Земетръс и времетръс – хуманитарна дипломация и др. записки от бедствия
(Продължение – виж Времетръс и земетръс – записки от природни, неприродни и всякакви бедствия…)
5. Гордост и предразсъдъци
Странно или не, но големи тектонични размествания на земните пластове понякога предизвикват и нестандартни дипломатически ходове в случай на бедствия и катастрофи. Яхвайки вълната на състраданието и хуманизма, преди години Турция и Гърция успяха да смесят успешно алтруизма, практицизма и добре обмислени хуманитарни стъпки, които доведоха до подобряване на отношенията, макар и временно, между двете съседни страни, често смятани за „архиврагове“, въпреки общия чадър на НАТО. Така стана и сега: гръцкият премиер Мицотакис мигновено реагира на турската сеизмична трагедия и предложи всичките възможности за помощ, с които Гърция разполага. Жестът беше приет с благодарност в Анкара. Докога ще трае ефектът от подобни стъпки не е ясно, но ще наблюдаваме…
На очарователните Балкани, пълни с всякакви исторически чувства и наслагвания, изблици на хуманитарна междусъседска помощ имаше между Сърбия, Хърватска и Словения при големите наводнения през 2014-2015 година. Трансграничното приятелство при беди събужда „заспали чувства“ и това нерядко води до спасяване на хора и икономики.
Нещо повече, докато по време на 7-годишните югославски войни (1992-1999) Милошевич, Туджман и Изетбегович воюваха един срещу друг с армиите си, една друга, тиха дипломация вървеше в Будапеща и Женева под флага на Международния Червен кръст. Шефовете на Сръбския, Хърватския и Босненския Червен кръст, а също на Македонския, Словенския, Черногорския и Албанския дискретно идваха в Будапеща, където ги събирахме заедно за няколко дни, докато те решаваха помежду си парещи проблеми като обмен на военнопленници, грижи за огромен брой бежанци, ранени и социално слаби, отваряне на лагери за тях, издирване на безследно изчезнали във войните или събиране на разделени семейства.
Докато “държавните им глави”, както казва един наш самонапомпан бивш президент, се биеха помежду си с армиите си „до откат“, тези хора – Д-р Раде Дубаич от Белград, Д-р Ненад Яворник от Загреб, Д-р Рацо Миянович от Подгорица, Проф. Субаши от Тирана, Иван Нарашанов от Скопие – днес никой извън семействата им не ги помни или познава, вероятно освен мен и няколко мои колеги от централата на МЧК в Женева. Помагаше ми също така дискретно в тая работа и д-р Арпад Прандлер от Унгарското външно министерство. Блестящ юрист и дипломат, д-р Прандлер работеше всеотдайно градейки тухла по тухла крехкия мир между избиващите се съседи. Тези мъже бяха „тихите герои“ на една война, спасявайки стотици хиляди животи и понякога рискувайки кариерата си, а може би не само нея.
Ако някой помни с каква ярост воюваха помежду си Милошевич, Туджман и Изетбегович. И каква чудна корупция цъфтеше при последния. Не че другите двама бяха светци… Докато един ден покойният Ричард Холбрук, блестящ американски дипломат и прилично арогантен мъж ги затвори и тримата в една военна база в Дейтън, Охайо и не ги пусна, докато не подписаха мирните споразумения. После войната се прехвърли в Косово. Дипломацията продължи с други средства, ако перифразираме Клаузевиц.
That’s the way it was. Така ставаха нещата. И един ден войната свърши. Останаха дълбоки рани в душите на милиони балканци, които само бог знае кога ще зараснат.
През различни периоди на „добросъседство“ между Куба и Съединените щати подобни дипломатически инициативи са били отклонявани от едната или другата страна, по разбираеми причини. Куба отказа американска хуманитарна помощ при голямата суша през 1998, както САЩ пък отклониха предложенията за подобна помощ от Куба, Иран и Венецуела през 2005 г., когато ураганът “Катрина” потопи Ню Орлиънс в кал, тъга и сълзи.
Но при сегашната драма в Сирия от Вашингтон долетяха „гъвкави“ сигнали за възможна помощ на сирийците въпреки режима на санкции срещу Башар Асад.
Естествено, списъкът с подобни инициатива е далеч по-дълъг и някои страни го използват много умело, особено Гърция. Но има и друга страна на медала: на гордостта и предразсъдъците, ако заимстваме заглавието от Джейн Остин и романът-шедьовър на 19-ти век. Години наред при различни бедствия и катастрофи суперсили“ като СССР, Китай и САЩ гордо декларираха, че могат да се оправят и сами, че нямат нужда от чужда помощ. Но животът е велик учител, а и майката природа често не се шегува, когато раздава ритници в гордите чела (или други части на тялото) на още по-горди държавници.
Когато (съветска) Армения беше ударена безмилостно от земетресението в 1988 г, Горбачов отвори границите за чуждестранна помощ и в малка Армения дойдоха хора от цял свят да помагат. Отделно, че гласността и перестройката на Горбачев бяха променили до голяма степен съчувствието към страдащите арменци. Работейки там няколко месеца по време и след драмата, видях как премиерът (тогава) Николай Рижков получаваше всичко, което поиска от Запада във вид на пари, медицинско оборудване и специалисти. В контраст със сегашната тотална изолация на Русия заради конфликта в Украйна, тогава беше точно обратното. Истината обаче изисква да кажем, че въпреки чуждата помощ, основната работа за успокояване на ситуацията и ликвидиране на щетите от катастрофа беше извършена от „съветския народ“, както тогава се наричаше населението от всичките съюзни републики. И това е напълно естествено.
