Откъс: Как Източна Европа спомогна за разпадането на Съветския съюз

Приносното изследване „СССР и Източна Европа (1941-1991)“ от Марк Крамер излиза за пръв път в света точно на български език

Триумфът на Съветския съюз във Втората световна война, неговото израстване до суперсила в хода на Студената война и скоропостижното му разпадане в края на ХХ век оставят трайна диря в съвременния свят. Следва еуфория от възстановената свобода, но колелото на историята пак се завърта и се стига до кървави конфликти.
В авторитетното си изследване „СССР и Източна Европа (1941-1991)“ Марк Крамер, преподавател в Харвардския университет и всепризнат експерт по проблемите на Студената война, СССР и Източния блок, представя и анализира различните измерения на продължилата повече от четири десетилетия съветска доминация над държавите от Източна Европа, насилствено изменила естествения ход на тяхното историческо развитие.
Приносното издание се появява за пръв път за целия свят на български език и има за цел да допълни анализите на историците след 1990 г., направени след разсекретяването на редица архивни документи и досиета. То изследва в по-широк мащаб взаимовръзките между процесите в Източна Европа и бившия Съветски съюз.
Защо ролята на преливането на почти революционна енергия от Източна Европа към СССР през 1989 – 1991 г. е често пренебрегвано или подценявано като фактор за разпадането на съветската империя? И защо отзвукът от рухването на източноевропейския комунизъм през 1989 г. значително усложнява задачата на Горбачов да запази целостта на Съветския съюз?
В девет мащабни глави, основани на респектиращ по обем, произход и характер архивен материал и отлично познаване на националните историографии, директорът на изследванията за Студената война в Харвард описва обективно и в завладяващи подробности създаването на комунистическия блок в Европа, разрива между Сталин и Тито и подготовката за съветско нападение над Югославия, в която на България е отредена ролята на основен плацдарм, сътресенията в средата на 50-те години, „Пражката пролет“ и „Доктрината Брежнев“, кризата в Полша през 80-те години и последвалия крах на съветския лагер. В дълбочина са разгледани революционните промени от 1989 г., отражението им върху стабилността на Съветския съюз и провокираният от тях дебат за „загубата“ на Източна Европа. Особено ценно е неговото теоретично осмисляне на разпадането на съветската империя.
Безпристрастно, задълбочено и впечатляващо по размах, изданието на „СССР и Източна Европа (1941-1991)“ (Сиела, превод Борислав Гаврилов) от Марк Крамер не само осветлява ключови събития от XX век, но също така помага на читателите да разберат кървавите войни на XXI век, включително войната на Русия в Украйна.
Марк Крамер е директор на изследванията за Студената война в Харвард, старши сътрудник на центъра за руски и евроазиатски изследвания „Дейвис“ към Харвардския университет и директор на програмата „Андрей Сахаров“ за правата на човека на Харвард. Той преподава международни отношения и сравнително политикознание в Харвард и е бил гост-професор в редица водещи университети в САЩ и по света. Сред престижните награди, с които е удостояван, са Academy Scholar в Харвардската академия по международни и регионални изследвания и Rhodes Scholar в Оксфордския университет. Крамер чете ежегодна лекция за американската външна политика в Историческия факултет на Софийския университет. Той е автор на повече от 200 книги, студии и статии, главен редактор e на поредицата книги за Студената война на Харвардския университет, както и на списание The Journal of Cold War Studies. Следва откъс.

