Писателят Сергей Лебедев в София. Русия – страх навсякъде

Сергей Лебедев

Б. ред. – Нашумелият руски писател и публицист Сергей Лебедев (1981) ще се срещне с журналисти, студенти и почитатели на 22 февруари от 18 ч. в книжарница Гринуич“ и на 23 февруари 2023 г. от 16 часа във Факултета по журналистика и масова комуникация за дискусия и представяне на романите му „Предел на забравата“ и „Дебютант“. „Изключете телевизора и го прочетете – казва Нобеловият лауреат за литература Светлана Алексиевич за Сергей Лебедев – Той пише не за миналото, а за настоящето.“
Той е автор на романите „Предел на забравата“ (2010) и „Дебютант“ (2020), издадени на български език от издателство „Кръг“ в превод на Денис Коробко, както и на „Год кометы“ (2014), „Люди августа“ (2016) и „Гусь Фриц“ (2018). След 2014 г. Сергей Лебедев в много публикации заема позиция срещу руската агресия в Украйна. От няколко години живее в Германия. Тук публикуваме есето му от 2017 г. „Страх навсякъде“.

В страната, в която съм роден, безстрашието беше непоклатима идеологическа догма, която преминаваше като червена нишка през всички книги, филми и статии във вестниците.
Безстрашни бяха войниците от Червената армия, нелегалните бойци, когато ги измъчваха, космонавтите и полярните изследователи, простите инженери, когато се сблъскваха с производствени трудности, пионерите и комбайнерите, граничарите и колхозниците.
Възвишеният речник на безстрашието, синонимната поредица от епитети във възхвала на героичните постъпки беше изключително богат. Езикът на страха обаче изглеждаше скучен, еднообразен, гротесков: бледо лице, треперещи ръце…
И все пак предизвикателството да се изправиш срещу страха и малодушието беше един от крайъгълните камъни на съветската култура; преодоляването на страха, както и на всичко, което изглеждаше тривиално, лично, всекидневно, беше като второ раждане, като постигане на истинско, комунистическо съзнание.
Дори тялото на идеалния съветски човек, чиято плът намираше заместител в метафорите на литераторите в стомана, камък и бетон, преодоляваше физиологията на страха и го отблъскваше.
Реалният съветски човек обаче живееше по друг начин.
В град Инта в далечния север, където е имало много затворнически лагери, видях как сталинските сгради се рушат, как мазилката и циментът се разпадат. В стените и парапетите на балконите вместо арматура – която вероятно е липсвала – имаше бодлива тел, усукана на снопове.
Страхът, бодливият страх беше „арматурата“ на съветското време. Тъй като по-късните съветски поколения, които вече не се чувстваха застрашени от разстрел, не го възприемаха като страх, той беше още по-дълготраен. Точно както мълчанието се превръща в мълчаливост, точно както външният вид се превръща в черта, страхът мутира и проникна в съзнанието и езика, превърна се в навик, в черта, повлия на стратегиите и житейските избори на хората.

***

Два момента от руската история на XX век се появяват в паметта в особена светлина. Това са два месеца: февруари 1917 г. и август 1991 г. В много мемоари тези два исторически момента, разделени от седемдесет и четири години, се описват с една и съща емоционална оптика: сякаш хората са разчупили оковите си и са били завладени от чувството за братство, чувството за доброта и надеждата за бъдещето.
Това са два момента на просветление в руската история, когато страхът е изчезнал и Русия сякаш е постигнала свободата.
Но февруари 1917 г. е последван през същата година от октомври с болшевишкия преврат, а август 1991 г. е последван от октомври 1993 г., когато танкове обстрелват парламента по време на конфронтацията между президента Елцин и Върховния съвет.
Два пъти в рамките на сто години октомври в политическия календар на Русия бележи обрат от свобода към авторитарен режим, от радост към страх.

