Откъс: Джовани Фалконе или „Куражът винаги е сам“ от Роберто Савиано

Роберто Савиано и Джовани Фалконе. Колаж: е-вестник

Целият свят е шокиран от показния и мащабен атентат, в който загива Джовани Фалконе през май 1992 г. Основен двигател на борбата срещу мафията, Фалконе е първият, който доказва, че тя е добре организирана система. Неговите целенасочени усилия изправят стотици мафиоти пред съда в невиждан до момента мегапроцес с 360 осъдителни присъди.
Трийсет години по-късно, журналистът Роберто Савиано изгражда портрет на Джовани Фалконе в книгата „Куражът винаги е сам“ (Ера, превод Тонина Манфреди). Това е историята на един магистрат, който се изправя пред организираната престъпност – показва лицето ѝ пред света и разобличава членовете ѝ. Той разбира сложността на нейната структура и започва методично да я преследва. От финансовите ѝ операции до политическите зависимости, екипът на Фалконе събира огромно количество доказателства. Но това не е достатъчно. Нужна е вътрешна информация и Фалконе е първият, който разбива пословичното мълчание на мафиотите и успява да убеди водещи фигури да станат негови информатори.
Савиано отдава почит на един герой, който въплъщава тихата сила на справедливостта, но добавя и детайли, събития, механизми и предистория, които не са известни или са потулени. Той разделя книгата на кратки глави и умело изплита нишката на събитията. Всяка глава е придружена от солидно количество официални източници и свидетелства, за да е възможно най-близо до реалността.
Смелият журналист, разобличил тъмните сделки на неаполитанската мафия в знаменития си документален роман „Гомор“, отново доказва, че най-големият враг на страха е словото. Осъден на смърт от Камората, Роберто Савиано от години води непримирима битка за истината и справедливостта. Следва откъс.

Палермо, 1983 г.

Онова, което Роко не каза, е, че се страхува наистина много. Не толкова, че страхът да го парализира, разбира се, но все пак много. Факт е, че никой не би се осмелил да свърже съществителното „страх“ с този мъж, огромен и корав като дъб. Откакто застреляха генерал Дала Киеза, префекта на Палермо, Роко знаеше много добре, че вече няма кой да го спаси. Беше ясно, че бариерите са прескочени, че праведните ходят с черен кръст, нарисуван на гърба, докато отритнатите, недостойните, утайката на човешката еволюция размахват автоматите си нависоко, пеейки оди за мръсните съдии, които ги оправдават, за полицаите, които си затварят очите, за политиците, които им подаряват търгове и с които се разхождат хванати под ръка. Роко Киничи вече беше наясно с географското положение на ада. След Дала Киеза неговият приятел и колега Джанджакомо Чачо Монталто също бе отишъл при Създателя. Едва успял да поиска преместване във Флоренция, където се надяваше да си поеме глътка въздух, най-накрая да работи както той иска, и ето го там, убит като краставо куче пред вратата на дома си с един люгер и два пистолета. Наемниците го застреляха в един и половина през нощта. Тялото му обаче бе намерено безжизнено в шест и половина сутринта от един овчар. Съседите, макар да чули изстрелите, не съобщили на полицията, понеже помислили, че става дума за бракониери.
Всеки мъртвец е още един печат върху учебната практика за ликвидиране на Киничи и всички други като него.
Всички са изложени на риск. Вече никой не може да каже, че е защитен. Ако корлеонците пожелаят, могат да облегнат стълба на катедралата в Монреале, да се изкачат догоре, чак до Рая, и да застрелят Господ в гърдите с пушка. Ако Риина поиска, може да разкъса небосклона с топовно гюле. Ако на Лиджо му скимне, може да запали огън в купелите със светена вода.
Онова, което Роко не каза, е, че среднощните полугласни телефонни обаждания са го уплашили. Картичката, която бе получил: „Блажен е онзи, който ще те нарани, блажен е онзи, който винаги ще злослови по твой адрес, блажен е онзи, който ще те унищожи…“ и така нататък, изброявайки седемте блаженства – тя също го бе уплашила. Защото въпросът не е толкова в това кой се страхува и кой не, а кой носи тежестта на собствените си страхове и кой предпочита да прехвърля отговорността другиму. А колко пъти Роко бе използвал професионалната тайна като щит, за да не разказва на близките си каква форма имат страховете му, какви лица, какви имена и фамилии. И колко трупа са оставили след себе си.
Колко пъти е казвал, че е уморен, колко пъти е пренебрегвал розите си или е отлагал разходките сред природата, за да остане барикадиран вкъщи, в самотата на документите си. Премълчал е, че вече е ходеща мишена, че дори луд застраховател не би подписал полица за живота му. Щяха да му се изсмеят в лицето. „Въп­реки че се движа с ескорт – каза в едно интервю, – знам добре, че могат да ме ударят във всеки момент. Надявам се, че ако това стане, няма да се случи нищо на хората от ескорта ми.“
Онова, което Роко не каза, е, че поздравява всички във входа, а не отвън пред него, защото се страхува, че ако стрелят по него, ще уцелят и някой друг. Искаше да бъде сам пред гнева на боговете мафиоти. Да изкупи вината си, да изтърпи присъдата си. Все пак държавата много му помогна в това отношение, като премахна охраната, която преди време беше сложила пред дома му. Уцелването на правилния момент е дълбоко вкоренена добродетел на някои италиански институции. Той продължи всяка неделя да готви своите ригатони ала Киничи, затворен в кухнята, докато мислите бушуваха в главата му.
Онова, което Роко не каза, е, че в деня след сватбата на дъщеря му Катерина мъж от фамилията Мадония – една от замесените в процеса срещу „Микеле Греко + 161“, подготвен предишната година – бе видян да се мотае по стълбището на кооперацията. Когато портиерът го попитал кой е, мъжът изчезнал, без да каже и дума. Катерина не разбра нищо за това. Булчинската ѝ рокля беше твърде красива, щастието ѝ – прекалено важно.
Онова, което Роко не каза, защото не му остана време, е, че би направил всичко отново. А може би дори повече, стига да може. Да вкара на топло още една от онези отрепки. Да изземе един килограм повече от онова нещо. Дори само един грам повече. Сигурно така би могъл да спаси някого. Дъщерята на съседите или някой друг. Защото сега, когато Роко вече го няма, младежите продължават да умират със забита в ръката игла. Килограми хероин продължават да се изсипват в Палермо, една част остава тук, а друга отпътува към Съединените щати. Парите се леят като река, никнат нови сгради, нови коли препускат по улиците в парада на скъпоструваща нищета, луксозни часовници красят китките на местните босове от Християндемократическата партия. Политиката продължава да пирува, инженерите – да строят. Изглежда, че нищо не се е променило. Но в действителност Роко е посял семе. „Тази година имахме тринайсет – беше казал на една конференция, говорейки за младите, починали от свръхдоза. – Тринайсет са ни известни; ами онези младежи, които милостиво биват посочени като починали от хепатит или по други причини, но за които ние знаем, че до един са жертви на дрогата? За тези младежи не се ли чувстваме всички ние отговорни? Ето тук сега аз трябва да кажа: наистина се чувствам отговорен за тези смъртни случаи.“
Да, семето, което пося Роко, е добро, добър е и примерът, и куражът, и всичко останало. Но кой сега ще полива красивите му рози?

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.