Превземането на властта от болшевиките в Русия през ноември 1917 г. и приключването на Първата световна война година по-късно коренно променят политическия облик на Източна и Централна Европа.[1] По силата на Версайския договор и други следвоенни споразумения от останките на Австро-Унгарската, Османската и Руската империя са създадени много нови държави. Някои от тези нови образувания – Чехословакия, Югославия, Естония и Латвия – никога преди това не са съществували като независими държави. Други, като Полша и Литва, не са били независими от епохата преди Наполеон. Германия, която още от времето на Ото фон Бисмарк е най-динамичната европейска държава, е поставена в подчинено положение от съюзническите сили. Новото болшевишко правителство в Русия успява да се задържи на власт, но е силно отслабено от загубата на огромни територии, окупирани от Германия в последните месеци на войната (част от които са възстановени след поражението на Германия), а след това и от хаоса, обхванал Русия по време на гражданската война от 1918 до 1921 г. Степента на слабост на Съветска Русия е очевидна, когато през 1919 – 1920 г. избухва военен конфликт с Полша. Червената армия претърпява тежки загуби и съветският режим е принуден да отстъпи части от Украйна и Белорусия на Полша – неуспех, който би бил немислим няколко години по-рано.[2] Въпреки че след края на Първата световна война Червената армия възвръща част от отнетите територии, в сравнение с царската империя новата съветска държава е доста по-малка по западния си фланг.[3]
През междувоенния период отношението към Съветския съюз в страните от Източна Европа се различава значително.[4] Репресивната политика и революционната реторика на болшевишкото правителство, както и ожесточената конкуренция за влияние, която германските държави и царска Русия водят в Източна Европа още от края на XVIII в., формират възприятията на много хора за новосъздадения СССР. Някои източноевропейски лидери през 20-те и 30-те години на ХХ век усещат по-зловеща заплаха от Съветския съюз, отколкото от Германия. Няколко нации, особено поляците, имат горчиви спомени – подновени от Руско-полската вой-на от 1920 г. – за въоръжената намеса на Русия срещу тях по време на борбите им за независимост през XIX и началото на XX век. Различният религиозен, етнически и културен произход на тези народи също отдавна ги е отделил от техните руски съседи. Освен това жестоката тирания на краткотрайната съветска република в Унгария под ръководството на Бела Кун през 1919 г. успява да предизвика широко разпространена антипатия, особено сред унгарците и румънците, към комунистическата система, която се налага в Русия.
Сред другите народи в региона обаче настроенията към новосъздадената съветска руска държава са значително по-топли или поне не толкова враждебни. Чехите и сърбите традиционно разчитат на Русия като противовес на германската и османската експанзия, а българите все още са дълбоко благодарни на Русия за помощта, която им оказва при освобождаването им от османските турци през 1878 г. Влиянието на панславизма продължава да преобладава сред много сърби, хървати, чехи и българи, което ги кара да гледат благосклонно на своите славянски братя в Съветския съюз.
Въпреки това, дори и за тези, обикновено приятелски настроени източноевропейски нации, събитията в междувоенния период пораждат сериозни разногласия със СССР. В България агитатори на комунистическата партия, свързани с доминирания от Съветския съюз Комунистически интернационал (Коминтерн), провокират неуспешен бунт през септември 1923 г., а след това, през 1925 г., взривяват катедралата „Света Неделя“ в неуспешен опит за убийство на цар Борис III. Тази акция, при която загиват повече от 100 души, предизвиква въвеждането на военно положение и жестоки репресии срещу комунистическата партия. И двете събития предизвикват дълбока тревога в София относно намеренията на Москва спрямо България и Балканите като цяло.[5] В новосъздадената независима държава Чехословакия тревогата от болшевишкия преврат в Русия е толкова силна, че министър-председателят Карел Крамарж иска да прехвърли части от Чехословашките легиони (Československé Legie), които първоначално са изпратени в Царска Русия и други страни от Антантата, за да подкрепят независимостта на Чехословакия от Хабсбургската империя, в помощ на антиболшевишките сили по време на Гражданската война в Русия. Впоследствие се стига до ожесточени сблъсъци между легионите и болшевишката Червена армия, макар че тези сражения не са предизвикани от предложението на Крамарж, а от усилията на легионите да се измъкнат от Съветска Русия през далекоизточното пристанище Владивосток и да се върнат в новата си чехословашка родина.[6] И все пак, дори и сблъсъците да са резултат главно от объркване, самият факт, че Крамарж се надява да използва легионите срещу болшевиките – идея, на която се противопоставят някои други ключови политически фигури в Прага, – подчертава напрежението, предизвикано от появата на болшевишкия режим. Последвалият възход на сталинизма в СССР, проявен още в самото начало от необузданата кампания на Сталин срещу селяните чрез „разкулачването“ и насилствена колективизация, подхранва още повече тревогата в Прага относно Съветския съюз.
