Може ли ироничният поглед към миналото да бъде антиотрова на фанатизма и пропагандата?

„Абе, арийци сме и ние, ама не чак дотам…“

Един от най-превежданите и обичани български писатели – Алек Попов, напълно е заслужил прозвището „най-смешният сериозен български автор“ заради знаковите си творби „Мисия Лондон“, „Спътник на радикалния мислител“, „Черната кутия“, дилогията „Сестри Палавееви“, „Мисия Туран“ и др.
Малко след Международния ден на хумора и шегата – 1 април – именно Алек Попов и неговите най-нови книги – „Мисия Туран“ и сагата „Сестри Палавееви“ – ще бъдат в центъра на дискусията „Ироничният поглед към миналото“, организирана съвместно с Българска академия на науките.
Заповядайте на безмилостно забавно, но безпощадно в сатирата си пътешествие до корените на нацията и обратно. За играта с историческите митове и лекуващата сила на смеха. Има ли спасение от националите комплекси? Кой ще победи в битката между културата на обидата срещу културата на шегата? И може ли сатирата да бъде антиотрова против фанатизма и пропагандата?
Низ от шантави и абсурдни ситуации, „Мисия Туран” е блестяща алегорична история за партията шах между свободната воля на малките хора и геостратегическите планове на големите играчи.
Класически комичен роман, населен с неповторими образи, и многопластова литература, изследваща обществото със средствата на иронията – в тази забавно-тъжна и безмилостна сатира излизат на показ всички комплекси, превърнали се в част от народопсихологията ни. Виртуозен разказ за възможностите на „обикновения човек” сам да гради съдбата си.

„Сестри Палавееви в лабиринта на младостта и в бурята на историята“ от Алек Попов предлага пълния прочит на тази вълнуваща трагикомична история, получила висока оценка както от читателите, така и от критиката, още с излизането си, вдъхновила едноименния театрален спектакъл и намерила своето развитие в продължението „Сестри Палавееви по пътя към Новия свят“. История, която жонглира с пропагандните клишета и митове, смешна до сълзи, осмисляща близката история по уникален постмодерен начин.
Една съвременна приказка отвъд черно-белите клишета, утвърждаваща жаждата за живот чрез смеха и изкуството да оцеляваме в сложния свят на историята, изтъкан от парадокси и невъзможни избори.
„Сестри Палавееви по пътя към новия свят” или продължението на първия партизански роман на 21 век, преплита в себе си мотиви и сюжети в стила на филми като „Гадни копилета“ на Тарантино, „Банани“ на Уди Алън, абсурдните клипове на Монти Пайтън, епичния наратив на Толкин, югославските партизански екшъни и купчините винтидж комикси, за да профучи безкомпромисно през коловозите на историята и да надскочи измамната носталгия по миналото.
В разговора малко след 17:00 ч. на 5 април 2023 г. в зала „Проф. Марин Дринов“ (Голям салон), БАН (ул. 15 ноември, № 1, София) ще се включат проф. Николай Аретов и проф. Петър Стоянович. Дни след провелите се избори за народни представители тримата ще поговорят за пародийната българска вселена и вечния карнавал на политическото. Следва откъс от „Мисия Туран“.

