Политика или Политбюро в театъра? Кръстева като Цола Драгойчева

Пиарката на Народния театър Велислава Кръстева и директорът му Васил Василев. Снимки: БГНЕС

 

„Свободният пазар премахна илюзията за автономия на изкуствата, което се превърна в предпоставка за модернизма”

Хайнер Мюлер

 

Част от екипа на Народния театър „Иван Вазов” се обяви срещу „недопустимата политическа намеса в работата им” при среща с българския президент в края на 2022-а година, през която в президенството са получени три „открити писма” от актьори (вероятно три за щастие). Всъщност в парламентарна република най-висш политически пост е председателя на Парламента (понастоящем бивш Министър на културата).

Първото писмо бе в защита на директора Василев (без да му е искана оставка дотогава). Анализирайки фактите от писмото с обратен знак може да опишем с тези думи бившия директор на Народния театър Мариус Донкин (кадър на ДПС от общинската им листа). Неговият избор е бил „недопустима политическа намеса” в резултат на задкулисни игри. Сега се признава, че Донкин „неправомерно свалял представления”, „не пускал млади режисьори”, „не подкрепял творчески инициативи”, „не можело да се диша докато работиш”, „не се виждал хоризонт и реални възможности” и пр. Режисьорът Морфов му искаше оставката (устно), но тогава не получи подкрепа. Както е известно „думите отлитат” (Verba volant). Режисьорът вече има обица на ухото и писменно иска оставката на т.н. „пиарка” („Изчезвай”).

Второто писмо в защита на сегашния директор Василев идва от плевенския театър (Василев доскоро е бил там директор) и е протест срещу Министъра на културата. Това е опит да се прехвърли акцента от първопричината (високопоставена партийка) към конфликти в и между театъра и министерството.

Третото писмо е искане за оставка на Министъра на културата. Вече се говори за т.н. „скандал”, а не за т. н. пиарка. Задкулисието активно насочва общественото внимание далеч от основния проблем. Умишлено се смесва партийно с политическо. От последното обаче не може да се избяга. Аристотел нарича човека „политическо животно” (zoon politikon). След него други мислители, без да оспорват животинското, дават нови определения – „съмняващо се” (Монтен), „смеещо се” (Хердер), „болно” (Ницше), „лирическо” (Ортега-и-Гасет), „социално” (Арънсън), „неясно” (Чоран) и пр.

След немския творец Брехт не може да си срещу политиката в театъра. Негова е мисълта, че „политически неграмотният е толкова глупав, че е способен да се пръсне от гордост заради факта, че мрази политиката”.

Всъщност не политиката, а „Политбюро” няма място в театъра и изобщо в структури с национално значение (надпартийни по презумпция). Тази високо поставената партийна номенклатура е тясна прослойка около „вожда”, която му е лоялна, но и най-привилегирована. Днес всяка партия си има свое „Политбюро”, ефемистично формулирано за да се избегнат (не)успешно асоциации с комунистическото (не)минало. Там e и т.н. пиарка, близка с „почетния председател”, който „разпределя порциите на финансирането в държавата” (самопризнание).

Тя не е симпатизант, не е редови депесар, бивша депутатка от ДПС,

 

а висша партийка отговаряща за ПР(опагандата),

 

Цола Драгойчева през 21-и век (известна със североизточна политическа ориентация).

За всички членове на всички „Политбюра” Народният театър „Иван Вазов” (като тотем) трябва да е табу. Австрийският психиатър Зигмунд Фройд в книгата си „Тотем и табу” прави психоаналитичен опит да обясни корените на тази народопсихология.

Тотемът е основа на всички социални задължения и нравствени норми на племето, дух-пазител на рода и закрилник на децата. Националните символи на духа (какъвто е случая) са част от тотемната система. Затова са табу т. е. трябва да будят „свещен страх”.

Табуто се проявява главно в забрана и ограничение. Психологически то предшества „категоричния императив” на Кант, който действа като нещо задължително и отхвърля всяка разумна мотивация. Основа на табуто е забранено действие, към което съществува силна неосъзната склонност (всички политици искат да се месят във всичко).
Наказанието за оскверняване на дадено табу първоначално се предоставя на вътрешен автоматично действащ механизъм наречен съвест. Тя е вътрешно усещане за необходимостта от потискане на определени пробуждащи се у нас желания. Най-важното обаче се състои в това, че тя не се нуждае от друга мотивировка.

Очевидно няма такова вътрешно усещане у т. н. „пиарка”, която досега трябваше да е „изчезнала” от театъра. Вместо това тя „пусна на пързалката” директора да се обяснява публично и манипулира (доколкото може) обществото (ако има такова). Правиха се опити да се представи случилото се като агресия, насилие, грубост, лични нападки, обиди, линч, гражданско убийство, аутодафе, дискриминация и какво ли не още. Умишлено се замесиха много лица и институции.