Въпреки тези напрежения завземането на властта от нацистката партия в Германия през 1933 г. предизвиква радикални промени в позицията на Чехословакия спрямо Съветския съюз. Макар че президентът Томаш Масарик до голяма степен споделя неприязънта на Крамарж към съветския комунизъм, той е убеден, че Чехословакия ще трябва да търси защита на изток срещу зловещата заплаха от Германия. През юни 1934 г. Чехословакия установява пълни дипломатически отношения със Съветския съюз, а през май 1935 г. чехословашкото правителство подписва договор за взаимопомощ със СССР. Трябва да се признае, че договорът е донякъде обезсилен от една клауза в съпроводителния протокол, която посочва, че няма да бъде предоставена помощ, ако Франция също не се съгласи да окаже такава помощ. Въпреки това самият факт, че е подписан подобен договор – нещо, което би било немислимо преди 1933 г., – е показателен за промененото настроение в Прага.[7] Скоро след подписването на договора външният министър Едвард Бенеш заминава за Москва, за да затвърди отношенията на Чехословакия със СССР.[8] Макар че някои влиятелни личности в Чехословакия продължават да са силно предпазливи по отношение на сътрудничеството със Съветския съюз, Масарик и Бенеш стигат до извода, че вече нямат друг избор.
Навсякъде другаде в Източна Европа обаче водещите длъжностни лица продължават да не желаят да търсят подобряване на връзките със Съветския съюз, въпреки че все повече осъзнават заплахата, която представлява нацистка Германия. Дори и след като експанзионистичният стремеж на Адолф Хитлер към германския Lebensraum (жизнено пространство) предизвиква тревога за намеренията на Германия към целия регион, силното противопоставяне на нацисткия режим на съветския комунизъм (и враждебността на Хитлер към евреите) осигурява поне мълчалива подкрепа за Германия от страна на големи части от унгарското, словашкото, румънското и друго източноевропейско население. Полша и Румъния все още отхвърлят каквато и да било форма на военен съюз със Съветския съюз, въпреки че и двете страни с готовност са сключили такова споразумение с Великобритания и Франция.[9]
Ситуацията в Източна Европа рязко се влошава през март 1938 г., когато Германия окупира Австрия и я включва в Третия райх – събитие, което Хитлер отбелязва като исторически аншлус. Шест месеца по-късно Хитлер започва разчленяването на Чехословакия, като в Мюнхен получава международно одобрение за окупацията и анексирането на Судетската област – регион, включващ областите Бохемия и Моравия, населени предимно с етнически германци. През март 1939 г. Германия предприема действия срещу останалата част от Чехословакия, като създава нацистки протекторати в Бохемия и Моравия и позволява на пронацистко правителство да управлява в номинално независима Словакия. Едновременно с това Хитлер принуждава литовското правителство да отстъпи Клайпеда (Мемел) на Германия, отменяйки прехвърлянето чрез мандат след Първата световна война. Нито Франция, нито Великобритания се противопоставят на германската окупация и анексиране на Клайпеда, което не оставя на литовските власти друга алтернатива, освен да подпишат двустранен договор, кодифициращ загубата на въпросната територия.[10]
Тежкото положение на източноевропейските държави се влошава още повече през август 1939 г., когато Съветският съюз и нацистка Германия подписват Пакт за ненападение и едновременно с това сключват таен протокол към пакта. Съгласно условията на тайния протокол двете подписали страни разделят Източна Европа на сфери на влияние и се задължават да не се намесват в сферата на влияние на другата страна. На 1 септември германската армия нахлува в Западна Полша, което кара Великобритания и Франция да обявят война на Германия. Шестнадесет дни по-късно съветските войски навлизат в Източна Полша. На запад Вермахтът среща твърда въоръжена съпротива, но бързо укрепва властта си в Западна Полша и налага тежки репресии на общностите, които се опитват да се съпротивляват. Когато Червената армия навлиза в Полша от изток, по-голямата част от съпротивата е потушена. Съветските и германските войски установяват жестоки окупационни режими в съответните области и насилствено разселват стотици хиляди полски граждани. На 22 септември съветските и германските войски отбелязват завладяването на Полша със съвместен военен парад в Брест-Литовск (пол. Brześć-Litewski), малък град на демаркационната линия, установена по точка 2 от тайния протокол.[11] Спорадичните боеве продължават през следващите две седмици, но към началото на октомври 1939 г. полската държава вече не съществува.
