Защо снимка на неизвестен ветеран обикаля отново социалните мрежи
Снимката на войник, плачещ, докато върви сам в Парад на победата през Втората световна война, прикова общественото внимание.
Някои снимки стават вайръл – разпространяват се светкавично като вируси. Други са хронични. Такива образи не само се разпространяват бързо в кръвния поток на социалните медии като остра инфекция, те изникват отново и отново във фокуса на обществото, след като лежат латентни в продължение на месеци или дори години.
Такъв е случаят със снимка, чиято повтаряща се трогателност отново избухна през седмицата, съвсем непредвидимо, тъй като е заснета преди повече от десетилетие. Суровото послание, което предава изображението, е за архетипна тъга: възрастен пенсиониран войник, който прогонва сълзите от очите си, докато марширува сам по тъжна улица на градски парад.
Събирайки над един милион харесвания във Facebook, снимката на Александър Петросян отекна в световен мащаб въпреки факта (или, по-вероятно, защото) точната самоличност на мъжа, неговата националност и принадлежност бяха неизвестни, ако не и невъзможни да се установят. Необвързана с предразсъдъците на времето и мястото – с пристрастията на победата или поражението – съкрушената физиономия на мъжа се издига до нивото на символ, изплувайки вечно, отново, като универсална емблема на човешката сърдечна болка.
Но дали снимката ще продължи да има такава сила? Неотдавнашни разследвания на произхода й успяха да определят местоположението на човека в Санкт Петербург през 2007 г., на парада, празнуващ поражението над нацистка Германия. Появиха се още снимки на ветерана, който получава цветя, а фотографът разказа, че неидентифицираният мъж „е бил разстроен, че е зад колоната с други ветерани и не може да ги настигне“.
Остава да видим дали широко разпространеното разбиране за случаи като този ще разруши привлекателността на изображението. Човек се чуди как би изглеждал образът, ако бъде напълно лишен от светските си знаци – военните медали, закачени на гърдите на войника, ивица на логото на Nike, изписана върху якето му, и знамената, закрепени на уличната лампа зад него – оставяйки само очертанията на дълбокото му вътрешно страдание?
Как би изглеждала така изолирана тъгата? Щеше да изглежда като въздействащия портрет на Винсент ван Гог „Скърбящ старец (Пред портата на вечността)“. Картината на Ван Гог устоява на бремето на религиозни и стилистични посегателства повече от други забележителни изображения на разплакани (от „Свети Петър, плачещ пред Богородица“ на Ил Гуерчино (1647) до серийно плачещите жени на Пикасо).
Нарисуван само два месеца преди смъртта на размирния художник през юли 1890 г., портретът на скръбен старец, който кърши очи в непоносимо отчаяние, показва как Ван Гог се връща към тема, към която се е доближил за първи път осем години по-рано като рисунка, озаглавена „Изхабени“. Подобно на снимката, циркулираща в социалните мрежи през седмицата, „Скърбящ старец“ (Sorrowing Old Man) улавя неочаквания момент, когато анонимен войник е обхванат от емоции (модел на художника е холандският ветеран от войната Адрианус Якобус Зуйдерланд).
Нарисуван, докато Ван Гог се възстановява в лудница, в която сам е постъпил през пролетта на 1890 г., „Скърбящият старец“ не е само автобиографичен в капсулирането на собственото измъчено състояние на художника. Представя се като универсална емблема на тъгата – самотна мелодия, на която, както разбираме, всички танцуваме.
– –
– –
* Кели Гровър е поет и художествен критик, автор на културните раздели на „Таймс“, Би Би Си и др.
От Би Би Си, из „100 произведения на изкуството, които ще определят нашата епоха“ от Кели Гровър, на издателство „Thames & Hudson“.