„Трябва да си благодарна, че дядо ти не е станал на абажур!“
„Подай ми го през оградата, защото ще ви водят да ви правят на сапун“.
Това е спомен на български евреин от Пловдив, споделен снощи в репортаж по БНТ.
Бил е малък, когато ги събрали в едно пловдивско училище, а около училището, отвън, дошли много българи. Те знаели за какво и за къде готвят съседите, колегите, приятелите им.
Някои не били съгласни. И искали да спасят, когото могат. Поне децата.
Та, нека поне днес никой да не казва, че в България не е имало антиеврейско законодателство и че всичко си е било наред.
Българи със съвест и човещина са спасили евреите, които са могли. Спасението започва от приятелство, доверие и нормална ценностна система. Най-силно е в Кюстендил и в Пловдив.
Голяма е ролята на Димитър Пешев и на неговите съграждани от Кюстендил. На митрополит Кирил, митрополит Стефан и Светия синод.
Но те не са били всички. Не, това не е било държавна политика. Не всички са се възпротивили на депортацията, не всички са спасени.
Правото на живот не е ли право на всички, дори и на евреите. И в този смисъл, не е ли малко неудобно да се очаква някой да благодари за това, че правото му да е жив е уважено.
И това, че България е администрирала (организирала, осъществила и платила) депортацията на онези, които не били българи, какво означава?
Знам, че темата не е удобна и не е удобно да се хвърля прах върху повода за национална гордост. Но, ако отказваме да погледнем фактите извън лозунгите, в цялата им плътност, рискуваме никога да не пораснем като общество.
Знам, че това, че фактите не са на почит в българската образователна система, а и в част от научната общност, не ни помага да разберем какво се е случило. Не само с евреите. И не само тогава.
Аз разбрах повече факти през последните години, когато прочетох някои книги.
Знам, че не всеки има време и желание да се рови именно в тази тема. Но нека си дадем сметка, че и в тази тема има политика и опит за голяма подмяна.
Досега съм избягвала да пиша по този въпрос, за да си спестя коментарите от типа: „Трябва да си благодарна, че дядо ти не е станал на абажур!“
Получавала съм такива анонимни реплики.
И от комплекс, да не би да изглежда лично, съм се дистанцирала от темата.
Но ми е лично. Не заради роднини, които почти не познавам. А заради чувството на безпомощност, което изпитах, когато прочетох „Човекът, който спря Хитлер“. Безпомощност пред механизмите на подмяната.
Начинът, по който са демонизирани евреите, преди да се започне ограничаването на правата им, е рецептата за насаждане на омраза, която може да засегне всички.
Но ние не учим тези неща.
В училище не учим как да останем хора, дори когато законът ни позволява да не сме.
Никой не ни учи на съчувствие. То понякога е страшно и много трудно. Не е никак лесно да се поставиш в обувките на човек, който има право да излиза по два часа на ден, няма право да се вози с теб в трамвая, няма право да има собственост, няма право да е този, който е бил до вчера.
Накрая няма право и да е жив.
Никой не ни учи на човещина.
И затова не е изключено пак да сме в ситуация, в която някой, някъде ще посочи с пръст, ще насъска, а други ще се гордеят, че стриктно изпълняват заповеди.