Зигмунд Бауман (социолог, поляк) описва такива ситуации като: „десубстанциализиране на моралния спор в полза на процедурализма…съзнанието се промива с рутинни практики на бюрокрацията”. Задкулисието е опитно в манипулирането и почти успя да обезсили моралната съпротива. Проблемът се представя като личен, а той е фундаментален – нарушено табу.

Представителката на депесарското „Политбюро” очевидно не е „пиарка”. Вероятно по документи е „Връзки с обществеността”, но нейните „връзки” са между кукловод и марионетки (тоест медии). Тя е една от тези, които „разпределят порциите”. Реално управлява медиите чрез контролиране на финансови потоци към тях от бюджета и еврофондове. Това й дава възможност да прилага стария ченгеджийски подход „убийство чрез мълчание”. Може да блокира информация, която не харесва и обратно.

В „нета” се твърди, че е полковник (може и генерал да е). На нея задкулисието поверява задачата да заведе „почетния председател” рано-рано да гласува и да даде знак на техния електорат да направи същото. В миналото може да е работила за него, но понастоящем е или на неговото, или над неговото ниво. Достигнала е „нивото на собствената си некомпетентност” (по Сирил Паркинсън). Задкулисието също има социална стратификация (подобно на публичната). В резултат на електорна дебилност, за съжаление, се създадоха паралелни реалности.

Всъщност „PR e професия, която има ключова, стратегическа и управленска функция във всяка организация и в обществото”. Това се разбра от позиция на БДВО (Българското дружество за връзки с обществеността) след твърдението на директора, че става дума за „слугинска длъжност”. Появата на думата „слуга” също подлежи на психоаналитичен коментар.

 

Повечето грешки на езика

 

имат своите корени в несъзнаваното. Там трябва да търсим причините за тази нелепост – лице с висок ранг се представя за (едва ли не) продавачка на билети. Театралният директор често демонстрира неуважение към работодателя си, който е ресорния Министър. Следователно друг му е „дал работата”.
Министър означава „слуга на народа”. Трансформирането на несъзнаваното в съзнавано минава през цензурата на свръх-Аза. Директорът не може да признае, че той не е работодател на т. н. пиарка, а е обратното. Както и не може да каже, че тя е неговия „министър”, но несъзнавано „изпуска” (произнася) думата „слуга”.

Ако допуснем, че Василев е „получил едно рамо” за да бъде назначен, то би могла да бъде и т. н. „пиарка” или неин представител (по-вероятно). По-раншният Министър на културата не одобри конкурса за директор и не искаше да подпише. Периодът между този отказ и реалното назначение е в „информационно затъмнение”. Не знаем какво се е случило откъм „тъмната страна на Луната”, но знаем, че песента на Пинк Флойд „Money” (пари) е от албума Dark Side of the Moon (издаден преди половин век).

Всъщност представителката на депесарското „Политбюро” е персона надянала маска на „пиарка”. Тя играе роля („Светът е сцена и всички са актьори” според Шекспир).
Оригиналното значение на думата persona (в древногръцкия театър) е маска, която се носи за обозначаване на играната роля (предварително описана и предписана в сценария). Маската скрива, а не разкрива. В случая няма PR (public relations). Отговорникът за медиите отсъства от тях. Задкулисието не е публично. Ние (не)виждаме persona non-public.

Актьорите не могат да са решение на „драмата”. През 1981 г. излиза филма на унгарския режисьор Ищван Сабо „Мефисто”. Това е шедьовър. Там е показано всичко за взаимоотношенията между властта и изкуството (в частност театъра). Протагонист е Клаус Мария Брандауер. Последните думи на неговия герой (да припомним!) са: „Какво искате от мен? Аз съм само …един актьор”.

Решението е при зрителите. Ние трябва ясно да покажем отношение, и то на живо в театъра, а не в „нета” и медиите. Както в песента „Revolution will not be televised” на наскоро починалия Jeff Beck – „няма да видите промяна, ако само говорите от удобните си диванчета”. И без това пълним театъра срещу трицифрени суми.

Ако след преставление писменно издигнем лозунги „Изчезвай” (по Морфов) или „Офиса ке падне” (по Вазов), то ще има нова ситуация: persona non-public non grata. Не е нужно участие на президент и политици. Задкулисието най-много се страхува от светлината (сцената). В постмодерната драма моралът не присъства на сцената, но играе главната роля, без значение дали се забелязва или не. „Светлина, повече светлина” (Гьоте). Licht, mehr Licht!

P.S. „Нет” е съкратено от „Network” – филм на режисьора Сидни Лъмет от 1976 г., преведен тогава като „Телевизионна мрежа” (днес само „Мрежата”). Това е политическа сатира за механизма на манипулиране на зрителите (вкл. театралните), която не е изгубила актуалността си. Наскоро почина рокаджията David Crosby, който е автор на парчето „Deja Vu” (вече видяно). Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето (Еклесиаст 1:9).

– –
Авторът е психиатър по професия. Виж още от него по темата – „За труповете в Народния – Belly dance или Синдром на тоталитарна зависимост

Арт & ШоуБългария
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.