***
Днес страната ми е болна от страх. И подобно на заразно болен човек тя се опитва да сее страх сред съседите си. Разделена и отслабена Европа, лишена от чувство за политическа и човешка солидарност, изгубена в своите фобии, е изключително изгодна за режима на Владимир Путин.
Путин като политическа фигура процъфтява благодарение на страха. В късната съветска епоха страхът от държавата беше рационализиран и предвидим. Постсъветска Русия, преживяваща икономически срив, ирационален и за бившите граждани на СССР непознат ужас от терористични атаки, от пълната неопределеност на бъдещето, радостно посрещна новия президент, който обеща защита, ред и стабилност.
Путин, потомък на Комитета за държавна сигурност, репресивна съветска институция, изглежда не познава други методи за управление освен страха. Има много анализатори, които го смятат за сложна личност, които търсят двойно и тройно дъно в действията му, които искат да предскажат бъдещето въз основа на знаците и сигналите, идващи от руския президент. Но Путин вероятно е голям майстор само в една област – тази на страха. И като всяко друго човешко същество, което не познава стойността на доверието и е изолирано от положителните и конструктивните емоции, самият той е склонен към страх.
В Русия се разрази политическа истерия, когато в Украйна беше свален авторитарният режим на любимия на руснаците президент Янукович. От бунището на историята бяха извадени клишетата на съветската пропаганда, съпротивляващите се украинци бяха наречени фашисти, главното зло на миналия век.
Мисля, че тогава руското ръководство беше изненадано. Изненадано от украинците, които излязоха на Майдана, устояха на градушката от куршуми и не се оттеглиха. Изненадано от украинците, които показаха, че са способни да преодолеят страха си и по този начин да лишат руската власт от единственото ѝ средство за влияние.

***
Днес украинските политически затворници като режисьора Олег Сенцов и активиста Олександър Колченко, които са незаконно задържани в Русия, получават присъди с продължителност, която е била обичайна за политическите затворници в епохата на Сталин – десет, двадесет години. Официалните медии се наслаждават на всеки провал, на всеки неуспех на Украйна. Руските войски нахлуха в украинския Крим. В Източна Украйна се води война, която Русия подбуди и която де факто се води от руски части, руски наемници и тайните служби.
Междувременно руското общество се оказва неспособно да се съпротивлява. Страхът да назоват агресията, войната и подлостта като такива и по този начин да останат в малцинство, дори кара много опозиционери да изберат хитра междинна позиция, да избегнат отговор и да избегнат моралната отговорност, която гражданите трябва да носят за престъпленията на своята държава.
Но дори поддръжниците на политиката на Владимир Путин в никакъв случай не са свободни от страх. Руските войници, които падат в Източна Украйна, се погребват в анонимни гробове, а на техните роднини е забранено да назовават публично истинските обстоятелства на смъртта им.
Моралът се разпада, разпадат се представите за добро и зло, за приличие и неприличие. И като знаци на разложението, символи на вече отминали културни катастрофи, от предполагаемото небитие се завръщат съветските митове, сред които е и мустакатото чудовище Сталин, чийто бюст на кремълската стена сега потъва в червени цветя на годишнините от зловещото му раждане. Загубата на историческа памет не се случва от само себе си, тя е симптом на морален упадък и срам. Тук се вижда не просто стремежът да се оправдае миналото, да се претвори носталгично, да се настани в него, но и – с помощта на миналото – да се оправдаят престъпленията на настоящето и да се представят като исторически значими, справедливи и дори величествени.

***
Русия се върна на зловещия съветски път, на пътя на външната и вътрешната агресия, подозирайки врагове както извън страната, така и в съседната къща. Русия инвестира в страха, като подкрепя крайно десни партии в Европа, където на дневен ред е експлоатацията на националистически фобии; като провокира конфликти, създава отровна атмосфера на враждебност, принуждавайки опонентите да стигнат до враждебно изразяване.
При всичко това стогодишнината от Октомврийския преврат през 1917 г. наближава, без Русия да оплаче жертвите на комунизма и да поеме сериозна отговорност за всички злини, извършени на собствена и чужда земя през дългия ХХ век. Тя не признава страховете на много поколения, не признава вината си.
А това е наистина страшно, защото превръща злото от миналото в зло на днешния ден – което е двойно по-опасно, защото остава ненаказано.

Превод е-вестник