КГБ – истинската история

Абревиатурата КГБ от години е синоним на кървави тайни, смразяващи убийства и тотално незачитане на човешкия живот и гражданските права. От Ленин и Сталин до Брежнев и Путин – всеки ползва КГБ като машина за контрол и репресии. Страшилищата Дзержински, Ягода, Ежов и Берия са само малка част от нейните лица. Подчинените им чекисти имат квоти за арести, екзекуции и разстрели, смазват човешки съдби, следят, подслушват, преследват… Милиони са убитите, заточените в сибирските лагери, обявените за „невменяеми”, „врагове на революцията”, „предатели”, „злодеи” и „контрареволюционери”. Палачите обаче също не са пощадени – всеки следващ шеф на политическата полиция брутално елиминира предшественика си, а чистките преминават дори през лидерите на Комунистическата партия.

„КГБ е най-емблематичната и най-страшната от тайните служби“, обобщава авторът Бернар Льоконт, когото родните читатели познават от „Тайните на Кремъл“, в своята нова книга на български – „КГБ. Истинската история на съветските тайни служби“ (Кръг, превод Гриша Атанасов).

Френският журналист и специалист по руските въпроси пише, че историята на тази политическа полиция, създадена през 1917 г. и разпусната през 1991-ва, съответства много точно на историята на СССР, и предупреждава, че врагът е навсякъде. Между страниците на новото четиво Льоконт прави детайлен и увлекателен разказ за войната на тихия фронт не само в Русия, но и в чужбина, за изумителното невидимо влияние на руските служби в световната история и за дълбочината на проникването им в демократичния свят.

През годините КГБ овладява с тънкости дезинформацията и успешно контролира всички информационни канали, както и изкуствата, науката, религията, образованието, медиите, полицията, армията, етническите малцинства… Още от основаването си майсторски изплита и международни мрежи, чиито конци дърпa до ден днешен. Резултатите от тоталното манипулиране на масите в СССР, а и в други страни по света, са видими. Мнозина дори стигат дотам да твърдят, че перестройката е родена във въображението на шефовете на КГБ, като главната цел е била да се запази моделът на управление и в модерния свят. Както пише Льоконт в „КГБ“, днес благодарение на президентските мандати на Путин политическата полиция е възвърнала мястото си във „вертикалата на властта”. Но остава един голям въпрос: Ще допусне ли човечеството тази диктатура над руснаците да продължава да ръководи съдбата и на други държави?

Бернар Льоконт (р. 1949) е популярен френски журналист, редактор и автор на документални книги. Възпитаник е на Националния институт за ориенталски езици и цивилизации, където изучава руски и полски, както и на Парижкия институт за политически изследвания. Отразявал е всички ключови за последните години на Студената война събития, като темите, които го вълнуват особено силно, са разпадането на СССР, краят на комунизма в Европа, съветско-френските отношения и др.

През пролетта на 2022 г. издателство „Кръг“ публикува най-популярната му книга „Тайните на Кремъл“, чието своеобразно продължение е „КГБ. Истинската история на съветските тайни служби“. Следва откъс.

Мрежите на Мюнценберг

Да казваш истината е дребнобуржоазен навик.
В.И. Ленин

Героят на тази глава се казва Вили Мюнценберг.
Той не е руснак, а германец. Никога не е говорил на друг език освен на немски. Той не е интелектуалец, баща му е собственик на кафене от Тюрингия, не само беден, но и алкохолик. Избухването на Първата световна война го кара да избяга в Швейцария, където през 1914 г. се среща с Троцки, а през 1915 г. – с Ленин. Двамата известни изгнаници са съблазнени от интелигентността на този симпатичен и решителен активист. Впечатлен от чувството му за организираност и вкуса му към тайната, Ленин го поверява на приятеля си Карл Радек, полски революционер, близък до Феликс Дзержински, който по-късно се превръща в главен пропагандатор на болшевишката държава.
През март 1917 г. младият Вили е един от ентусиазираните активисти, които придружават Ленин на гарата в Цюрих при заминаването му за Петроград. Малката група на Радек, Зиновиев, Мартов, Крупская и други заема местата си в отредения им вагон. Но не и Мюнценберг: двамата германски офицери, които наблюдават тази странна експедиция, го принуждават да остане на перона – вероятно заради германската му националност. В Берлин, далеч от вълненията на Петроград, той участва в създаването на Германската комунистическа партия (ГКП) и от 1921 г. нататък става един от основните организатори на Коминтерна в Европа, като поддържа постоянни контакти с агентите на ЧК на Дзержински. На тридесет и две години Мюнценберг вече е виртуоз на двойния живот.
През 1924 г., по време на демократичния Ваймарски режим, е избран за комунистически депутат. Той трупа опит в политиката. В кампанията му участват журналистът Алфред Канторович и психиатърът Вилхелм Райх. Според писателя Артур Кьостлер, който също е сред партийните му другари, той се превръща в „пламенен, демагогстващ и неустоим оратор”, който „нахлува в залата с лекотата на танк, преминаващ през стена“!
След 1928 г. в коридорите на Райхстага, германския парламент, Вили кръстосва шпаги с друг страховит оратор, който е избрал противоположния лагер: Йозеф Гьобелс.
[…]

