Синя Европа и червена Азия
Роджър Коен
Европа подкрепя демократите, а Азия клони към републиканците. Това е лозунг от най-бързо развиващата се в икономическо отношение част на света, където, както и по цял свят, предстоящите избори в САЩ предизвикват бурен интерес. Много шанхайски ролца се изяждат всеки ден под съпровода на непринуден разговор за суперделегатите. Американският посланик в Тайланд Ерик Джон споделя, че предизборната кампания е „най-добрият инструмент на публичната дипломация“, който е виждал от много време.
Демокрацията в действие приковава вниманието на хората. В лицето на Хилари Клинтън, Барак Обама и Джон Маккейн Америка разполага с трима забележителни кандидати. Не е учудващо, че според глобално проучване на Би Би Си Уърлд Сървис за първи път от години процентът на хората с положително отношение към САЩ се е увеличил. Над една трета, 35 на сто, имат положително отношение към САЩ в сравнение с 31 на сто миналата година. Процентът на отрицателните оценки е спаднал от 52 на 47 на сто. Промяната не е коренна, но показва, че светът отправя поглед отвъд администрацията на Буш. Онова, което вижда, обаче, в никакъв случай не е еднозначно.
Европа единодушно подкрепя демократите. Това не е учудващо – омразата към Буш е кървав спорт на стария континент. Ценностите на Републиканската партия по отношение на всичко – от смъртното наказание до мястото на религията в обществото – не импонират на обществено-политическите нагласи в Европа. Америка, която Европа би харесала, е синята Америка. Останалото е объркваща смесица от църкви, каубои и електрически столове.
В Азия възгледите са други. И трите най-големи сили – Китай, Индия и Япония – имат причини да гледат благосклонно на Буш и да изпитват постоянно безпокойство от евентуална победа на демократите. На по-дълбоко ниво те се чувстват достатъчно удобно с една Америка, която провежда политика на силата, докато американското „развяване на бойните знамена“ ужасява дипломатичните европейци.
Не твърдя, че нахлуването в Ирак е зарадвало азиатците, защото не е така. Набиращите сила Китай и Индия обаче разглеждат света от гледна точка на класическия баланс на силите, ръководени предимно от собствените интереси на държавите, а не през пост-суверенната европейска призма на изграждане на международни институции и идеята за използване на „мека сила“.
Китай и Индия вече се боричкат за влияние не само в Индийския океан и Африка.
Индийско-африканската среща на върха през миналата седмица затвърди убеждението на Делхи, че Китай прекалено дълго си е „разигравал коня“ в Африка. Тези търкания ще се изострят, докато двете страни увеличават икономическата и военната си мощ. За Пекин и Делхи проявите на американската сила не са нещо неясно. Европейските приказки, че САЩ са империя на нормата, предизвикват подсмихване и учудване в двете столици.
По конкретните въпроси големите азиатски сили се чувстват по-спокойни, когато външната политика на САЩ се контролира от републиканците. В Индия цялостното усещане е, че те са по-склонни към насърчаване на свободната търговия, отправят по-малко критики по въпроси като износа на производство и детския труд. Освен това републиканците са по-склонни да възприемат дързък стратегически проиндийски подход във външната си политика.
Натискът на администрацията на Буш за подписване на ядрено споразумение с Индия, подкрепата на Вашингтон за подобряване на военното взаимодействие, линията на ненамеса в Кашмир и постоянните усилия на Буш за подобряване на отношенията между Индия и Пакистан му спечелиха уважението на Делхи. Индия се опасява, че един президент демократ, подкрепян от привърженици на протекционизма и неразпространението на ядрени оръжия, може да развали постигнатото дотук.
Разбирам тези опасения и смятам, че заздравяването на американско-индийските връзки трябва да бъде стратегически приоритет за следващия президент на Съединените щати. В Китай изпитват силно безпокойство от една протекционистка американска икономика, която биха провеждали Клинтън или Обама, ако спечелят. Освен това китайските власти се притесняват, че един президент демократ ще отправя по-настоятелни критики срещу нарушаването на човешките права в Тибет и в останалите територии.
Макар да критикува инвазията в Ирак, Китай е доволен от факта, че кръвопролитията в Багдад изместват фокуса на световното внимание от Пекин. Традиционната нагласа в Китай е, че с републиканците е по-лесно да се разбереш.
Шестстранните преговори за ядрената програма на Северна Корея, които постигнаха неравномерен, но значителен напредък, циментираха заздравените по времето на Буш китайско-американски дипломатически отношения. Китай не иска една обърната срещу него Америка.
Същото се отнася и за Япония, която реагира на възхода на Китай, като подсили стратегическите си връзки със САЩ и беше окуражена от недвусмисленото обвързване на администрацията на Буш с военните съюзи в Азия. Американското присъствие в Азия остава приоритет за Япония въпреки грозните инциденти в Окинава. Републиканците вдъхнаха увереност на Япония в стратегическата важност на тази позиция.
И така – Азия предпочита републиканците; но не смятам, че тя трябва да се бои от един президент демократ, какъвто аз лично се надявам да видя. Едно бъдещо правителство на Клинтън или Обама би трябвало да заложи на приемствеността в политиката в Азия. Има политики, които трябва да бъдат коригирани, особено в Афганистан и Пакистан, но има и много неща, които трябва да се запазят.
Преди всичко Съединените щати трябва да продължат да поддържат равновесието в Азия, което е толкова необходимо, за да се уталожи безпокойството на Япония и на други страни от нарастващата мощ на Китай; те трябва да поддържат свободната търговия в район, в който стотици милиони хора живеят в бедност; трябва да продължат да бъдат могъщ съюзник на демократична Индия, която е най-убедителният модел за алтернатива на несъвършения ленински капитализъм; да продължат да бъдат близък партньор с Китай.
„ВРК“ – или „всичко, различно от Клинтън“ – беше глупавата външнополитическа линия, която Буш пое при влизането си в Белия дом. Ако бъде избран президент от Демократическата партия, той ще трябва да се покаже като по-мъдър по отношение на Азия, където „ВРБ“ – „всичко, различно от Буш“ – няма да бъде от полза.
По БТА