Кубинският Джурасик авто парк

Повечето автомобили в Куба са на възрастта на революцията – модели отпреди 1960 г., на които са сменяни двигатели и ходова част с нови от различни години. Снимка: Любомир Любенов

 

Дим покрива улицата и колите се шмугват в него сред канонада от клаксони, гърмяща музика и подвиквания. Вятърът разхвърля тропическа смес от мирис на бензин, масло и нагорещен асфалт, и в пролуката на кръстовището се очертават два пърпорещи автомобила редом с жълт автобус, който им приглася, а на него гордо е изписано: „Транспорт към бъдещето“. Без удивителна.

Колите са „Шевролет” от 50-те години на миналия век, но докато единият го е докарал на боя и тапицерия, другият е направо като пребит от времето, с кръпки и блажна боя върху тях. Това не пречи и в двата да е пълно с хора, които очевидно не се притесняват от липсата на удобства, жегата и миризмите. Поне така изглеждат хората вътре, които ръкомахат във всички посоки, надвиквайки се един друг, и шофьорите, които са сред най-активните. Нещо като кръгла маса на четири колела.

Снимка: Любомир Любенов

Край тях бавно, пъшкайки умерено за възрастта си, минава старият жълт автобус, който вероятно е от внесените втора ръка през 80-те години от Канада, за да участва в решаването на един от основните проблеми на Хавана – градският транспорт. Жълтуркото отпрашва към бъдещето, а на кръстовището капакът на едната кола е вдигнат и там преминават към решаването на очевидно сложен технически проблем, ако съдя по броя на даващите съвети, към които са се присъединили и някои от клиентите на двете таксита. Има и още желаещи, но слънцето ги е натикало на разстояние в сянката на дърветата, откъдето долитат сериозни децибели.

Една нормална за кубинците сцена, която не впечатлява никого освен чужденците, за които автомобилният парк на Куба е като пътуване в миналото, Джурасик парк – резерват на колела, където има екземпляри, които си виждал само по филмите. Няма да те изядат, най-много да те изоставят по средата на пътя.

Вероятно така са се чувствали и самите жители на Хавана през 1898 година, когато Куба извоюва своята независимост след „Неизбежната война“ по Марти, а по улиците на града се появява първият автомобил. Малко по-късно, през 1907 година започва да действа и първата автобусна линия (Guaguas). Не знам за колко време гуагуато е изминавало разстоянието от 11 километра между две градчета, но за мнозина това е изпитание и днес. Няма как да опознаеш по-добре кубинците без едно пътуване с гуагуа – място за социални контакти, където можеш да научиш повече за проблемите на хората, отколкото от държавните медии, да получиш ценни съвети къде и за колко можеш да купиш това-онова. Движеща се Кубапедия.

Снимка: Любомир Любенов

В Куба се използва всичко, което има колела и може да се движи. В условията на перманентен недостиг творческият гений на местните се е развихрил, за да помогне на придвижването от една точка до друга. Коне, двуколки, каляски, каруци, всякакви приспособления с най-причудлив дизайн върху колела – две, три, четири и така до 18.
„Лесно е да говориш за мен! Трудно е да бъдеш като мен!“ гласеше надписът върху една таратайка към 70-те, върху която местните пластични тенекеджии очевидно бяха държали доста поправителни изпити. 12-тонното возило някога е било за товари, после трансформирано в автобус със седалки, прозорци, изрязани в металната каросерия, на покрива капаци, за да влиза въздух, стълба отзад за качване и слизане. Сега пак е за зеленчуци.

