Голямата екскурзия и Големият шлем
Когато изпращахме братята турци, казвам братя без капка ирония, бях репортер в „Шипка“, областният вестник. В Свиленград се запознах с Чавдар Крумов от „Поглед“, той беше истинска звезда в журналистиката. Тогава разбрах какво е да си професионалист и да умееш да четеш хората. И да цениш човека, независимо къде работи и дали е началник. За първи път някой писа за мене – още го помня: „Бяхме с Петър Бойчев, журналист от местния вестник „Шипка“ – първите репортери, допуснати на границата. Той говореше с хората, задаваше въпросите си БАВНО И УМНО“. И това във „Поглед“! Бях на седмото небе.
В Капитан Андреево наистина бяхме първите журналисти. Нито радио, нито телевизия, нито вестници бяха стъпвали на границата. Опашката заминаващи започваше километри преди Свиленград та до Капитан Андреево. Бавна и зловеща, превита доземи от товара и мъката.
Седмица след началото на трагедията ни пуснаха двамата с Чавдар. Беше страшна гледка. Натоварили къщите си на гърба в старите москвичи и жигулита, турците минаваха бариерата. Те бяха на ръба да полудеят. Цял живот са се блъскали да построят къща, да отгледат челяд, да си купят кола. И сега – айде текмето и заминавай.
Тези, които нямаха коли, или не ги бяха продали, хващаха такси и го плащаха с парите, които са събирали за погребението си.
По-богатите наемаха камиони и успяваха да качат там цялата си покъщнина. Не само хладилник, телевизор и печка, покрити отгоре чаршафи и одеяла. Днес, ако някой види снимки от онези дни, ще си помисли, че са снимали някаква холивудска продукция – с голяма масовка, добри актьори. Не беше филм. Беше истина.
Гледах в очите им тогава и не разбирах защо правят това, защо се унижават така безподобно. Защо се превръщат в стадо, което двама милиционери водят с палката към бариерата. Ами защото бяха унижени. Бяха приравнени до добитък, с който можеш да правиш каквото си искаш. Да го гониш да работи от сутрин до здрач, да го храниш колкото да не умре и да му смениш името за награда.
Не ми говорете за вагона с майки и деца, за това наистина чудовищно престъпление. Да не забравяме, че унижението ражда чудовища.
Чавдар беше прав. С тях в този момент трябваше да се говори само бавно и умно. Това беше единственият начин да не те подмине този човек, помъкнал своята България на гърба си, и изгонен от нея. Да се спре пред тебе и да ти отговори на някой въпрос. Но как да задаваш в онази ситуация умни въпроси. Как да го питаш защо си тръгваш? Знаеш защо. Как да го питаш какво те гони? Знаеш какво. Задавал съм въпроси в душевен несвяст, не помня какво съм питал. Но още по-тъпото стана, както разбрах години по-късно, че тези записи, нашите, първите от границата, са били показвани на най-високо място. Явно и там са си задавали въпроса защо и са търсели отговора в нашите анкети на място.
После дойдоха и другите колеги, изсипаха се като хищни птици на стадо врабци. Кълвяхме ги всички, топяхме човки в мъката им и пишехме дописки.
От редакцията на „Шипка“ давахме седмични дежурства на границата. Всеки ден там, на опашката. Бяхме през деня състрадателни, изпращахме турците, правехме интервюта и репортажи, и ги диктувахме в редакциите.
Вечерта, в ресторанта на хотел „Свилена“, състраданието леко се замъгляше и всички столични и провинциални кореспонденти си правехме прилични купони. Аз бях млад репортер, но малко разпасан, а те ме пратиха на границата със стажантка. Дадоха на вълка да пази агнето. А то много не бягаше.
В кръчмата с Чавдар коментирахме деня. Той беше аристрократ, със страхотно тънко чувство за хумор. Истинско удоволствие беше да се разговаря се него. И да се пие.
Гледах софийските колеги на другите маси и им завиждах. В провинцията тогава имаше създаден култ към централния печат. Софийското жителство попарваше всякакви мераци, а да попаднеш в столична редакция беше истинско чудо. От Хасково по онова време имаше само една жена, която успя да пробие в София – Е. Б. стана зам.-главен редактор на „Антени“. Но злите езици казваха, че защото била твърде близка с Веселин Йосифов. Няма значение, тя остава за историята. Знаех че един ден ще сбъдна мечтата си. И стана така, че направих Голям шлем. Работил съм в „Демокрация“, „24 часа“, „Труд“, „Монитор“, „Стандарт“, „Новинар“. Рекорд, който няма как да се подобри. Просто вече ги няма половината вестници.
Всеки ден пращахме репортажи от границата, всеки ден ги публикуваха на първа страница със снимка на кореспондента. Вече ми беше писнало да пиша едни и същи неща – бай Ахмед мина бариерата, обърна се и се разплака, той си отиваше от родината. Децата му го прегърнаха и също се разридаха. Майката запази гордост и ги раздели, после се качиха в жигулата и заминаха. Много се бях изпедепцал. Можех да ги бълвам историите и без да изляза от хотелската стая, без друго не отговарях за снимките. За тях си имаше командирован фотограф.
Един ден, в края на седмичната ми командировка обаче се случи нещо по-различно. Един турчин пристигна с такси, но без печки и телевизори на багажника. Доколкото си спомням, такси от кърджалийско село до границата по онова време беше 200 лева. Една добра заплата.
Точно на пункта имаше грамада с мастика. Турците си оставяха българските пари на митницата, които кой знай в кой джоб потъваха, купуваха си по една каса мастика, и заминаваха. Тогава спря това такси на бариерата. Човекът си взе раницата, излезе от колата, поогледа се и хукна рязко. И премина границата. Шофьорът зяпна, чакаше си парите, а нашенецът, вече в Турско, му помаха и му показа среден пръст отвъд бариерата. И пое към родината майка.
Аз веднага отърчах в хотела да издиктувам нещо по-различно, нещо усмихнато на фона на цялата тая лудница на Капитан Андреево. Мисля, че стана добър репортаж, най-добрият, който съм писал оттам. Издиктувах го от рецепцията на хотела, чувах как момичето се киска от кеф като слуша историята, и като свърших доволен слязох в кръчмата.
На сутринта си купих вестника. Нито ред.
Димитър Добрев, главният редактор, тогава не ми каза нищо. На планьорката в понеделник изобщо не стана дума за моя репортаж. Аз също си мълчах, не бях вчерашен. Години по-късно Добрев ми каза: И аз не знам как те спасих тогава – приеха репортажа като брутална подигравка със събитията.
Щях да се размина с Големия шлем още на Капитан Андреево.
– –
Откъс от книгата „Голям шлем“ от Петър Бойчев.
.jpg)