Протестите във Франция в пет думи: „Животът започва, когато работата свърши“
Страната, парализирана от стачки, изглежда е излязла от релси
В четвъртък летищните терминали бяха блокирани, полетите закъсняваха или бяха отменени, влаковете, метрото, трамваите и автобусите се движеха с ограничен режим на работа, ако изобщо се движеха, опашките по бензиностанциите бяха безкрайни, а най-неприятното от всичко беше, че парижките тротоари бяха почти непроходими, защото бяха покрити с купища боклуци.
Това се случва – с малки прекъсвания – от месеци. Става все по-жестоко. И няма никакви признаци, че скоро ще приключи.
Както вече е добре известно, целият този хаос и ярост се дължат на нов закон, който увеличава възрастта за пенсиониране с по три месеца на година, докато през 2030 г. тя достигне 64 години, при сегашни 62. Гневът по отношение на закона се разрасна заради начина, по който правителството го прокара – използвайки маневра, известна като 49.3, с която се заобикалят дебатите и гласуването в Националната асамблея. В дните преди приемането на закона проучване на общественото мнение показа, че 78% от френските граждани смятат, че подобна стъпка е неоправдана.
Но гневът срещу реформите се корени в нещо по-дълбоко от усещането, че процесът е бил недемократичен. Както и в много други политически борби, които вълнуват тази страна, и в тази става въпрос за идентичност. Става дума за френския начин на живот.
„Работим, за да живеем“
Всички сме чували за „радостта от живота“, с която са известни французите, за почти клишираната наслада от дългите трапези и хубавите вина. Тези неща не са просто удоволствия, а основни елементи на френския живот, в който работата е това, което човек прави, за да се наслади на онова, което идва след това.
Що се отнася до афоризмите „да живееш, за да работиш“ или „да работиш, за да живееш“, французите са твърдо във втория лагер. Казано по друг начин, във Франция животът е това, което се случва, когато работата свърши.
Тази фраза може да се отнася до края на работния ден, края на работната седмица или до настъпването на август, когато голяма част от страната изоставя всякакъв труд и се отправя към плажа. Или в провинцията.
Легендарните 6 до 10 седмици годишен отпуск? Тук почти всички ги ползват (идеята за пренасяне на дни отпуск не съществува) и възприемат това време като период на почивка, необходим, за да могат да работят през останалата част от годината. Отпускът не се възприема само като време за отдих, а и като терапевтично средство.
„Имах късмета да практикувам професия, която ме влечеше, но много французи не изпитват удоволствие от работата си“, казва Жаклин Дер, бивша преподавателка, която на 78 години запълва пенсията си, като дава частни уроци, ходи на театър и пътува. „Но дори и аз, когато работех, бях твърде уморена, за да правя много неща по време на отпуската си. Имах нужда от почивка.“
Разбира се, пенсионирането е моментът, в който работата наистина приключва. А за французите пенсионирането е моментът, в който, след като са положили годините на задължителен труд, те могат да живеят така, както винаги са искали – и то докато са все още млади и достатъчно здрави, за да пътуват, да се наслаждават на театъра, да прекарват време със семействата и приятелите си, да работят като доброволци, да посещават курсове и да се отдават на хобитата си, за които не са имали време, когато работата им е изисквала толкова много часове от всеки ден.
Работата е приключила. Животът може да започне
Когато за първи път започнах работа в една френска компания, с изненада установих, че по време на обяд колегите ми отиват заедно в столовата и сядат да се хранят с три ястия. Всеки ден те си използваха целия час. Завършваха с кафе и цигара навън, преди да се върнат на работните си места. Само при най-тежки обстоятелства някой се хранеше пред компютъра си – и дори тогава изяждаше трите блюда. В края на деня, когато смяната приключваше, офисът се изпразваше – бързо. Хората имаха да живеят.
Динамиката е подобна, когато става въпрос за отпуск по болест. За разлика от САЩ, където хората редовно се появяват в офиса в различен стадий на заболяване, когато французите са зле, те си остават вкъщи. Системата на практика го изисква.