Тръстът Мюнценберг

Година след трагичния край на Сако и Ванцети, през 1928 г., Световната лига срещу империализма провежда първия си конгрес в Брюксел. Естествено, творение на Мюнценберг. В дебатите, симпозиумите и радиопредаванията в Европа започна да се налага общ лозунг: „Мир.” Мир! Кой не копнее за мир в този момент? Десет години след края на Първата световна война, каква по-обединяваща и по-удовлетворяваща позиция може да има от това да потвърдиш, в лекции и интервюта, че си категорично „против войната”?
На 27 май 1932 г. писателите пацифисти Анри Барбюс и Ромен Ролан отправят призив за свикване на „Световен конгрес срещу войната”, който веднага е подкрепен от Хайнрих Ман, Джон Дос Пасос, Алберт Айнщайн, Бъртранд Ръсел, Максим Горки, и др. През август „Конгресът” се събира в Амстердам. В основата му са Вили Мюнценберг и неговият заместник Луи Жибарти. Това е едно от най-големите събития на левицата с добра воля в междувоенния период.
През април 1933 г. движението продължава в Париж, в зала „Плейел”, и оттогава се нарича Комитет „Амстердам-Плейел” срещу войната, а след 1933 г. дава началото на Лигата срещу войната и фашизма. Колко много настоящи или бъдещи лидери се присъединяват към тази смела инициатива – от никарагуанския партизанин Аугусто Сандино до индийския пацифист Джавахарлал Неру!
Успехът на това мощно движение подсказва някои идеи на сътрудниците на Мюнценберг, сред които е и френският комунистически активист Ги Жерам, член на секретариата на Комитета „Амстердам-Плейел“ срещу войната, който през 1932 г. изготвя предложение за „Заговор за мир”. Проектът, представен на Сталин, привлича вниманието на диктатора. Той е предвестник роденото след Втората световна война Световно движение на привържениците на мира, чиято френска секция ще бъде Движението за мир, отбелязало апогея на стратегията на „спътниците”.
На 30 януари 1933 г. Адолф Хитлер и неговата партия идват на власт в Германия. Цялата мрежа на Мюнценберг изведнъж се оказва застрашена. Самият той напуска луксозния си апартамент в Тиргартен и живее при приятели за няколко седмици. Вечерта на пожара в Райхстага на 27 февруари едва избягва ареста, прекосява германската граница през нощта и достига Франция при невероятни обстоятелства.
От Вили определено би излязъл чудесен герой за роман… От Париж той веднага възобновява дейността си. Разширява медийната си империя си и се превръща във филмов магнат, като същевременно продължава да управлява – понякога открито, понякога в сянка – множество университетски асоциации, издателства и продуцентски компании, които се развиват в цяла Европа и чак до Япония. Апаратът му се допълва от пресагенция – чудесен инструмент за въздействие върху европейското обществено мнение, и от няколко големи книжарници, предлагащи от Ню Йорк до Шанхай удобни места за срещи на „приятелски настроени” интелектуалци, които искат да останат дискретни.
„Тръстът на Мюнценберг”, както се нарича вече, му дава възможност да подтиква все повече учени, творци, артисти и учени да се включват в културни или хуманитарни каузи – сдружения, клубове, групи, комитети – благоприятни за социализма или дори за комунизма, а на втори етап да идентифицира онези, които биха могли да работят, пряко или косвено, за болшевишката кауза.
Кой би могъл да си представи, че разпространителската компания „Брандън филмс” в САЩ е офис на Коминтерна, управляван на местно ниво от агенти на ГПУ? За да опише тези сдружения, които често са председателствани от известни, популярни и прословути „леви” личности, самият Мюнценберг използва нелицеприятен израз: той ги нарича „клубове на невинните“.

