Денис Ризов от „Ахат“: В САЩ три пъти ставах дистрибутор на годината на конфитюр
Денис Ризов е 44-годишен, основател на рок-група „Ахат“, бизнесмен, основател на компаниите „София Мюзик Ентърпрайсис”, „Хърбър Айлънд Рекърдс” и др. В момента е телевизионен и музикален продуцент, и музикант.
– Наистина ли се казваш Денис?
– Не се казвам Денис. Истинското ми име е Даниел Ризов. Денис започнаха да ми викат, когато бях в 6-и клас. По националната телевизия даваха филма „Денис Белята“ (но не този, модерния – говорим за 1976-1977-а година). Преместихме се да живеем с родителите ми в нов квартал и в новото училище всички започнаха да ми викат Денис Белята. Когато отидох в казармата, част от приятелите, които ми викаха Денис, се паднаха с мен в едно поделение и така ми остана.
– Как започна да се занимаваш с музика?
– Тренирах футбол – първо в „Славия“, после в „Левски“ и учех в СПТУ по полиграфия, защото ми беше близо до стадион „Раковски”. Един ден бях на практика. В градинката на „Кристал“, по време на обедната почивка, видях Кирил Маричков. Никога дотогава не се бях занимавал с музика, но обичах „Бийтълс“ и покрай тях бях станал фен и на „Щурците“. Помолих Кирил Маричков за автограф, обаче той нямаше никакви снимки и ми даде една синя лепенка, на която с жълти букви пишеше „Щурците“. Дълго се чудех къде да я лепна тази лепенка и с парите от една бригада си купих бас-китара от ЦУМ. Беше най-евтиният музикален инструмент, който се продаваше – струваше 60 лева. И си лепнах „Щурците“ на бас–китарата. Имах един съученик, който свиреше на куха китара и аз с тази бас–китара му викам: „Дай да изсвирим нещо”. Започнахме да свирим. Една година по-късно влезнах в казармата. Там се запознах със Звезди, Цвъри, Наско Клавиша – разни музиканти от консерваторията и започнахме да свирим с тях. Като се уволних от казармата, направих първата си група. Всички в нея бяха от консерваторията, без мен, така че трябваше много да ги догонвам. Свирех по 9 часа на ден, за да им достигна нивото. После една-две години изчиствахме групата от хора – тоя не става, оня не става и след това – „Ахат“.
– Преди 1989-а година вие бяхте революция за България?
– Така е, имахме много трудни 3-4 години в началото. След това дойде т.нар. перестройка и малко се отпуснаха нещата. Не ни пускаха по радиото и телевизията, обаче си пълнехме стадионите, идваха много хора, раздаваха се записи от ръка на ръка и добре ни тръгнаха нещата. Годините от 1986 до 1989 ни бяха много силни. По 250 дни в годината сме били на турне. През 88-89-а имаме над 500 концерта, което значи, че идвахме в София само за по 3 дни, колкото да организираме следващото турне и пак тръгвахме. Ходехме много и в чужбина – в Корея, в Чехия, в Сърбия, в Русия, къде ли не.
– Как се издържа на това темпо?
– Трудно е, въобще не е такъв fun (от англ. забавление – б.а.), но като си музикант, обичаш да го правиш. Понякога излизаш и казваш: „Здравей Сливен!”, а ти си в Смолян, ама…
– Какви други гафове са ви се случвали?
– Всякакви. Ти като си толкова дълго на турне, започваш да измисляш разни глупости, за да си правиш живота интересен. Слагали сме примерно брашно във фуса на барабаниста и като го удари, целият става в облак. Или залепяш клавишите на синтезатора и като натисне акорд, те падат всички надолу залепени.
– Докога продължи възходът на „Ахат“?
– През 1990-а година тук стана невъзможно да се свири, защото хората много силно се политизираха, други неща станаха по-важни от музиката и ни се наложи да отидем да работим в Холандия. Там бяхме уикенд група. Свирехме по клубове, но в някои клубове публиката беше от над 7 000 души – повече от зала Универсиада. Там ми стана ясно, че трябва да имам пари и че парите са най-важното нещо в Западния свят. Върнах се в България и направих първата си фирма – с Иван Амебата, с Фънки и с един пич – Величко Тонев основахме „София мюзик ентърпрайсис” през 1991 година. После някаква друга фирма направих, телевизори започнах да внасям, на „Сони” станах представител. С бизнес съм се занимавал много години – изгубих си много години от живота, но пък спечелих много пари.