Някой хвърли наръч сухи хвойнови клонки в огъня и към небето литна рояк от искри. Игличките весело запращяха, изпускайки горчив аромат на смола. Трепкащата светлина на пламъците играеше по лицата на мъжете. Бяха насядали в кръг, двайсетина души – кой върху каквото намери. Имаха обветрени лица с азиатски черти, а скулите им бяха зачервени от топлината. Повечето носеха плъстени връхни дрехи, тук-там с по някоя кръпка, и гумени ботуши. На главите им стърчаха островърхи кожени шапки с вдигнати наушници. Част от мъжете бяха захапали тънки прави лулички от кост. Почти всички стискаха очукани канчета. Един беше приседнал върху голяма бяла туба. От време на време някой му подаваше канчето си. Той повдигаше задника си, накланяше тубата и щедро пълнеше канчето с някаква белезникава течност. После отново сядаше върху нея с такова огромно достойнство, сякаш беше трон.
Мъжете разговаряха помежду си на турански – местния език, кодифициран сравнително отскоро, който спадаше към алтайската езикова група, с влияние от горнобадашханските говори и с дебел лексикален слой от монголски и руски думи.
– На зле отива работата… – въздъхна един сух мъж с увиснали сиви мустачки, приседнал върху празна клетка за пилета. …
– Катагай! Дръпни си травка и нямай грижа за нищо! – изкиска се закръгленият мъж до него, като пусна няколко весели кръгчета дим с ясно отчетлив дъх на прясна трева и катран, издаващ значителна концентрация на тетрахидроканабинол.
– Е, баш за травката ми е думата – Катагай замислено подръпна мустаците си. – Евтино я даваме. А знаете ли по колко върви в Москва?
– Каквото реши бащицата, това е – обади се някой от другата страна на огъня. – В него е и хлябът, и ножът.
– Бащицата, та бащицата! – изправи се един висок слаб момък и плюна в огъня. – Баби такива! Сами трябва да се погрижим за себе си!
Той беше най-младият от цялата компания, към 25-годишен, с издължени фини черти и пламтящ поглед. Изпод шапката му се спускаше плитчица, в която изкусно бяха втъкани червени и бели нишки.
– Не смей да плюеш в огъня! – надигна се ропот. – Виж го ти! Старейшините тръгнал да обижда!
– Прав е Саян! – намеси се Катагай. – Не може повече така. Трябва да започнем да отглеждаме и други култури. – Той се замисли за миг. – Рози например. Един грам розово масло, чувал съм, струва колкото грам чисто злато.
– Рози! Рози в Сибир! – понесе се кикот.– А тикви? – сериозно добави друг старец. – Тиквеното масло също е скъпо. Макар и не толкова, колкото розовото. Но пък тиквите се гледат много по-лесно.
– Тикви, ха-ха-ха! – кикотът ставаше все по-неудържим. – Ще изнасяме тиквени фенери в Америка!
– И рози, и тикви да сеете, все тая! – сърдито рече Саян, понечи пак да плюе в огъня, но се въздържа. – Докато бащицата ги изкупува, ще получавате само трохи!
– Широко ти е на теб около врата… – промърмори някой.
В този момент се разнесе леко подрънкване. Към огъня се приближи странна фигура, окичена с всевъзможни джунджурии с вид на амулети: торбички, кости, медни парички и шарени парцалчета. Носеше внушителна шапка, украсена с пера и звънчета. На мястото на лицето имаше дървена маска в ярки цветове, а под нея се полюшваше тежко огърлие от нефритени плочки и зъби на едър хищник.
– Камът, камът! – обадиха се гласове. – Да чуем какво ще кажат духовете.
Фигурата хвърли в огъня снопче артиш*, който се раздими с горчив бял пушек. После вдигна голямото дайре, което държеше в другата ръка, и чукна по него с пръст. Опънатата кожа издаде ясен дълбок звук, а металните кръгчета по ръба на обръча нежно прозвъняха. Фигурата направи няколко ситни стъпки край огъня, после отново удари по дайрето, този път с длан.
– Гледай, синко, учи се! – обърна се пълничкият мъж към Саян. – Един ден ще наследиш това знание от чичо си Алтънбай. Ще станеш кам. Избран си!
– Мога да стана, а мога и да не стана. Свободен човек съм! – троснато отвърна младежът.
– Шшшт! Тихо! Сядай там! – просъскаха останалите.
Изпод маската се разнесе нисък глас:
* Сибирско вечнозелено растение от типа на хвойната и кипариса, на което се приписват свещени и магически функции. – Б.а.
– Камбълай-дамбълай! Камбълай-дамбълай!
Фигурата заситни около огъня, като биеше дайрето все по-бързо и друсаше горната част на тялото си. От маската започнаха да излизат звуци, които имаха все по-малко общо с човешка реч. Всички следяха ритуала със затаен дъх и може би затова не обърнаха внимание на трите силуета, които изплуваха от тъмнината и се приближиха плахо към огъня. Един от тях извади телефон и започна да снима.
– Кха! – рязко извика мъжът в ритуалния костюм, отпусна дайрето и се олюля.
Саян пъргаво го подхвана.
– Чичо Алтънбай! Добре ли си?
Той повдигна маската. Месестото лице на чичо му беше обляно в пот.
– Западната порта се отваря – изпъшка мъжът. – Скоро ще задуха вятърът „Иии“. Мечото грозде ще стане кисело и дори мечките няма да го ядат. Лойта гранясва, ако се забрави в делвата. Дошло е, братя, време за голямото пътуване.
Тримата пътешественици излязоха от тъмнината и се приближиха към огъня, като стъпваха инстинктивно на пръсти.
– Виж, тате, виж! Автентичен шаман! – Косара побутна баща си.
– Кам! – поправи я той шепнешком. – Тук шаманите се наричат камове.
– Какво хубаво дайре има!
– Казва се бубен. Магически инструмент. С него призовават духовете…
Хронев се мъчеше нещо с телефона, когато светкавицата на камерата внезапно блесна, задействана от неведоми сили.
Мъжете около огъня обърнаха глави. Лицата им замръзнаха в суеверен ужас, сякаш бяха зърнали привидения.