„Щурците”, българският ерзац на западния рок – жертви или фаворити на режима?
В социалните мрежи се разшумя за групата „Щурците”, поради премиерата на мемоарна книга на Кирил Маричков. И започнаха нови караници за онова време преди 1989 г. „Щурците” били жертва, потискани, репресирани и т. н. От друга страна – „Щурците” били храненици на режима, направили са над 2000 концерта, това няма как да стане, ако са потискани.
И се сипят спомени какво ставало на концертите им, кой, как и т. н. Пишещият тези редове не е бил нито веднъж на концерт на „Щурците”. Слушах само западни рок групи, както и моите съученици и състуденти, не съм видял в онова време някой да си записва „Щурците” на магнетофон или касети. Те бяха достъпни навсякъде. Докато западните групи масово се презаписваха и вървеше мащабна черна търговия на касети. Имаше специализирани в такова производство – държат като малко студио стая с 10-15 касетни дека и записват на тях по 10-15 касети едновременно, които после продават. Как се вписваха в това време „Щурците”?
Истината, разбира се, не е само една. Всеки развява своята истина. Но има и обективни обстоятелства.
Че „Щурците” са ограничавани в някои отношения – дрехи, сценично поведение, текстове на песни, изказвания в неформална среда – това е несъмнено. Така са ограничавани изпълнители в популярната музика въобще. И става дума преди всичко за самоограничение, автоцензура. Всеки знае какво може и какво не може, и спазва. Няма да напишеш песен, в която се пее за гадните куки-милиционери. Нито нещо скандално за комунизма, както сега пее на воля Васко Кръпката.
Съобразяването и използването на конюнктурата е типично за онова време. И „Щурците” са използвали конюнктурата докрай.
В БНР и БНТ (тогава се наричаха само БР и БТ) имаше ограничения да се пуска само 15% западна музика. И то внимателно подбрана. „Щурците” и др. влизаха в останалите 85%. И това ако не е фаворизиране. Постоянно да пускат твоите парчета по радиото автоматично те превръща в известна рок-група. Организират ти концерти непрекъснато, понякога по няколко в седмицата. Вярно, заплащането е жалко, по 15-20 лева за концерт на човек от групата в по-ранните години, докъм една заплата към края на соца. Те са от разрешените. Български групи, които трябва да „задоволят потребностите“ на младежите да куфеят на поп и рок концерти.
Издават ти грамофонни плочи, които гарантирано ще се изкупят, защото на западни групи не се продават – първи откъслечни издания се появяват към средата на 70-те години. А хонорарите за грамофонни плочи в онова време са били добри на фона на уравниловката и недоимъка.
„Щурците” съвсем конюнктурно участваха и във фестивали като „Ален мак”. Дори послужиха за предизборен клип на БСП през 1990 г., в който се подиграха с антикомунистическия им патос, като пуснаха запис как пеят „Интернационала” на сцената на „Ален мак” в Благоевград.
Така че, те са се възползвали от конюнктурата, донякъде притиснати, донякъде да си уредят живота. Както всеки в онова време.
Но сега да се изкарват жертва на тоталитаризма е малко пресолена манжда.
А за интереса към „Щурците“ днес е показателно, че канала им в YouTube има 1,3 хил. последователи. Страницата им „Щурците“ във Фейсбук има 3,3 хил. последователи. Има и страница „Почитателите на „Щурците“ с 2,6 хил. последователи. Както всяка популярна българска група от онова време (и Лили Иванова), „Щурците“ имат само две парчета, слушани над милион пъти за десетина години. Другите – незначителен интерес. Нямат нови парчета отдавна. Замръзнала в соца ретро група, слушани са им няколко песни от спомени по младостта.
По същия начин Лили Иванова се превърна в поп изпълнител номер едно на социалистическа България, след като без никаква конкуренция от чужди изпълнители шестваше по телевизии, радио, концерти, десетки преиздавани албуми. Българите не можеха да чуят някоя чужда певица, но чуваха нейна песен в кавър, изпълнение на Лили Иванова. Е, никой не отрича, че може да пее, дори да не се харесва на всеки. Но друго си е без конкуренция в радио, концерти, плочи.
Лили беше галеник на социализма и по отношение на сценичното облекло. Демонстрираше къси поли, когато не се гледаше с добро око (та обича късите поли и сега, 40-50 години по-късно). Онези, които правеха скечове как биели печати по краката на момичета, заради къси поли, да видят снимки на Лили Иванова от онова време на сцена, пък да кажат как са я ограничавали. Впрочем, такива като нея полека-лека са накарали режима да забрави нормите за облекло.
И Лили и „Щурците” през 1990 г. се писаха първи седесари и се появиха по плакати на СДС, клипове. Заклеймиха комунизма, който ги превърна в звезди. Като български ерзац на западния рок и поп.
Това е и една от причините СДС и антикомунистите да не получат широка обществена подкрепа. Защото хората интуитивно усещаха, че има нещо позорно и несправедливо хора, довчера фаворити на системата да скачат да я громят и да се пишат жертви.