Времетръс и земетръс – записки от природни, неприродни и всякакви бедствия…
ЗЕМЕТРЪС е това, което се случи на 6 февруари 2023 в Турция и Сирия и потопи света в сълзи, скръб, и състрадание.
ВРЕМЕТРЪС е книга на извънземно талантливия американски писател с немски гени Кърт Вонегът, присмехулник от ранга на Марк Твен и негов ученик. Като такъв той шибаше с литературния си камшик политици и държавници, национални и интернационални дивотии и простащини и като такъв Нобеловият комитет в Стокхолм винаги го подминаваше в годишните си номинации. Както подмина и други неудобни литературни гиганти като Чехов, Умберто Еко, Греъм Грийн, Амос Оз и т. н., списъкът е дълъг. Още по дълъг е този на получилите Нобелова награда за литература, повечето „политически удобни за момента“, но отдавна забравени от читателите. Но това е времетръс по шведски, а не земетръс. Оставям темата за епилога.
1. Информацията: Най-важната стока по време на бедствие
Питали са ме хиляди пъти кое е най-важното по време на бедствие: вода, храна, одеяла, палатки, разчистващи машини, кръв за преливане, лекари, кучета с остър нюх, чаша уиски, състрадание, бързина на действието и т.н. Особено напористи при питането са моите колеги-журналисти, което е естествено. Точно това им е работата – да питат. Особено ако знаят как да питат в такива случаи.
Отговарям на всички, че при бедствия като земетресения, наводнения, урагани, свлачища, войни от всякакъв вид или технологични аварии като в Чернобил – най-важният фактор за успеха – дори минимален – на спасителната операция е информацията. Точната, добре „опакована в думи“, навременна и правилно насочена информация към хората, които се нуждаят от нея, може да спаси повече хора по време на трагедия, отколкото десет цистерни с питейна вода или два камиона хляб, консерви и палатки.
Точната и навременна информация може да прекрати и предотврати изключително опасни слухове за нови трусове, скъсани язовирни стени, предстоящи бомбардировки и т.н.. Слуховете често водят до неочаквани прояви на масова психоза, на колективно отчаяние, на изблици на гняв и насилие, на безверие в желанието на спасителите да помагат или на властите да спасяват затрупаните под руините. С две думи: забавена, премълчана, неточна, зловредна информация, съчетана със слухове и мълви може да доведе до масови прояви на насилие, да увеличи броя на жертвите, да саботира спасителните операции и да направи като цяло положението още по-лошо.
В случай на колективно нещастие хората най напред искат да знаят къде са близките им, търси ли ги някой, къде може да се подслонят, кой може да им услужи с телефона си, за да звъннат на изчезналото им дете; кой може да им даде зарядно за телефон или бутилка вода за пиене. Хората искат да знаят къде ще прекарат остатъка от зимата; ще има ли държавна помощ с пари в брой, вярно ли е, че се очакват нови бедствия и т.н. И чак тогава идва ред на други въпроси.
Ето защо властите, а също и спасителите, трябва да знаят какво да кажат на питащите от отчаяние, да им вдъхнат надежда без да ги лъжат с прекален оптимизъм, но и без да ги отчайват ненужно. Една внезапна паника, предизвикана от слухове или неточна информация по време на голямо бедствие може да причини невъобразим хаос в спасителните операции и нови жертви.
Точно това ми се случи да наблюдавам по време на голямото земетресение в Армения през тежката зима на 1988 г. Слуховете, че храната свършва, доведоха до масово разграбване и ръкопашен бой около камионите с хуманитарна помощ. И вместо да претърсват руините за оцелели, спасителите се хвърлиха да спрат разграбването и да успокояват паникьосаните.
