Янакия
В памет
на подп. Янаки Янакиев
Граница.
Колони.
Безкрайни колони от хора-призраци.
Брадясали. Пребрадени.
Купчини мъка.
Прокъсани животи.
Коли, коли…
Тук-там – жълто. Таксита.
Коли, превити от хладилници, перални, вързопи…
Бавен вървеж. Какъв ти вървеж, пъплене.
Все едно костенурки. Безброй костенурки.
Безнадеждност. Сиво, чак до болка притъмняло.
И червеи.
Навсякъде. Най-много по отбивките-биваци от главния път, където трябваше всяка поредна „порция“ от гонените да изчака реда си, който само един Аллах знаеше кога ще дойде. За да се премине бариерата. Вечно спуснатата бариера…
Да, толкова много. И толкова големи червеи.
И тъжни очи.
Избелели.
Дълги, километрични редици пред Бариерата и разделителната линия…
Фатме е много красива. Най-красивата в Кубрат. Дори и голямата ѝ бременност не отнема от красотата ѝ.
Напротив.
Въпреки мръсотията наоколо, въпреки стреса, лицето ѝ сякаш бе станало още по-хубаво.
Красивата Фатме.
Мечтата на момчетата от Кубрат
Любовта на Сюлейман.
Там, на метри от границата.
Раждаща всеки момент.
Но сега и тя чака реда си. Там, сред червеите.
Лейтенант Янакиев бе от този край. От градчето Малко Търново.
Бе завършил военното училище в другото Търново – Великото Търново.
И от дни бе командирован тук, на границата, която познаваше от дете. Янакиев толкова обичаше родната Странджа.
Сега гледаше безнадеждността наоколо и усещаше как порязването – да, там, вътре, го отмаляваше. Но не трябваше да го показва. Той бе военен. А военният навсякъде, в която и да е държава, при какъвто и да е случай, трябваше да изпълнява единствено заповедта на висшестоящия си началник. Съдба. Предопределена.
Като на тези нещастни сенки сега около него.
Тогава видя Фатме.
Изтръпна. Боже, каква красота сред толкова сивота…
Шокира го мекотата в очите на тази млада жена. Същинска кошута.
Но бременна. И то до „уста“. Така казваха в планината, когато жената бе пред раждане.
„Бременна до уста“…
Тоест, бременна с живот, който всеки миг ще дойде.
И избухна у Янакиев оня спомен – да, за ограденото сърне. И очите на майката- кошута…
Същите очи!
Като деца те съпровождаха майките си да работят из гората. Майките правеха градинки. Разкрасяваха планината. Същата планина, която сега прекосяваха сенките. И която сега раждаше… мъка. И… червеи. Красивата негова планина Странджа.
Прорязана от Границата. Границата между капитализма и комунизма. Половината в България, половината в Турция.
Половината – наша, добра, половината – чужда, лоша…
Чудна работа – една и съща земя, една и съща планина, но едната част от нея, до оградата от бодлива тел, бе добра, а другата, оттатък, бе лоша… Децата, докато майките им работеха за заветните два лева на ден, щъкаха наоколо. Удивени от хубостта около тях. Един ден се появи сърнето. И светът стана още по- красив. Всеки ден игри и усмивки. И бягане подир сърнето.
Но съдбата на усмивката винаги е трагична. И един ден видяха сърнето оградено. И Горският им каза – сега няма кой да крещи и да изпочупва клоните. Като искате да го гледате, ето, гледайте го.
И те, децата на планината, опряха лица о бодливата телена мрежа.
Тогава видяха Майката. Кошутата бе дошла почти до тях и гледаше също сърнето…
С просълзени очи.
Очи, които Янаки запомни за цял живот.
Очите на Майката.
Фатме погледна лейтенанта.
И той изтръпна.
Да, очите на оная кошута…
Янакиев се наведе, взе в ръце потрепващата в родилни спазми Фатме и тръгна към граничната линия.
Там, в Турско, до самата бариера, имаше кола на Червения кръст. Там щяха да поемат Фатме. И да я спасят.
Някаква старица, може би майката на родилката, протегна към него пачка с пари, пристегната с ластик.
Офицерът не я и погледна. Вървеше. С родилката на ръце.
Бариерата падна пред очите му.
Чу се вик – назад, назад…
И срещу българския офицер застана друг офицер. Турски. Запъхтян.
И той съвсем млад.
И той красив.
И той изпълняваше заповеди.
Но видял какво носи българинът, турчинът се стъписа.
Отстъпи.
Вдигна почти машинално бариерата.
Фатме, въпреки болката, леко се усмихна.
Красивата Фатме.
Между двама левенти. Двама офицери на своите родини. Изпълняващи заповедите на своите началници.
Сега стоящи един срещу друг.
Но вече не врагове.
А човеци.
Изпълняващи най-трудната, но и най-красивата заповед на света – тази на сърцето.
Което сърце, било турско, било българско, е едно, човешко…
Топло, вибриращо, жадно за живот…
И раждащо живот, а не смърт.
Но моментът, оня, най-чаканият момент от всяка жена, настигна Фатме, подкоси краката ѝ и я свали изведнъж. На самата гранична линия, при вдигната бариера – нито в Българско, нито в Турско. Там, на ръба. На самата разделителна линия.
Шокът е земетръсен.
Ами сега?
Нито в Турция, нито в България.
Но в света!
В свободния, без граници, условности и предразсъдъци свят. Светът на раждането. И на човешката любов.
Светът на Свободата.
Най-красивият свят.
Велика картина!
Граница.
Вдигната бариера.
Разделителна линия.
Линия, която е съсипала милиони животи.
Просната върху нея млада и красива жена.
Раждаща.
С изпохапани от болката, изпръхнали устни.
И двама офицери.
Български и турски.
Всъщност врагове. Но хора.
Сега стоящи един до друг. Заедно. Пребледнели от онова, което виждат. Шокирани от тайнството на майката природа.
Ражда се живот!
И то там – на линията.
Разделителната линия, която сега… събира…
Фатме стене.
Дошлата откъм Турско жена в бяла престилка дава нещо като чаршаф на двамата офицери и те ограждат родилката.
Всичко наоколо е изтръпнало.
И хората, и природата.
Ражда се живот.
На границата. На самата разделителна линия.
Всъщност сега тази линия не се виждаше. Родилката бе я заличила, понеже бе легнала върху нея.
И женски бедра – изумруд – едното в Турция, другото в България…
Детският вик процепва примрелия въздух.
И сякаш става чудо.
Светът наоколо – и в Турско, и в Българско, просветва. Избухва в червено, синьо… Пъстро.
И се стопява прежната сивота.
И възгласи – Господи, Аллах…
И едни крачета, ритащи света…
Крачета, които отиват ту в Турско, ту в Българско…
Свободни, жадни за живот…
Дете. И българче, и турче. Мирът. Мирис на чисто, на младенец.
Фатме помръдва устни – как се казвате, другарю офицер?
– Янаки Янакиев…
– Янаки… Красиво…
И се усмихва Фатме, измъчено, но се усмихва. И казва:
– Моето момиче ще се казва Янакия. На името на своя спасител…
ЯНАКИЯ…
Светът наоколо е безмълвен.
И усмихнат.
И толкова добър.
И топъл…
ЯНАКИЯ…
Детето на света.
Детето на любовта. На докосването на човек о човека.
Родено там. Върху линията. Заличило с невръстното си телце, ритащо за живот, Границата…
ЯНАКИЯ…
Б. а. – Разказът е по действителен случай от „Голямата екскурзия“, изселването на българските турци, а подп. Янаки Янакиев е мой първи братовчед.