Изключителен „комуникатор“

През септември 1933 г. той получава нова възможност да изпробва от Париж мрежата си за влияние.
В Москва Сталин е обезпокоен от негативния имидж, който му създава един от най-големите строителни обекти, предназначени за модернизиране на страната – Беломорският канал (Беломорканал), превърнал се в ужасяващ трудов лагер, където НКВД събира десетки хиляди политически затворници при нечовешки условия. Мюнценберг, след като лично е поканен да посети тази невероятна бездна, съвременна версия на ада, впряга, не без цинизъм, цялата си мрежа от журналисти и западни интелектуалци, за да възхвалява гения и смелостта на съветските инженери, способни да преодолеят най-големите трудности, за да постигнат идеалите, издигнати от гениалния другар Сталин! Следвайки примера на руския писател Максим Горки, близък приятел на диктатора, редица престижни писатели се присъединяват към танца – като емблематичната фигура на британската левица Мери Амабел Уилямс-Елис – и допринасят за формирането на образа на „победоносната родина на пролетариата” [sic!] в западното съзнание, в пълна противоположност на действителността.
Още преди Хитлер да дойде на власт, Мюнценберг има свой лайтмотив: антифашизмът. С този универсален лозунг той съблазнява по различни начини такива престижни личности като Джон Дос Пасос, Андре Жид, Ърнест Хемингуей, Ервин Пискатор, Андре Малро, Бертолд Брехт, Дороти Паркър, Ромен Ролан, Манес Шпербер, Артур Кьостлер, Анри Барбюс и много други известни „прогресисти”. В желанието си да следват хода на историята те публично се ангажират, понякога скромно, понякога категорично, с „антифашизма”, който предполага подкрепа на родината на социализма – дори ако това означава да си затворят очите за глада от 1932-33 г., сталинския „голям терор”, московските процеси или лагерите на ГУЛАГ. Гениалността на Мюнценберг се състои в това, че трайно е вкоренил в съзнанието на хората идеята, че не може да има друг избор: ако човек се бори срещу фашизма, той задължително е на страната на СССР… Австрийският писател Манес Шпербер, който е един от тези „спътници” и който по-късно осъжда тоталитаризма, разказва: „Мюнценберг подтикваше писатели, философи, художници от всякакъв вид да засвидетелстват с подписите си, че застават в челните редици на радикалните борци […] и така създаваше кервани от интелектуалци, които само чакаха знак от него, за да тръгнат; той избираше и посоката.” Вярно е, че „антифашизмът”, който обединява толкова много комитети, движения, групи и политически демонстрации, често представлява искрена ангажираност от страна на много хора. Дълго време Вили Мюнценберг е представян в комунистическата историография или сред „левите интелектуалци” като истински герой в борбата срещу фашизма. Но след разпадането на СССР отварянето на архивите на Коминтерна разрушава този легендарен образ, за да разкрие многобройните манипулации на един агент на Сталин, който преди всичко е бил страхотен пропагандатор. Днес бихме казали: изключителен „комуникатор”.
През 1930-те години в обстановката доминира политиката. Това е времето на славата на партиите. Това е времето на „спътниците”. И от двете страни на Атлантическия океан „моралната” подкрепа за неоспорими каузи обединява здраво всички личности от културната левица.
Както пише в автобиографията си писателят Артур Кьостлер, сам член на Лигата на германските революционни писатели, Мюнценберг „изваждаше комитет след комитет като фокусник”. Те се наричат Световна лига срещу колониализма, Световна лига срещу империализма, Международна организация на революционните писатели, Световно дружество за подпомагане на жертвите на германския фашизъм и др. Трудността за Мюнценберг и неговите съмишленици се състои в това да контролират и обединят тези безбройни асоциации, комитети, фронтове и лиги, дискретно окуражавани и ръководени подмолно от двамата главни помощници на неуморния Вили – унгарския активист Луи Жибарти и чешкия агент Ото Кац.