В годишния аналитичен алманах (2005) на МФЧК (Международната Федерация на Червения Кръст и Червения Полумесец) – на който за няколко години бях отговорен редактор в Женева – Генералният секретар на тази най-голяма в света хуманитарна структура Марку Нискала казва:“Организациите, конто оказват първа помощ при бедствия трябва да приемат, че акуратната и навременна информация е форма на реакция при бедствия по своята същност. Нещо повече – тя (информацията) може да се окаже единствената форма на подготовка за бедствие, която най-уязвимите хора могат да си позволят“. И още: „Ако се фокусираме повече върху общуването с хората, пострадали от бедствия,…ако им даваме вярната информация, ние ще им помогнем да възстановят контрола върху собствения си живот.“
Финландецът Марку беше пример за хуманитарен работник, мой добър приятел и човек с чиста съвест. Вече не е между нас.
2. Доброволците…
Нон-стоп се говори и пише за тях. Със суперлативи или без. С умиление или високопарно. И правилно. Това, за което почти не се говори е, че доброволците вършат работа САМО ако са добре обучени и тренирани. Ако са мотивирани. Ако са застраховани срещу евентуална травма или нещастие при спасителните операции. Ако са освободени от работодателите за седмица или две, за да участват в спасителна операция, без това да се отрази на заплатата им, на кариерата им и на трудовото им досие.
Апропо, у нас май още не е приет Закона за доброволчеството. Отлежава на някой рафт. Дано да греша. Голямо обмисляне пада в нашите бързо променящи се парламенти…
Доброволците са много търсени от държавните институции, и защото „са по-евтини и по-многобройни“ от щатните спасители, които са скъпи за издръжка 365 дни в годината. Но е голяма заблуда да се мисли, че доброволците са „безплатна работа ръка“. Обратно, набирането, мотивацията, обучението, използването им „на терен“ в случай на бедствие, застраховането и поддържането на готовността им да се включат в нова операция само десетина дни след първата – струва много усилия и немалко пари. Който не ми вярва, да пита някой дългогодишен колега от БЧК или от някоя друга подобна организация. Доброволците са ефикасни само когато са добре обучени и „поддържани“ дългогодишно, за да не „избягат“ в друга посока на живота.
Отделно, не забравяйте, че няма нищо по-опасно при бедствие от ентусиазирани аматьори, прекръстени на „доброволци“ . Те могат да направят такива „бели“, че да ви настръхнат косите… Преди десетина години наблюдавах подобни ентусиазирани аматьори при пожарите на Витоша над Бистрица. Млади момчета и момичета, с горещи като пламъците и жарта в гората сърца, но дошли боси, по джапанки и сандалки, по шорти и с дребни метлички и лопатки, които изгоряха за две минути в ръцете им. Както бързо изгоря и ентусиазмът им да гасят пожари докато петите и джапанките им бързо се опекоха на огъня…
Виждал съм подобни картини и в Ню Орлиънс, залят от калната Мисисипи през лятото на 2005. Неопитността на „смелите сърца“ само създаде допълнителни трудности и грижи на военните и на професионалните спасители. Ентусиазмът може да е много опасен, ако е съчетан с глупост и самонадеяност.
3. Медиите! Ах,медиите…
В днешния живот медиите са свещените крави, които не бива да бъдат пипани, ако не искате да си изгорите ръцете. Нищо не минава без тяхното благоволение.
Но медиите и журналистите са скъпоценни диаманти за хуманитарните организации, ако между едните и другите цари разбиране и взаимно признаване на „териториалните им граници“.
Не може да има смислена превенция, подготовка за бедствия и възстановителна работа след бедствията без медиите. Те са – или могат да бъдат – барабан за биене на тревога; „наръчник“ за поведение по време на катастрофични събития; извор на оптимизъм в часове на униние и инструмент за успокояване на тълпите по време на масова психоза при бедствия и катастрофи. Главните редактори би трябвало да го разбират… И не само те.