За да получите платен почивен ден във Франция, трябва да имате медицинско свидетелство. Първия път, когато се почувствах твърде зле, за да отида в офиса, си записах час при местния личен лекар, за да получа такова удостоверение. Казах му, че имам нужда от един ден, може би два, за да се справя с вируса, с който се борех. Той настоя да си взема пет дни. Когато се опитах да се върна на работа само след два дни, не ми беше позволено; бях длъжна да изкарам цялото време, което лекарят беше посочил. И той се оказа прав. Толкова време ми беше необходимо, за да се възстановя напълно. В САЩ никога не бих си и помислила да взема тези допълнителни дни.
Всъщност сред критиките, които в момента се отправят към френския президент Еманюел Макрон, е и обвинението, че той иска да направи Франция по-подобна на САЩ. За много французи тази критика означава началото на края на техния начин на живот.
Междувременно, ако сегашният гняв заради пенсионните реформи е свързан с много повече от допълнителни 104 седмици работа, то гневът на протестиращите също е свързан с нещо повече от пенсионна реформа. Друга първопричина е отдавнашното усещане, че Макрон е президент на богатите и гледа с презрение на средния французин.
Приетата в понеделник мярка за реформа предвижда малко отстъпки за работниците, които извършват най-тежката физическа работа и обикновено започват работа по-рано и имат по-кратка продължителност на живота. А в страна, която има думата „братство“ в девиза си, ударът срещу един се смята за удар срещу всички.
„Нашата система се основава на солидарността“, каза ми Рим-Сара Алуан, юристка и изследователка в университета Тулуз-Капитол. Тя редовно пише в Туитър за реформите.
„Това е несправедлива реформа, която ще се отрази дълбоко на нашето общество и на нашия щедър модел“, написа тя в Туитър преди приемането на мярката. „Прокарването на законодателството по този начин със сигурност няма да сложи край на масовите стачки и протести“.
Всичко това прави сегашния хаос предсказуем – или поне разбираем. Французите имат дълга история на оформяне на политиката чрез излизане на улицата и защита на социалните си защити чрез общи действия и гражданско неподчинение. Днес се наблюдава почти митична гордост от разказите за протестите от 1968 г., които доведоха до разпускането на парламента и постигнаха по-високи заплати, по-добри условия на труд и по-силни профсъюзи.
Проблемът с парите
Заедно с прехвалената система на здравеопазване във Франция, настоящата пенсионна програма е приета след Втората световна война като начин за помирение на разединената нация. Десетилетия по-късно проблемът е, че демографските и икономическите реалности на страната вече не могат да поддържат щедростта на системата.
Както и в други страни, работещото население плаща данъци, които финансират програмата; това е било добре, когато на всеки пенсионер са се падали приблизително четирима френски граждани в трудоспособна възраст; днес тази цифра е 1,7 и намалява. Хората живеят по-дълго, раждаемостта е намаляла и затова правителството твърди, че пенсионната възраст трябва да се промени.
Но прогнозите за това дали и кога системата ще се срине се различават, а нито демографите, нито икономистите изглежда са в състояние да убедят милиони французи, че промените са необходими, особено в момент, когато цялата страна се бори с рязкото повишаване на разходите за живот.
В проучване, публикувано в четвъртък, 62% от анкетираните заявяват, че според тях стачките и протестите трябва да се засилят, за да се окаже натиск върху правителството да отмени мярката. Това се е случвало и преди; през 1995 г. мащабни протести и стачки принудиха правителството на Жак Ширак да се откаже от опита си за промяна на системата.
„Когато имаш поколение, което работи наистина усилено, което плаща данъци, което внася вноски, когато достигнеш [пенсионна] възраст … идва време да живееш пълноценно“, каза Алуан. „Вие сте платили за това. Вие сте допринесли за него. Заслужавате го.“
Тази гледна точка може да е позната на други хора в други държави. Това, което му придава по-голяма тежест във Франция, е този стар и дълбоко вкоренен начин на мислене. Отново – животът започва, когато работата свърши. И затова това, което Макрон е направил, им изглежда като кражба на две години живот.
Превод е-вестник