Докато Червената армия налага съветската власт в Източна Полша, съветските войски започват да навлизат и в трите балтийски държави (Естония, Латвия и Литва), които след Първата световна война се радват на около две десетилетия независимост. През следващите месеци, когато съветските военни сили и сили за държавна сигурност продължават да навлизат в балтийските страни, те принуждават местните правителства да изпълняват исканията на Москва. В крайна сметка в средата на 1940 г. съветските окупационни сили заменят местните правителства с марионетни режими, които гласуват за „доброволно“ инкорпориране в СССР.[12] Същият модел се прилага и в бившите румънски територии Бесарабия и Северна Буковина, които Съветският съюз окупира и анексира в края на юни 1940 г.
Единствената сериозна пречка пред разширяването на съветската власт в Източна Европа се появява във Финландия, където влизането на съветските войски в края на ноември 1939 г. предизвиква кратка, но интензивна война, която разкрива сериозните слабости на Червената армия – слабости, произтичащи отчасти от масовите чистки на Сталин в съветското висше командване през 1936 – 1938 г. Въпреки че значително по-малките по численост финландски сили в крайна сметка трябва да отстъпят и да предадат значителни части от финландската територия, три месеца и половина ожесточени сражения през 1939 – 1940 г. нанасят сериозни загуби на Червената армия, включително най-малко 126 875 убити и 264 908 ранени.[13] Сталин забранява публичното оповестяване на пълния размер на съветските жертви, представяйки конфликта с Финландия като голям успех за СССР.
Междувременно германската армия започва постоянно да разширява и укрепва западния и северния си фланг. Обявяването на война на Германия от страна на Великобритания и Франция през 1939 г. не забавя с нищо напредването на Вермахта. Германските войски завземат контрола над страните от Бенелюкс (Белгия, Нидерландия, Люксембург), Дания и Норвегия, след което предприема решителна офанзива срещу Франция.[14] Вермахтът бързо разгромява френската армия, принуждавайки френското правителство да се предаде унизително през юни 1940 г., което води до формирането на пронацисткия режим, базиран във Виши, няколко седмици по-късно. През следващите четири години големи части от Франция остават под германска военна окупация.
Хитлер последва завоеванията си на запад и на север с подновяване на настъплението си в Източна Европа, като изпраща войски на юг на Балканите, където през април 1941 г.[15] окупира Югославия и Гърция. От тази гледна точка нацистите успяват да принудят властите в Румъния, Унгария и България да се присъединят официално към съюза на Оста. Преди да започнат военните действия между Германия и Съветския съюз през юни 1941 г., румънското, унгарското и българското правителство се опитват да запазят до голяма степен неутралитет, но скоро се оказва, че трябва да се обвържат все по-тясно към Германия както по икономически, така и по военно-политически причини.