Никаква превенция или изграждане на Култура на превенцията не може да има ако медиите не са приобщени в тази работа. Ако няма кой да бие барабана преди, по време на – и особено след като дадена катастрофа потъне в забрава. Тогава забравете и за превенцията… Тя остава теоретическа формулировка и нищо повече.“ Ако няма кой да образова и подготвя милиони хора за това, което майката Природа ни готви зад гърба, ако медиите не надуват клаксона, ние сме обречени на още повече трагедии“, казваше моят приятел Ролф Херцбах от Германския Червен кръст, изкусен медиен менажер и специалист по социален маркетинг. Преди двайсетина години той много помогна и на БЧК в тази област.
Но присъствието на медиите и на техните кореспонденти на „бойното поле“ може да направи и поразии: с неточна информация или с – не дай Боже – зловредна информация, водеща до слухове, а оттам и до паника. От съвестните журналисти се очаква да убият слуховете както Свети Георги пробожда змея. Иначе те ще разпалят нова трагедия – волно или неволно. Главните редактори и това го знаят. Само трябва да им го напомнят, на храбрите си кореспонденти, кореспондентки и понякога мисирки, извинете за обидата на птиците.
На терена медиите създават големи очаквания: че властите ще се вземат в ръце; че ще се задействат по-бързо; че ще спрат корупцията с хуманитарните помощи; че ще бъдат справедливи, балансирани и неутрални – според нуждите на пострадалите – при раздаването на помощите.
Медиите са често „съдии на терена на нещастието“ в очите на жертвите му. Те са надежда и упование за пострадалите от бедствието, че гласът им ще бъде чут; че земетресението или наводнението няма да бъдат използвани за поредната предизборна пропагандна кампания на управляващата партия и на нейните слуги.
Аз лично съм се наслушал на такива дитирамби от земетресението в Армения насам, през 7-годишните войни в Югославия, която вече я няма на картата; от сушата и глада в Етиопия през 1985, от земетресенията и войните в Афганистан и Никарагуа и от „Катрина“ в Луизиана до Големия трус в Индонезия и още 11 държави през Коледните дни на 2004. Тогава близо четвърт милион души бяха пометени от вълните на цунамито. Много обичам да слушам предизборни обещания в дни на тревога. Богати са на метафори и особено на хиперболи.
И за конец на тази история: поведението на журналистите „на терена“ е и показателно, и самоубийствено за професията. Не може да питаш майка, която току-що е погребала детето си, как се чувства … Не може да питаш 28 мъже, жени и деца добре ли спят в една палатка, заедно с няколко кокошки, две кучета и три котки, а палатката е скъсана, отвън навява сняг и е минус -16 по Целзий. Беше в покрайнините на арменския град Спитак, епицентърът на труса. 25 000 загинали и към 50 000 ранени – за няколко секунди. Питащата беше приятна мисирка от френски телевизионен канал. Моят колега и шведски телевизионен продуцент Бенгт Ериксон я хвана здраво над лакътя и я изведе от палатката. От срам за професията.
В това време една миловидна колежка от „U.S.А. Тудей“, тогава най-тиражният американски всекидневник, запита умно нещастните хорица в палатката:“А не смятате ли, че мистър Горбачов е виновен за това земетресение?“. Добре че Бенгт го нямаше наоколо, щеше да я удуши.
Имам примери и с мисироци, не само с мисирки. И в простотията има джендър баланс. Господ си знае работата. Да ни пази от бедствия, please. Защото никой никога не е готов 100% за тях. Дори Швейцария. Природата е по-изобретателна от нас. Както и човешката глупост, по-безкрайна и от Вселената, ако си спомним думите на пророка Айнщайн.