Пожарът в Райхстага

27 февруари 1933 г. Месец след назначаването на Адолф Хитлер за канцлер на Германия Райхстагът – основният символ на младата и крехка германска демокрация – е подпален от престъпна ръка. Кой е подпалил пожара? Или по-скоро: кой е направлявал ръката на подпалвача, екзалтиран младеж на име Маринус ван дер Любе?
Мистерия. Същата вечер Хитлер яростно обвинява германските комунисти, без да има дори намек за доказателство.
В следващите дни над 4000 членове на Германската комунистическа партия (ГКП) са хвърлени в затвора, без нищо да потвърждава обвиненията на фюрера и новия му министър на пропагандата Йозеф Гьобелс. Това не е най-малкият парадокс на тази история: онези, които обвиняват комунистите, че са подбудили престъплението, както и онези, които обвиняват нацистите, че са го вдъхновили, няма да спрат да измислят лъжи, от двете страни, за да подкрепят противоположните си тези.
В началото на март, току-що установил се в Париж, Мюнценберг получава от Москва – по-точно от стария си приятел Радек – заповедта да превърне мощното движение „срещу войната” в нова световна кампания „срещу фашизма”, като се възползва от пожара в Райхстага, за да обвини по всякакъв начин нацистите, че са истинските му автори. Тази кампанията ще придобие голям обхват. Като например първата среща, организирана в Париж на 23 март 1933 г., на която се стичат Жид, Арагон, Малро и други дейци на прогресивния „Цял Париж”!
Движението достига кулминацията си с наближаването на процеса срещу предполагаемите подпалвачи, който започва в Лайпциг на 20 септември 1933 г. и в който българският комунист Георги Димитров и двама от неговите заместници, другарите Попов и Танев, се оказват на първия ред сред подсъдимите.
Димитров, ръководител на Западноевропейския отдел на Коминтерна, е един от стълбовете на системата на Мюнценберг.
Той естествено е активен член на Световния комитет срещу войната и фашизма, но също така и на Антиимпериалистическата лига, Международната червена помощ, Комунистическия младежки интернационал, Червения спортен интернационал и др. Всички тези органи, разбира се, го подкрепят безрезервно.
Друга организация е начело на движението: Международният комитет за подпомагане на жертвите на германския фашизъм, който е насочен към по-отбрана публика и чието председателство е „предложено” на бившия унгарски държавен глава граф Михаел Кароли: жертва на комунистите навремето, затова никой не би могъл да си помисли, че този изтъкнат аристократ изпълнява косвено заповеди от Москва. Той самият също не може да си го представи, толкова се е вживял в ролята си на велика прогресивна съвест в светската атмосфера на доброто френско общество.
В мемоарите си граф Кароли разказва за типично парижките вечери, провеждани във Фезандри в гората Сен Жермен, в дома на издателския магнат Люсиен Фогел, който живее „заобиколен от руснаци, журналисти и съветски служители” и общува с „модни американци, немски шпиони, агенти и авантюристи от цял свят”. Сред тях се откроява Мюнценберг, когото дъщерята на Фогел Мари-Клод, бъдещата съпруга на комунистическия депутат Пол Вайан-Кутюрие, главен редактор на „Л’Юманите“ и ръководител на кампанията в защита на Сако и Ванцети във Франция, въвежда в парижкото висше общество.
В обкръжението на Фогел влизат писателите Анри Барбюс и Ромен Ролан, големият адвокат Гастон Бержери, зет на съветския министър Леонид Красин, но също и агенти на Коминтерна като Алфред Канторович, тогава председател на Асоциацията на германските писатели в изгнание, и някои високопоставени фигури от НКВД като Михаил Колцов, много близък с писателя Иля Еренбург, или Ото Кац, който през пролетта на 1933 г. е изпратен в Париж, за да бъде едновременно заместник на Мюнценберг и човек, който да го наблюдава.
Каква фигура, Ото Кац! Германец, роден в Прага, открит от Мюнценберг в Берлин през 1924 г., театрал, стар приятел на Бертолт Брехт, Сергей Айзенщайн и Фриц Ланг, самопровъзгласил се любовник на Марлене Дитрих, полиглот и плейбой, той е изпратен от НКВД в Холивуд през 1935 г. под псевдонима „Бреда”. Там той прави чудеса и създава няколко мрежи от антифашистки „спътници”, много изтъкнати и… богати, което никога не е безполезно за един таен агент. Артур Кьостлер го описва като „красив тъмнокос мъж с леко сенчест чар… ловък и умел изпълнител… идеалното допълнение към Вили“.