– Лесно ли се преориентира от футбол към музика и после към бизнес?
– Бяха такива странни години – нямаше нищо тук и не беше трудно за човек с въображение, който е точен към другите хора, да прави каквото си поиска. Общо-взето на мен бизнесът ми се отдава. Не ми прави удоволствие, но ми върви много. Правил съм какви ли не неща.
– Какво ти трябва, за да си успешен в бизнеса?
– Трябва да си комбинативен, да си умен, да си много работлив, да имаш късмет и да си точен с хората. Бизнесът е като групата – както на нея й правиш име, така си правиш име и като бизнесмен – трябва да си стабилен, да си отговорен и да си много оправен. Ние започнахме с концерти, след това започнах да се занимавам с електроника – внасях техника с камиони. Давах ги на разни магазини. Разбрах, че от магазини се печели повече, отколкото само с внос и си направих магазин – първия специализиран магазин за електроника в България. Тогава в магазините се продаваха сапуни, уиски, телевизор, гащи – всичко, а аз направих специализиран магазин. 5-6 месеца по-късно хората видяха, че върви добре, започнаха и те за отварят специализирани магазини, а аз направих верига от 6-7 магазина. После, по времето на инфлацията при Жан Виденов затворих всички магазини.
През 1993 година отидох на екскурзия в Америка. Там се запознах с млади и интересни хора, те знаеха как стоят нещата в Америка, аз дадох идеите и много добре се върза работата. В Америка се занимавах с дистрибуция на хранителни стоки, с професионална козметика за коса за фризьорски салони, после с други козметични препарати за здраве и красота, с фармацевтика. Бях дистрибутор на годината на конфитюр за САЩ в продължение на 3 години.
– Внасяше ли го отнякъде или го купуваше оттам?
– Оттам го купувах и го дистрибутирах. И в България продавах много, и в Сърбия отворих офис. По-късно започнах да отварям офиси къде ли не – в Дубай съм имал офис за електроника, в Сингапур, в Индия, в Китай, в Латинска Америка, в Южна Африка. В Холандия имах транспортна фирма. В Белград – дистрибуторска фирма. Много се разгърнах, много време ми костваше и по едно време имах 400 души служители. Месечният ми разход беше 200 000 долара. Тоест, годишно трябваше да изкарвам по 2.4 милиона долара, само за да си покрия разходите.
– Как се справя човек на изкуството с такава сложна организация?
– Това съм и аз самият, не съм само човек на изкуството. Примерно, аз винаги съм водил нещата в групата ми. Разбирам от организация, това от баща ми съм го наследил. Аз и със строителство съм се занимавал. Не исках да стоя в Америка (никога не съм емигрирал, просто много пътувам), но реших, че искам да живея на подобно място като в Америка, но в България. Затова си построих квартал. Купих 20 декара, построих там 23 къщи и го направих точно като в Америка. Ако отидеш сега там и минеш бариерата, все едно си в Америка. Ние в момента от снимки на американски клипове и филми печелим повече, отколкото от наеми в този квартал.
– Докога продължи да работиш с това темпо?
– До 2006-а година, когато се разболях от някаква странна болест – започнах нещо да хълцам. Оказа се, че е на нервна почва и се дължи на стрес. Тогава затворих всички фирми, купих си една яхта в Америка и започнах да плувам. Постоях там 7 месеца, поплувах с яхтата, починах си, изкарах капитански курсове, но после пък ми стана скучно. Починах си, спрях да хълцам, оздравях, обаче се оказа, че не мога да стоя само така и сега се занимавам с телевизия – продуцирам това предаване, което снимаме в момента (интервюто се провежда в пауза между снимките на предаването „Търси се” – б.а.), занимавам се с музика и с други неща, които са ми интересни.
– Миналата година пак бяхте на турне с „Ахат“?
– Направихме турне, сега сме записали един нов албум. Понякога Васко Василев ме кани и свирим заедно с него по разни концерти. Иначе съм продуцирал музика, издавал съм групи, изпълнители. Това е общо-взето – телевизия, музика – неща, които не носят такива пари, но носят удовлетворение, защото парите… са нещо, което е хубаво, но не те прави щастлив, а и не може да изядеш 1000 кюфтета на ден.
– Бил си много по света. Кое в другите страни ти прави впечатление, че е както трябва, а тук не ти харесва?
