и легендата за МДЖ. Винаги забързан, винаги в неизменната си черна скръбна риза – семейството беше загубило едно от децата си – Зарко се грижеше за Дома ни, за парка му, за декар и половина лозе пред Дом 1, от което правеше прекрасно бяло вино, а ние го изпивахме. Грижеше се за функционирането на тази огромна машина с три хотелски сгради и стотици претенциозни, често разглезени гости със самочувствие на Наполеоновци на перото, камерата или микрофона. Зарко обичаше всички и всички го обичаха. Когато той си тръгна, полека лека и Домът тръгна надолу.

Той, Домът, пак е там, с трите си сгради. Идват и гости. Но го няма духът му. Домът ни стои самотен на брега и ветровете на времето го брулят отвсякъде.

 

 

– –
Откъс от новата книга на издателство „Кръг“ „Голи и солени – морето преди бетона“, със съкращения. Книгата е сборник с 23 разказа на различни автори за летуването по Черноморието преди 30-40 години, сред тях Михаил Вешим, Мариана Мелнишка, Кристина Патрашкова, Петър Стоянович, Соломон Паси, Иво Беров, Иван Бакалов и др.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.