Тази тенденция се ускорява, след като Хитлер започва операция „Барбароса“ – мащабно нападение срещу Съветския съюз през юни 1941 г. Въпреки че българските войски не са изпратени в бой срещу съветските сили, българското правителство подкрепя Германия по много други начини, което кара СССР да обяви война на България през септември 1944 г. и да екзекутира българския регент – княз Кирил, през февруари 1945 г.[16] За разлика от България унгарското и румънското правителство изпращат войски, които се сражават заедно с Вермахта срещу Червената армия и предявяват иредентистки претенции към съседните държави. Румънците бързо си възвръщат Бесарабия и Северна Буковина и остават там до завръщането на съветските войски през лятото на 1944 г. Тогава крал Михаил сваля пронацисткото румънско правителство начело с Йон Антонеску и обявява Румъния на страната на съюзниците.[17] Унгарската армия претърпява тежки загуби в боевете със Съветския съюз, но продъл-жава да действа до края на войната, като се стреми да опази териториите, които унгарските войници са заграбили от съседните държави през 1938 и 1939 г. Две дивизии на словашката армия на поддържаната от Германия държава в Словакия, наброяващи 20 000 войници, също участват в подкрепа на Вермахта срещу Съветския съюз от 1941 до 1944 г.[18] В някои случаи полските партизански отряди, съпротивляващи се на германската окупация, впоследствие се сражават срещу войници на Червената армия, когато те пресичат старата граница по Припятското блато на територията, която до септември 1939 г. е полска.[19]
За разлика от тях чешките войници застават на страната на настъп-ващите съветски войски, подобно на ръководените от комунистите партизани в Югославия и България. Прокомунистическите фракции на антифашистките съпротивителни движения в повечето от другите страни под германска окупация също получават помощ и строг надзор от съветското правителство и често са ръководени от обучени в Москва емигранти. Тези комунистически фракции, спечелили от идентифицирането си с националистическата кауза и от бойния си опит, служат като ядро на комунистическите партии в региона след края на войната. Действителният принос на тези съпротивителни сили – както и на други – за победата над Германия е в най-добрия случай незначителен (германските окупационни войски успяват да неутрализират местните съпротивителни движения чрез използване на безмилостно насилие), но партизаните успешно подхранват мита, че са изиграли решаваща роля в подпомагането на Червената армия за разгрома на Вермахта.[20]

Бележки

[1] Aviel Roshwald, Ethnic Nationalism and the Fall of Empires: Central Europe, the Middle East, and Russia, 1914 – 1923 (New York: Routledge, 2001); Ruth Henig, Versailles and After, 1919 – 1933, ревизирано издание (New York: Routledge, 1995); и Erwin Oberländer, ред., Autoritäre Regime in Ostmittel- und Südosteuropa, 1919 – 1944 (Paderborn, Germany: F. Schöningh, 2001).
[2] Вж. полезната колекция от документи за следвоенното уреждане, подписано през март 1921 г., в Bronisław Komorowski, ред., Traktat Pokoju między Polską a Rosją i Ukrainą, Ryga 18 marca 1921: 85 lat później (Warsaw: Oficyna Wydawnicza Rytm, 2006).
[3] Dieter Segert, Die Grenzen Osteuropas: 1918, 1945, 1989 – Drei Versuche im Westen anzukommen (Frankfurt am Main: Campus, 2002), с. 29 – 68.
[4] За един сериозен преглед виж Joseph Rothschild, East-Central Europe between the Two World Wars (Seattle: Washington University Press, 1974). Много полезна е и Alan Palmer, The Lands Between: A History of East-Central Europe Since the Congress of Vienna (London: Weidenfeld и Nicolson, 1970); Hugh Seton-Watson, Eastern Europe Between the Wars, 1918 – 1941, ревизирано издание (Cambridge: Cambridge University Press, 1962); Hans Hecker и Silke Spieler, Nationales Selbstverständnis und Zusammenleben in Ost-Mitteleuropa bis zum Zweiten Weltkrieg (Bonn: Kulturstiftung der Deutschen Vertriebenen, 1991); Antony Polonsky, The Little Dictators: The History of Eastern Europe Since 1918 (London: Routledge & Kegan Paul, 1975); Hans-Erich Volkmann, ред., Die Krise des Parlamentarismus in Ostmitteleuropa zwischen den beiden Weltkriegen (Marburg/Lahn: J. G. Herder-Institut, 1967); и Edward D. Wynot, Caldron of Conflict: Eastern Europe, 1918 – 1945 (Wheeling, IL: Harlan Davidson, 1999).