Не знам дали Мичмана или Христо Стоичков първи обявиха Господ за българин, само се надявам, че ако е наш човек, длъжността му е вечна, а не мандатна…
В Белград, по време на войната, мисля, че беше пролетта на 1994, помагах на екип от Би Би Си да заснеме репортаж от една кухня за топла храна за сръбски бежанци от Босна. Кухнята беше в стола на едно училище. Унижени и оскърбени от войната и от безнадеждното си положение, стотина мъже и жени търпеливо чакаха реда си за паничка топла супа. На английския оператор обаче все нещо не му харесваше в „оформянето на кадъра“. Искаше да запишем няколко дубъла на една кратко интервю с уморена и отчаяна жена, от която се очакваше да заклейми Милошевич и да благодари на донорите… Това спъваше дейността на готвача, който работеше с черпака. В един момент нервите на един около 40-годишен мъж не издържаха, той грабна един дълъг кухненски нож и с скочи срещу нас с прочутата сръбска литературна фраза „Йебем ви пичку материну….“ и така нататък, читателите ще усетят сочността на сръбския език, и гнева на този мъж, който се оказа учител. Добре, че няколко мъже скочиха върху него и го спряха… Иначе големият кухненски нож щеше да обърка сценария. Операторът така и не можа да разбере защо мъжът беше гневен на нашия екип. Защото никой не обича да го снимат в момент на унижение, оскърбление и отчаяние.
Но пък филмът на Бенгт от Армения събра милиони от донорите, защото беше и човешки, и професионално добре изпипан. Още си пишем с Бенгт, понякога. 34 години оттогава.
4. Политика на катастрофите и катастрофална политика
Нищо не пречи на хуманитарните работници и на спасителите така, както политиканстването по време на бедствия. Не случайно трите основни принципа на хуманитарната помощ, използвани и от ООН и ЕС (взети от 7-те принципа на Червения кръст), са хуманност, неутралност и независимост. Хуманността е основният императив, който трябва да гарантира помощ за абсолютно всички групи нуждаещи се, без значение на расова, религиозна или етническа принадлежност, възраст, пол, политическа ориентация и т.н. Ето защто понякога единствено Международният Червен кръст и неговите национални дружества съумяват да спазят баланса при разпределянето или организирането на помощите. ООН и други международни организации на политическа, правителствена, религиозна или расова основа трудно удържат на политическия натиск в такива случаи. И често се гърчат в конвулсиите между желанието да помогнат на всички и диктата на донорите. Това може да доведе не само до обвинения в корупция, но и до хуманитарни скандали и нарушаване на принципите на неутралност, хуманност и независимост на помагащите.
Не случайно хората днес питат защо толкова международна помощ отива към Турция, а към Сирия е далеч по-малко. Санкциите срещу режима на Башар Асад са удобен смокинов лист за някои донори да се пренебрегне основния критерий за неотложна хуманитарна помощ: а именно нуждите на пострадалите, на жертвите на бедствието или на конфликта.
Помня как по време на 7-годишните югославски войни тогавашният президент на Унгария Арпад Гьонц ме покани да го посетя. Учудих се малко, но веднага отидох. Той ме попита дали помагаме на всички нуждаещи се групи в Сърбия. „Мисля, че да!“, отговорих. Тогава той ми напомни, че унгарската етническа общност във Войводина, която също беше приютила и носеше на „гърба си“ хиляди бежанци от войната, не получава никаква помощ от нито една хуманитарна организация. Беше прав. Наложи се да си коригираме „мерника и таргетирането“. Защото на местното население в Белград, Крагуевац или Ниш, което се грижеше за бежанците, се помагаше, тъй като всички бяха равни в беднотията. Но унгарската общност във Войводина беше забравена. Също както се оплакват и много сирийци днес около Алепо…
А един хубав ден на 1993 получих обаждане от посланика на една богата арабска държава. Предлагаше ми 5 милиона долара за нашите програми в Босна и Херцеговина, като единственото му условие беше да разпространим, заедно с храната и лекарствата, и 100 000 копия от Корана, свещената книга на мюсюлманите. Юристите ни от Женева веднага му предложиха да добави и 100,000 библии за бежанците-християни от същия район. Амбасадорът оттегли предложението си за дарението от 5 милиона долара. И повече не се обади.
So it goes… Тъй стоят нещата понякога, казва Вонегът
– –
* Авторът е бивш журналист от в. „Поглед“, който от началото на 90-те работи в Международния червен кръст и е обиколил множество райони на войни и природни бедствия като представител на организацията
(Следва: Дипломация по време на бедствия и спасителите също плачат)