Шенген или травматизмът на мизерията

Димо Райков. Снимка: личен архив

Усмихвайте се, хора!
Травмата, която нанася онаследяваната от поколение на поколение бедност в една страна, превръща народа на тази страна в едно своеобразно механично сборище на навъсени, сиви хора, непоносими един към друг.
Общество, което не знае и не може да се усмихва, е общество, осакатено за нормален живот.
Живот без сърдечност е бавно тление. Ненужен и на самия себе си живот.
Ние сме свидетели, пряко или косвено чрез медиите, на агресията, която залива България отвсякъде.
Нима нямаме сърце да не видим това позорно явление, което вече е отдавна забравено в света.
А у нас е… спорт. И начин за раздаване на… „законност“… Бият се с юмруци навсякъде. И шофьори, и полицаи, и ученици, и… Който не вижда това, е слепец по рождение. Човек със сляпа душа.
Агресивността днес у нас е всесилна и безпардонна. Агресивност, съчетана с арогантност, непозната при други народи.
Това е истината. И дори най-върлите „патриоти“ не могат да не признаят този факт. Защото грубостта се е превърнала в битие, в начин на живот у нас.
Стана така, каза ми наскоро мой приятел – висш магистрат, че вече ако не си груб, ти си аут. И обратното, ако употребяваш, както е при французите, под път и над път вълшебните за нормалния свят думички, които отварят сърца и врати – „моля“, „извинете“, „благодаря“, ти най-малкото си странен.
„Абе, кво ми се моли тоя, не го познавам, а ме поздравява, и то с усмивка, сигурно нещо ще ми иска…“
Така преди време ми каза мой сънародник, с когото се разхождахме по Шан-з-Елизе, булеварда на Боговете, където хора от цял свят вървят, усмихват се. И се поздравяват…
Непознати, но със сърца. Хора, които знаят, че надали ще се срещнат един друг отново, но, усмихнати, поели от Светлината на единствения град-човек в света, си кимат все едно са близки от сто години.
А моят познат, дошъл да види Париж, новобогаташ, бивш бедняк като всички нас, тъжното поколение на седемдесетгодишните българи, станал „всемогъщ“ чичко-паричко за една вълшебна за него нощ, разчита усмивката на света като… прелюдия към просене…
В цял свят, когато се усмихнеш, значи си добър човек, в цял свят усмивката разтваря врати, у нас – абе, кво се пули тоя, побъркан човек. Имах една случайна шефка, която царистите докараха от не знам си къде, която на моето – „моля, благодаря“, веднъж почти изпадна в истерия:„Абе, защо все ми благодариш, Димо, нищо не съм ти сторила добро, нещо май имаш проблем със здравето…“ Само дето не ми каза директно, че съм… „луд“. Защото съм ѝ казвал – „моля“…
В една страна, в която усмивката се третира като белег на слабост, на подчинение, нищо добро не чака нейните хора.
В цял свят Усмивката ражда… усмивка. Ражда слънце, ражда топлина, ражда близост… А у нас…
Когато агресивността е издигната в ранг на закон…
Когато арогантността е онзи таен и печеливш коз…
Когато наглостта печели избори…
Когато грубостта и ритникът отварят врати…
Когато тоталното опростачване е мисия и на политици, и на медии, и на задкулисие…
Когато Усмивката е подложена на присмех…
Една от най-обичаните и употребявани думички във Франция е „пардон“. Казва я ученикът, студентът, полицаят дори… Така бавно, красиво, с това разтеглено, натъртено леко, усмихнато „о-о-о“ във втората, последната сричка – „пардо-о-он…“ И когато го чуеш това разтеглено „о-о-о“, ти, дошлият от страната на грубостта, вече изтръпваш, ти си друг човек, ти вече летиш…
Много проблеми има днес моята страна Тя цялата всъщност е един огромен проблем. И за себе се, но и за света.
Защото днес, в 21 век, само в България, и то от 15 години уж пълноправен член на най-богатите съюз в света, Европейския, има подобно позорно явление – КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ!
Тоест, за едни, т.нар. елит – има всичко, милиони, яхти, частни самолети, че и държавни помощи, спомнете си кой пръв взе държавната помощ от стотици хиляди кървави левчета от Борисовото управление при първата вълна на Короната – да, един футболен отбор на милионерите, в който посредствени играчи вземат по над сто хиляди „заплатка“, на месец, разбира се, а за другите, да, ония там, пчеличките, опърпаните, ненужните, няма и пет лева за увеличение на пенсиите…
Ето това е, дами и господа, темата над темите в България, забранената тема, ненужната като самите ѝ носители – потърпевши, все виновните за всичко ставащо у нас – бедните, болните, възрастните, тези, които всъщност родиха и отгледаха нас, днешните си алчни непрокопсаници…
КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ…
Докато нея я има, значи спасение няма!
Когато един празник се сведе единствено до… не яденето дори, а до „натъпкването“, до поглъщането самоцелно на огромно количество храна, само защото е на аванта, е признак за тежък травматизъм.
Ние, днешните българи, не умеем да се радваме на живота.
И дори и най-богатите.
Защото всеки носи травматизма на бедността.
И защото ние се борим с него, Живота.
И тук е разликата ни с онова, което вършеха бащите ни.
Те, тяхното поколение на анхедоновците – светулки, така аз ги наричам в романа си „Анхедония“, въпреки ужасната си бедност, въпреки вродената им, наложена вечна мизерия и оттам – невъзможността им да се порадват на живота, все пак имаха проблясъци на радост от него. Това много ясно и автентично се вижда в новата ми книга „Ние сме Странджа“, която написахме с татко.
Откъде идва този парадокс, защо те, изстрадалите ни татковци, броящи стотинките си от заплата на заплата, все пак намираха време и да се усмихнат, да попеят и „посръбнат“ от сърце, да помечтаят, чисто и без да пречат на никого, а ние, синовете и дъщерите им, днес живеем преобладаващо алчно и с гримаса?
Защото бащите ни, така мисля аз, се бореха с Живота не заради своя живот, а заради нашия живот, живота на децата им, тях да изучат, на тях хляб и шанс да им дадат, а ние днес се борим с Живота, за да няма живот другия до нас. Ние се борим той, другият, да не се усмихва….
А какъв е този живот, когато човек се бори срещу Усмивката. Да се бориш срещу другия, но и срещу своята собствена усмивка да се бориш…
За какъв Шенген тогава ми говорите днес, след решението на Нидерландия?
Какъв Шенген с толкова демони в душата българска.
А колко е просто.
Просто трябва да се научим да се… усмихваме.
И да не се борим срещу Усмивката на другия. Но и на себе си.
Да, колко е простичко. Простичко ли?
Да, повтарям, цял живот го повтарям, нашите бащи се бореха С, да „с“ нарочно изписвам с главна буква, него, Живота, заради него, заради живота, а не, както е сега при нас, С живота. С най-красивото в него.
С Усмивката.
Ние днес се борим другия да не си живее живота. Ние сме се вторачили не в собственото преодоляване на проблемите на живота, а преди всичко, водени от непоносимостта и завистта си, към „преченето“ на другия.
„Я не сакам на мене да ми е добре, а на Вуте да му е зле“.
Това е една цинична и дълбоко сбъркана „философия“ на ужаса.
Ти привнасяш собственото си благополучие, собствената си тръпка, собствената си усмивка, дарена ти временно от Бога, в жертва на едно демонично чувство, което всъщност те обрича на съществуване на плъх. Тоест живот в сянка, живот в дупка, само защото мразиш светлината, която идва от усмихнатия човек.И се стига дори до скотското удовлетворение при смърт на Усмивката, да се радваш и чак тогава да заспиваш… спокойно…
Често съм се замислял – ако го нямаше в народопсихологията ни това пагубно чувство, ако го бяхме „кадрирали“, тоест, сложили поне в поносими граници, колко ли много светли българи щяхме да спасим. Колко ли щяхме да дръпнем напред?
Защото Усмивката като красиво състояние на човека има свойството да привлича. И да увлича. И то не назад. А напред.
А при нас днес всичко е наопаки.
Посоката е сбъркана.
Ние обичаме да вървим… назад.
Защото не понасяме чуждия успех. Чуждото просветване ни носи мъка.
А когато една сълза е предизвикана от завист, тя е горчива. Не е и дори солена. Защото солена е сълзата от сполетяло те житейско нещастие, мъка някаква човешка.
Докато непоносимостта към другия ражда най-отровното за душата, но и за тялото човешко порязване. Порязването, което не ти дава мира и което те кара да не можеш да заспиш. И да не можеш да се усмихнеш – айде бе, защо той успя, а не аз, нали го зная какъв е…
Изгуби ли човек способността си за усмивка, значи той е изгубил оня ориентир, който го прави… човек. Който осмисля краткото му пребиваване на земята и който прибавя зрънце свой принос към всеобщото „вървене“ напред.
Това е, дами и господа.
Това се опитвам цял живот да внуша на моите читатели. Просто да бъдат по-добри към другия. Но първо към себе си.
Защото как можеш да бъдеш усмихнат, когато душата ти е… гримаса.
Науката днес е космическа. И тя категорично доказва – който се усмихва, тоест, който прави добро на себе си и на другия, живее не само по-дълго, но и с… усмивка.
Усмихвайте се, хора!

От страницата на автора

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.