[5] R. J. Crampton, Bulgaria, Oxford History of Modern Europe (New York: Oxford University Press, 2009), с. 236 – 238.
[6] Victor Miroslav Fic, Československé legie v Rusku a boj za vznik Československa, 1914 – 1918, 3 тома (Prague: Academia, 2007); и Betty Miller Unterberger, The United States, Revolutionary Russia, and the Rise of Czechoslovakia (College Station, TX: Texas A&M University Press, 2000).
[7] За обяснение на начина и причините за включването на тази разпоредба вж. Igor Lukes, Czechoslovakia between Stalin and Hitler: The Diplomacy of Edvard Beneš in the 1930s (New York: Oxford University Press, 1996), с. 46 – 48.
[8] Остроумно описание на посещението на Бенеш, основано на разговор с него след завръщането му в Прага, се съдържа в меморандума, съставен от главния британски пратеник в Прага, сър Джоузеф Адисън, в „The Visit of the Czechoslovak Foreign Minister Dr Edvard Beneš to Moscow in 1935 as Seen by the British Minister in Prague, Sir Joseph Addison“, Slavonic and East European Review, бр. 54, no. 4 (октомври 1976), с. 586 – 592. Адисън посочва, че Бенеш е бил наивно позитивен във впечатленията си от Съветския съюз, проявявайки „ентусиазъм, предизвикан от придобиването на нов приятел, особено когато този нов приятел е по-големият брат, който толкова дълго не е присъствал на семейното събиране“. Според Адисън „ентусиазмът на Бенеш се издига до лирични висоти“, след като получава големи дози „хайвер, червени килими и ласкателства“.
[9] И. И. Костюшко, ред., Восточная Европа после Версаля (С. Петербург: Алетейя, 2007); Anita Prażmowska, Eastern Europe and the Origins of the Second World War (New York: St. Martin’s Press, 2000); Anita Prażmowska, Britain, Poland, and the Eastern Front, 1939 (New York: Cambridge University Press, 1987); и Hans Roos, Polen und Europa: Studien zur polnischen Aussenpolitik 1931 – 1939 (Tubingen: Schutz Verlag, 1957), с. 320 – 361.
[10] Petronėlė Žostautaitė, Klaipėdos kraštas 1923 – 1939 (Vilnius: Mokslas, 1992), с. 372 – 381.
[11] Janusz Magnuski и Maksym Kolomijec, Czerwony Blitzkrieg. Wrzesien 1939: Sowieckie Wojska Pancerne w Polsce (Warsaw: Wydawnictwo Pelta, 1994).
[12] Suzanne Champonnois и François de Labriolle, Estoniens, Lettons, Lituaniens: Histoire et destins (Crozon, France: Armeline, 2004), с. 121 – 135.