И Китай допреди 30-40 години гледаше да се справя сам, но поредица от големи земетресения и наводнения доведоха до промяна в политиката му. Така стана неотдавна и когато моделът им за справяне с Ковид-пандемията бвше рязко променен, защото не работеше. И Северна Корея постепенно свикна с присъствието на експерти от други държави под емблемите на Международния Червен кръст.
А когато “Катрина” удари Луизиана през лятото нас 2005 и скъса защитните диги на Ню Орлийнс, американците също срамежливо отклоняваха външната помощ в началото. Но после видяха, че няма да могат да се справят сами. През септември същата година Принц Албер от Монако беше в Ню Йорк за редовната сесия на Общото събрание на ООН. Попита ме дали американците не искат Монако да им изпрати един кораб с лекарства и всичко, от което се нуждаеше „подгизналия“ Ню Орлийнс. Предадох предложението му до „съответните органи“, включително и на президентката на Американския Червен кръст, важна дама, с още по-важни връзки c Белия дом тогава. Тя се посъветвала с когото трябва и помощта на Принц Албер беше деликатно отклонена. Междувременно сесията на ООН свърши и принцът се върна в Монако. Две седмици по-късно получих телефонно обаждане от дамата, че принцът може да прати кораба, ако (още) иска… А от нас (МЧК) поискаха още специалисти, които да направят независимо проучване на бедствието и оценка на грешките, допуснати от американска страна.
„So it goes“, тъй е то, казваше Вонегът. А Уолтър Кронкайт от Си Би Ес, който помогна войната във Виетнам да спре, в такива случаи използваше фразата:“That’s the way it is“. Така стоят нещата.
6. Мислете глобално, действайте локално
Има много причини чуждестранната хуманитарна помощ да получава заслужени суперлативи, фанфари и благодарности. Особено когато ударената страна е малка, бедна, далечна, непозната и самотна. Докато не се появи тревогата от големите климатични промени, особено след труса в Индонезия през коледния декември на 2004. Вълните на цунами отнесоха четвърт милион човешки животи в 12 държави от Далечния Изток през Индийския Океан та чак до бреговете на Момбаса в Кения. Но днес някой да си спомня какво тревожи малките тихоокеански държавици като Вануату или Тувалу? Тяхното „надморско равнище“ е като морското и просто не съществува. Представяте ли какви кошмари сънуват хората там, ако ги удари цунами?
Затова специалистите са повече от убедени, че спасението на всяка държава е най-вече в нейните ръце, в нейните собствени професионални спасители и добре тренирани доброволци. Добър пример за това са Иран и Куба, които имат отлично подготвени хора вън всеки голем град, всяка провинция или област. Когато на 26 декември 2003 призори 12-секундно земетресение разлюля силно 120-хилядния град Бам в Иран и уби близо 30,000 души, само два часа по-късно първите спасителни екипи на Иранския Червен полумесец вече вадеха оцелели хора изпод руините. Това бяха местни хора, предимно доброволци, обучени отлично от Германския Червен кръст. Те мобилизираха през следващите два дни още 8500 щатни и доброволни сътрудници на Червения полумесец, който е нещо като мини-хуманитарна армия, отлично снабдена с модерни спасителни машини, хеликоптери, линейки и камиони с висока проходимост. Именно тези местни хора, подпомогнати от 10 кучета-търсачи, познавайки всяка уличка, всяка сграда, спасиха през първите часове на нещастието 157 човешки живота. А международните екипи от 44 страни, с всичките си компютри, сложни електронни инструменти за „прослушване на бетона“, успяха да открият само 22 оцелели.
Куба, която заедно с Флорида, Хаити и Доминиканската република споделя всеки сезон на ураганите от юни до ноември, е единствената страна в района, която редовно успява почти винаги да предотврати сериозни човешки жертви. Благодарение на строгата евакуационна дисциплина, подготвените убежища и редовните превантивно-тренировъчни мерки, щетите и особено жертвите от тайфуни и урагани са многократно по-малко от тези в съседните страни. Цялата подготовка за бедствията е централизирана, но операциите се водят изключително от местни специалисти и доброволци, като координацията и комуникацията между отделните звена е изпипана в детайли.
7. Времетръсът на Кърт Вонегът
с когото започнахме тази история, може да се сведе до следното свръх-семпло обяснение: Човечеството трябва да се научи да извлича уроци от миналото си. Когато трагедиите се повтарят циклично, но ние отказваме да са учим как да оцеляваме, ние сме обречени.
Когато алчността замести разума, сградите сами падат.
И едва когато престанем да бъдем послушни роботи на миналото си и на банковите си сметки, ние имаме някаква надежда за оцеляване.
So it goes… Така е то, казва той, и насмешливо ни гледа от небето. Което често също се тресе.
– –
* Авторът е бивш журналист от в. „Поглед“, който от началото на 90-те работи в Международния червен кръст и е обиколил множество райони на войни и природни бедствия като представител на организацията