Сравнително нов хавански автобус. Снимка: Любомир Любенов

Трудно е да схванеш цялото колесно разнообразие на автомобилната фауна, в която има по нещо за всеки вкус. Към началото на 1959-та година в Куба се движат 180 хил. леки коли, от които близо 94% са американски. Някои не са преживели сътресенията на острова, но десетки хиляди все още циркулират успешно въпреки годините си. „Форд”, „Буик”, „Шевролет”, „Кадилак”, „Плимут”, „Додж”, „Крайслер”, „Олдсмобил”. Можеш да попаднеш и на „Форд Тъндърбърд” от 56-та, „Ауди 1000s” от 52-ра, „Ситроен” от 54-та.
Всичко това премесено със соцпредставители в лицето на „Москвич”, „Лада”, полски „Фиат”, „Шкода”, тук-там „Волга” и мечтата на всеки партиен секретар ЗИЛ-114, достъпни в соцепохата единствено за партийния елит. Не се заблуждавайте по символите върху страничните стъкла, които описват предлаганите екстри в колата – барче, климатик, музика и куп други неща. Единственото, което може да се гарантира, е музиката – ако няма в колата, все някой ще се включи в музикалното оформление. Иначе няма да е много кубинско.

Куба е истински движещ се музей на автомобилите. С разрешаването на частния таксиметров превоз преди няколко години, хората погледнаха по друг начин на ръждясващите по дворове, на полето или в гаражи стари коли.

Днес във всеки квартал, едва ли не на всяка улица можете да откриете ретро-автомобили, които се ремонтират, сменят им се оригиналните бензинови двигатели с дизелови, свалени от каквото се движи с нафта – камиони, бусове, трактори. Дори в
Стара Хавана често може да те изненада надзъртащата иззад някоя порта муцуна на стар автомобил, който чака за естетична хирургия в местно изпълнение.

Дизеловата тенденция в уличната кубинска автомобилна индустрия също е свързана с икономическата ситуация на острова – цената на бензина е висока, а американска кола от 50-те години си е направо ламя. Горивото е непосилно за кубинците, но търговията на черно успешно пълни резервоарите. И докато цената на черно на бензина не се отличава много от тази в бензиностанциите, дизелът си е направо на сериозна промоция благодарение на търговския нюх на хората около държавния транспорт.

Стигна се дотам кражбата на гориво да бъде обявена от президента за един от основните проблеми пред кубинската икономика и да се наложат драконови мерки по отношение на разхода на гориво от държавните структури. Може държавните коли да са започнали да се движат по-малко, но това не се отнася до частните – търсенето е голямо.

Улица в Хавана. Снимка: Любомир Любенов

От роднините в Маями пристигат липсващи резервни части, на място се приспособява всичко, което може да свърши работа, има тенекеджийници всякакви, сервизи за ремонт на двигатели, за смяна на ходови части, за тапициране на стари автомобили, за боядисване. Вярно, че цветовата гама на моменти ти изглежда невъзможна, ама в тропика е атракция.

Изобщо тенекеджийството се е превърнало в много вървежен бизнес в Куба, но на такива места не е изключение да ти сменят оригиналните части с местни еквиваленти.
В старите времена на соцлагера имах подобно преживяване в Хавана, но тогава натурата вървеше много и проблемът ми беше решен срещу един свински бут, който запали мека светлина в очите на механика и той благосклонно ми показа какво е останало от оригиналните части в двигателя. Беше впечатляващо. На въпроса ми как изобщо се движи тази кола, човекът разпери ръце: Solo Christo sabe! (Само Господ знае)

Всеки, който има кола, се опитва да си докара нещо допълнително. Някои са с лиценз, други – не, но умело, без да се натрапват, те канят да се качиш. Рискът не е малък, защото пикадорите – контролните органи, могат да го спрат и следва една ръкомахаща сцена на тема: „карам приятели“. Понякога минава, понякога – не.

Безспорно е, че винаги са любезни и няма да те наругаят, ако ги отминеш, а и винаги могат да те изненадат с невероятна оферта. Моята класация води „Икономично такси, господине! Социалистически цени“, която ми направи един, облегнал се небрежно на добре поддържан „Шевролет” 55-а. Добър пиар ход за чужденци, за които това не е носталгия, а пътуване във времето. Предложението прозвуча като оферта за къща под наем, която гласеше “Капиталистически лукс от 50-те“, и реших да рискувам.
Явно таксиджията имаше свое разбиране за социализъм и цената му беше със силно капиталистически оттенък, но лекцията на тема „Транспортът в Куба – вчера, днес, утре, проблеми и решения“ беше много полезна.

