Нериман
Когато ми изтръпне сърцето от поредната нашенска простотия, все пред очите ми идва тя, Нериман…
А и приятели, и познати често ми напомнят за нея. За слънчевото момиче на нашия родил се по средата на живота ни, да, на нашето гранично поколение, избрано от времето и Всевишния да бъде поколение-изкупление на българските демони, демократичен полъх.
Онзи ден, в промеждутъка между няколко полета, вечният пътник във въздуха Вени Марковски, добър приятел на Нери, ми изпрати факсимилета на няколко страници от книгата „Нери“ на Евгений Тодоров, съпруг на голямата ни журналистка.
Там авторът е споменал мои думи, написани веднага, след като научих лошата вест.
След информацията на Вени ми стана тъжно и мило за Нери.
Ние имахме дълги разговори на „лични“, наяве не съм я виждал…
И аз не знаех кой е мъжът ѝ.
Веднъж, както си пишехме, се изтървах – Нери, много хвалиш един писател от Пловдив…
Отговорът ѝ бе – „Диме, Майсторе (Тя така се обръщаше към мен, както само мама се обръщаше – Диме…), това е моят съпруг…“
Потънах в земята…
Ех, Нериман…
Бог да те прости! Липсваш ми.
Но аз съм винаги с теб, красивото цвете на човешката благост, чрез паметта на казаното помежду ни, а и вече и с книгата на Евгений…
Ето и неговите думи:
„Нери си отиде на 2 юни 2022 година. Веднага я обявиха за легенда, връх на българската журналистика, прима на интелигенцията, не журналист, а институция, и така нататък. Депутатите станаха на крака да я почетат.
Не знам дали някой се сети, че след 1989-а Нери има само няколко журналистически години. И въпреки това беше запомнена. Защо? Дали нейното появяване в „По света и у нас“ през 1990-а, като част от легендарния Екип 2, за много хора не беше истинската промяна? Някои са ми споделяли, че разрушаването на нашата Берлинска стена се случи на екрана, а не на площадите. И едно от доказателствата, че България вече не е същата, беше усмивката на Нери.
А дали неочакваната емоция след смъртта ѝ не идваше и от носталгията по времето, когато Петър Стоянов и Нери до него ни даваха самочувствието, че най-после ставаме граждани на една нормална европейска държава? И дали не си отиде, когато разбра, че много от мечтите ѝ няма да се случат в този живот?
Не знам дали тази книга ще отговори на всички въпроси. Написах я, след като много приятели ми казаха, че трябва да го сторя. Знам, че ако Нери гледа отгоре, ще ме упрекне. Меко казано. Реших се да го направя, защото нещичко от тази книга може да накара някои млади хора да изберат нелесния път в живота си…“
Евгений Тодоров
Четях тези думи и се сетих за други думи. „Нека се отдадем на поуката на гърците: да укротим свирепостта на човека и да направим живота на този свят по-благ“.
Робърт Кенеди
Думите на брата на великия Джон Кенеди сякаш са казани от Господ.
И олицетворение на целия изгарящ от любов към хората живот на Нериман, нашата Нери Терзиева.
Тази красива и мила жена не бе за този свят. Но може би тя бе изпратена точно тук, в бушуващите Балкани, от Господа с мисията да изгори. Но да поукроти свирепостта и да посее поне капчица благост в тази изстрадана, опарена, но все не можеща да извлече поука и да вземе правилното решение за избор на пътека България.
Мисията бе невъзможна.
Поне за днешното ни време.
Времето на тарикатите, на арогантните и надменни типове, превърнали и дори Фейсбук от възможност за разпространение на благост в почва на удари под кръста, нараняване до кокал, безподобен партизанлък.
Какво можеше да направи едно крехко и ефирно създание в това бушуващо море от свирепост? Как можеше една кадифена усмивка да победи надменната гримаса на наглата въшка, мислеща, че смъртта е единствено за бедните, болните, ненужните според нея?
Нериман мина като електричество в това море от непоносимост един към друг.
Нейното „Журналистико мио!“ бе оня отчаян, но жертвен и пронизващ вик към обладаните от демони да се сепнат, да поспрат за миг, да се смирят. И да се усмихнат.
Но жилавостта на гримасата е пословична и Нериман изгоря.
Електрическата искра, тръгнала от това огромно сърце, се върна и удари него, родилото я.
Така почти винаги става в този наш живот. Хората с мисии изгарят, а остават ония, да, с гримасите.
Така е.
Такъв е Животът.
Почти винаги лош към самия себе си.
Но остават светлините, запалени от допира на електрическата дъга на сърцето на Нериман до нейните приятели, до сподвижниците ѝ към доброто, до омагьосаните от този красив ангел на Благостта.
Човекът живее, докато е жив споменът за него.
А споменът за Нериман, нашата Нери Терзиева, ще е вечен. Като електрическата искра.
Защото без докосване няма Живот.
Тоест Нериман, това значи Живот.
Животът това е усмивката на Нериман.
Да сподавим свирепостта. И да поемем искрата…
Това беше нейното послание, което тя не спираше и дори за миг, дори и в многото й престои в болницата да ни внушава.
Нери трябваше да бъде депутатът на България! И то пожизненият депутат на Доброто. Депутатът, който щеше да кара другите да подтискат демоните си и ако не спрат да се мразят, поне да овладяват речта и арогантността си.
Не би.
Тук се оказа, че Нериман не е нужна.
И тя отлетя.
И останахме, живите все още, да очакваме… чудото. А то, Чудото, е било при нас, до нас. Чудото Нериман, нашата Нери…
Докоснете прекрасната книга на Евгений Тодоров, май единствения съпруг-българин, който има доблестта и силата да каже – мен ме знаят не като Евгений, а като „мъжа на Нери Терзиева“.
Красива книга, дълбоко изплакване, вибриращо послание към младостта и бъдещето на България, една балканска страна, която едно красиво момиче със сърце, утаило в себе си, да, и талант, и можене, и пареща човечност, и всеопрощаваща доброта, и рядката дарба да омекотява непоносимостта помежду вечните човешки демони, нареди до великите страни на хуманизма на света!
Господ си я прибра, но остави за нас Усмивката й. Оная усмивка, която ни прави по-добри. Благи.
Да, благи…