[13] Вж. секретния доклад за „поуките от войната с Финландия“, представен от народния комисар по отбраната Климент Ворошилов на 28 март 1940 г. пред Централния комитет на ВКП(б), „Уроки войны с Финляндией“, в Архив Президента Российской Федераций (АПРФ), фонд (ф.) 3, опись (оп.) 50, дело (д.) 261, лист (л.) 114 – 158; публикувано в Новая и новейшая история (Москва), no. 4 (юли-август 1993), с. 104 – 122. За други важни разсекретени документи, свързани със съветско-финландската зимна война, както и за последните преоценки на войната, вж. А. Н. Сахаров и др., ред., Зимняя война 1939 – 1940 гг. В документах НКВД СССР: Исследования, Документы, Коментарии (К 70-летию начала советско-финляндской войны) (Москва: Институт российской истории РАН, 2009); Н. Л. Волковский, ред., Тайны и уроки зимней войны: По документам рассекреченных архивов (Санкт Петербург: Полигон, 2000); Ржешевский О., Вехвиляйнен О. (отв. ред.) Зимняя война 1939 – 1940. Книга первая. Политическая история (М.: Наука, 1998); Евгений Балашов ред., „Принимай нас, Суоми-красавица“: „Освободительний поход в Финляндию 1939 – 1940 гг.“, 2 т. (Санкт Петербург: Галея Принт, 1999); Е. Н. Кульков и O. A. Ржешевский, ред., Зимняя война 1939 – 1940: И. В. Сталин и финская кампания (стенограмма совещания при ЦК ВКП (б)) (Москва: Наука, 1999); Л. П. Колодникова, „Историческая память o советско-финляндской войне, 1939 – 1940 годов“, Российская история (Москва), № 5 (септември-октомври 2009), с. 15 – 29; A. В. Воронин и Д. Г. Семенов, „Советско-финляндская война 1939 – 1940 годов в Заполярье“, Российская история (Москва), № 5 (септември-октомври 2009), с. 29 – 34; Ohto Manninen, The Soviet Plans for the north Western Theatre of Operations in 1939 – 1944 (Helsinki: National Defence College, 2004); Ohto Manninen, Stalinin kiusa: Himmlerin täi (Helsinki: Edita, 2002); A. E. Тарас, Советско-финская война, 1939 – 1940 гг.: Хрестоматия (Минск: Харвест, 1999); Jari Leskinen и Antti Juutilainen, ред., Talvisodan pikkujättiläinen (Porvoo: Werner Söderström Osakeyhtiö, 1999); Robert Edwards, Winter War: Russia’s Invasion of Finland, 1939 – 1940 (London: Weidenfeld & Nicolson, 2006); Carl Van Dyke, The Soviet Invasion of Finland, 1939 – 40 (London: Frank Cass, 1997); В. Н. Барышников и др., ред., Oт войны к миру: СССР и Финляндия в 1939 – 1944 гг.: Сборник статей (С. Петербург: Издательство С-Петербургского Университета, 2006), с. 47 – 172, и много полезната библиография на с. 425 – 451; и M. И. Семиряга, „Ассиметричная война“: K 50-летию окончания советско-финляндской войны“ (1939 – 1940 гг.)“, Советское государство и право (Москва), № 4 (1990), с. 116 – 123.
[14] Jacques Enfer, ред., 10 mai – 25 juin 1940: La campagne de France (Paris: Barré & Dayez, 1990).
[15] Stevan K. Pavlowitch, Hitler’s New Disorder: The Second World War in Yugoslavia (New York: Columbia University Press, 2008).
[16] Петър Делев, България в годините на Втората световна война, 1939 – 1945 (Варна: Литернет, 2006).
[17] Nicholas Dima, From Moldavia to Moldova: The Soviet-Romanian Territorial Dispute (Boulder, CO: East European Monographs, 1991), гл. 2. Тази книга е допълнена версия на Nicholas Dima, Bessarabia and Bukovina: The Soviet-Romanian Territorial Dispute (Boulder, CO: East European Quarterly Monographs, 1984).
[18] Словашка република (Slovenská republika) – държавата, която съществува през 1939 – 1945 г. на по-голямата част от територията на днешна Словакия (с изключение на южните и източните райони, които според Първия виенски арбитраж и след „малката война“ са присъединени към Унгария); държава – клиент на нацистка Германия: след началото на Втората световна война независимостта на Словакия е призната само от страните от Оста и някои неутрални държави, а до 1941 г. и от СССР. – Бел. прев.
[19] Вижте доклада на Николай Булганин за тези боеве в „Tов. Вышинскому“, телефонограма (секретно), 3 ноември 1944, в Архив Внешней Политики Российской Федерации (АВПРФ), ф. 07, оп. 5, д. 119, л. 8 – 9.
[20] За отлично описание на безмилостното потискане на съпротивителните движения от страна на германците вж. Mark Mazower, Hitler’s Empire: How the Nazis Ruled Europe (New York: Penguin Books, 2008).