Снимка: Любомир Любенов

Научих доста за всички категории таксита, за цените на горивото, за новите правила, за пикадорите, тези гадове, за това как вървят алмедроните, валутните таксита. И, разбира се, че едва свързва двата края. Цените са народни, твърди амигото, а аз го коригирам, че зависи кой е народът, но той ми пояснява – предлагаш на народа цена и ако се върже, го качваш. Почти винаги народът е чужденец, защото местният е наясно кое колко струва. Но ако мине! Изобщо тук „ако мине“ е много разпространена формула за търговия.

А пъстрите кабриолети – алмедроните (от алмендра – бадем), които са особено популярни по реклами и филми, са отделна история. Национално богатство са и вървят от 20 000 до 60 000 долара, но по закон се продават единствено между кубинци, защото износът им е забранен. Обаче се продават и на чужденци, които намират вратички да се сдобият с такава кола. Инвестиция в бъдещето, която често се оказва тривиално настояще – я ще те метне влюбената в джоба ти кубинка, я амигото, на чието име е купена и регистрирана колата, ще се направи на разсеян. И спокойно можеш да отидеш да гониш Михаля по Малекон.

Алмедроните държат твърда цена, която има своята логика, защото са запазен вид, на изчезване – общо в страната са към 3000. Но като цяло пазарът на коли в Куба няма никаква логика. Откакто през 2013 беше разрешено на кубинците да продават и купуват коли, цените тръгнаха нагоре и за съвременен автомобил втора ръка те са няколко пъти по-високи, отколкото за ретро кола, която веднага може да намери място в музей.

По пътищата виждаш пейзаж сякаш отпреди 60 години. Снимка: Любомир Любенов

Дори кратка разходка из сайтовете за покупко-продажба предлага много информация не само за това през какво е минал един автомобил, за да доживее до своята 80-годишнина, например, но къде са и най-скъпите коли втора употреба в света. Куба в това отношение е страната на неограничените възможности.

„Ауди” от всички модели от началото на века върви от 80 000 до 170 000 долара! Новите кубинци – собственици на частни заведения, къщи за гости, друг разрешен бизнес, държат да демонстрират заможностите си. Кубинските мутри не се различават много от другите мутри – повечето са като коледни елхи със златните синджири. И мутресите им са същите.

Старите дореволюционни коли държат цена, изненадата е, че високо самочувствие за техническо постижение поддържат и соцколите. В Буена Виста – квартал на сантероси и бабалао (жреци на култа на яруба), видях обява „Заменям „Москвич” за каквато и да е кола“.

Книгата „Куба си“ от журналиста Андрей Апостолов,

Собственикът на съветското ауди уверено твърдеше, че всичко си е оригинално в машината: фабрични гуми и джанти, дизелов мотор от „Пежо“, скоростна кутия от „Тойота“, климатик. Окончателно ме довърши с кожения салон в добро състояние. И цялото това богатство само за 25 000 долара!

За мен обаче безспорният шедьовър на кубинската улична автомобилна индустрия е „Шевролет” от 52-а с мотор на „Исузу”, петстепенна скоростна кутия от „Тойота”, диференциал и кормилно управление от „Волга”, спирачни дискове и четири джанти от „Пежо”, хидравличен крик, безотказна електрическа уредба, климатик.

Човек не знае откъде ще му дойде късметът, но докато се радвате, гледайте да не ви изскочи насреща някой звяр под формата на очукан тунингован ЗиЛ с популярния за тези возила надпис на предното стъкло: „Господарят на нощта“.

(От току-що излязлата от печат книга „Куба си” от журналиста Андрей Апостолов, живял и посещавал Куба неколкократно)

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.