Очевидно трагичен край

На 23 декември 1933 г. в Берлин, където е преместен през октомври, приключва зрелищният процес срещу подпалвачите на Райхстага. Изненада: Димитров и двамата му сътрудници са оправдани и освободени. На 27 февруари 1934 г. те са качени на самолет за Москва, без да бъдат притеснявани повече. Дали това е победа на огромната „антифашистка” кампания, водена от Мюнценберг, която е накарала Хитлер да отстъпи? Дали причината са аргументите, съдържащи се в „Кафявата книга за пожара в Райхстага и терора на Хитлер”, изтъкана от лъжи, написана от Ото Кац, която се е превърнала в бестселър, или втората книга, издадена в Париж по темата, след успеха на първата? Дали е „контрапроцесът”, организиран в Лондон през септември, който „безпристрастно” е доказал вината на нацистите? Или пък предварително е бил написан друг сценарий, в резултат на строго секретно споразумение между ГПУ и Гестапо? Кой забелязва по онова време, че тримата българи са получили съветско гражданство десет дни преди „експулсирането” им за Москва? Дали Сталин всъщност не се е опитвал да ухажва Хитлер – и обратното – до предела на разумното, в един таен и перверзен диалог, който ще доведе до германско-съветския пакт от август 1939 г.? Историците все още спорят по този въпрос. Може би никога няма да узнаем истината за пожара в Райхстага… Точно през май 1934 г. господарят на Кремъл предприема рязка промяна в курса си. Стратегията „класа срещу класа”, която разглежда европейските социалдемократи като опасни „социалфашисти”, е официално изоставена. Комунистическите партии в Европа, чрез Коминтерна, внезапно са поканени да се съюзят със социалдемократите в „антифашистки народни фронтове”, които скоро ще се оформят в Италия, Испания и, разбира се, Франция. Тогава Френската комунистическа партия, ръководена от Пол Вайан-Кутюрие, получава „мандат” да изпълнява нарежданията на Мюнценберг.
За Мюнценберг това е облекчение: тази нова политика отговаря в по-голяма степен на политиката, която той винаги е защитавал – антифашизма, без отново да се знае дали е искрена или е само димна завеса, прикриваща съвсем не толкова славни цели. Но този развой на събитията показва и колко ниско Сталин поставя Коминтерна, който е само инструмент в негова услуга и пред който той винаги е предпочитал ГПУ, а след това НКВД. Всички кадри на Комунистическия интернационал постепенно са дублирани от агенти на НКВД.
Мюнценберг е наясно с това, тъй като негов заместник е истински чекист – споменатият Ото Кац, към когото той не е изпитвал никакво приятелство.
През 1936 г. нещата се влошават. Неговият московски референт, циничният и влиятелен Карл Радек, отговарящ за най-важните тайни на Кремъл, внезапно е арестуван. Той е разстрелян през 1938 г., както много стари болшевики (вж. глава 3). Няколко месеца по-късно двамата преки отговорници за Мюнценберг, Осип Пятницки и Александър Миров-Абрамов, също са арестувани от НКВД и осъдени за шпионаж. И те също ще бъдат разстреляни през 1938 г.
Мюнценберг очевидно е трябвало да бъде сполетян от същата съдба, но навреме разбира, че Сталин е решил да обезглави Германската комунистическа партия. През 1938 г. той отказва да отиде в Москва по горещата и настоятелна покана на Георги Димитров (новия ръководител на Коминтерна) и Валтер Улбрихт (бъдещия ръководител на източногерманската Комунистическа партия). Това необичайно неподчинение му спасява живота. Поне до 22 октомври 1940 г., когато ловци намират тялото му в гора близо до Гренобъл, Франция, а по лицето и шията му все още има следи от удушаване.
Заместникът му Ото Кац вероятно е бил обречен на същата съдба. Той обаче оцелява, след като прекарва Втората световна война в Съединените щати и Мексико, далеч от безсмислената битка между НКВД и Коминтерна, между новите сталинисти и старата болшевишка гвардия. Завръща се в Прага след Освобождението и става влиятелен журналист по време на „Пражкия преврат” през 1948 г. И все пак е застигнат от отмъстителността на Сталин и в крайна сметка е арестуван, съден и осъден в процеса „Райк-Слански” – ще бъде обесен през 1952 г.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.