– В България животът е по-интересен, защото е по-разнообразно, но в другите държави ми харесват правилата. Там има правила, те са създадени с годините и има традиции да се спазват. Това прави тези държави добре организирани и нещата работят.
– Като начин на живот има ли нещо, което би привнесъл отвън?
– Аз цял живот това правя – привнасям. Едно време в България нямаше рок-групи. Направих такава. Издал съм първата аудио-книга в България, първата верига магазини за електроника съм направил, хиляди неща, какво ли не. Непрекъснато правим някакви неща първи. Първото музикално риалити-шоу беше „Стар Академи“ по Нова телевизия. На него Магърдич Халваджиян и Нова телевизия ме поканиха да съм му музикален продуцент и това ми беше пак нещо ново. Беше ми много интересно да го правя, изгубих много пари от този проект, но ми достави много удоволствие. Някои хора с парите си купуват колекция от диаманти, други си купуват кадилаци, а аз издавам музика. Издавал съм „Антибиотика“, „Мастило“, група „Те“, кой ли не.
Аз съм си оптимист, върви ми и като имам цел, я достигам. Проблемът при мен е с мечтите. Като си помечтая за нещо и го правя. Това е щастието – да си осъществяваш мечти. В този смисъл аз съм много щастлив човек, защото каквото съм си намислил, е станало. Но бързо ми омръзва. Аз обичам още неща, нови и нови. И ето, сега съм на телевизионна вълна. Това ми е интересно. Издавал съм и вестник навремето – вестник „Ритъм”.
– Защо според теб в България вече няма толкова добри групи и изпълнители като в края на 80-те и началото на 90-те?
– Прави ми впечатление, че младите групи вече не работят толкова. Ние едно време много репетирахме, измисляхме. Сега има трима композитора в България и всички пеят една и съща песен. Затова поп-фолка проби тук – защото попа и рока не дават нищо, няма продукция.
– Защо няма композитори в България. Няма таланти ли?
– Сигурно има, но се занимават с нещо, което ги храни. Може би те просто не знаят, че са добри композитори. В България, в периода от 1986 до 90-а година се родиха адски много интересни изпълнители и групи. Обаче със собствено творчество. Всеки пишеше за себе си. Тогава имаше и пънкари като Милена, като „Ревю“, като „Нова генерация“. Имаше „Клас“, имаше „Атлас“, имаше „Конкурент“. „Ера“, „Ахат“, „Контрол“ – говорим за различни жанрове и доста добри групи, артисти, изпълнители. Но когато музиката ти идва от корема, тя става истинска. А когато си някаква мадама от някъде и си дошла в София, и си си напомпала циците жестоко, и изглеждаш адски готино, и нямаш никакъв талант, обаче можеш да пееш вярно, започва търсенето – кой да ни напише парче, кой да ни даде мангизи да си снимаме клип. Малко е изкуствено и се крепи на ПР – нещо като – не можеш да измислиш нищо, но искаш да те дават по телевизията. Ето например – Ан Джи. Коя е Ан Джи? Знаеш, че има такава, и аз знам, ама какво е направила? Може ли сега ние двамата с теб да помислим и да изпеем една песен на Ан Джи? Аз не мога да се сетя. Ето това е проблемът.
– Как успяваш да поддържаш бизнеса си в Щатите от България?
– Аз го нямам вече, но по принцип с много пътуване. Прелетял съм океана 200 пъти. 100 пъти натам и обратно. С много пътуване, с добра организация, с комуникации. Едно време сметката ми за телефон беше 25 000 долара на месец. С качествени хора, които работят добре и с добра организация може да се работи на цялото земно кълбо.
– Казваш, че мечтите ти се сбъдват. Повечето хора имат много мечти, но не могат да ги реализират. Какво ще ги посъветваш?
– Зависи от хората. Ако седиш в едно кафе и пиеш кафета, и пушиш цял ден, и си мечтаеш за нещо, надали ще се получи. Когато имаш някаква мечта, може да седнеш и да решиш как да я осъществиш, а след това да тръгнеш след нея. Много е важно също, когато работиш нещо, то да ти прави удоволствие. Когато някой дойде при мен и ми каже: „Търся си работа”, на мен първият ми въпрос е: „Какво ти прави удоволствие?”. Имал съм случай да ми отговарят: „Майната му какво ми прави удоволствие. Кажи какво има”. И аз пак настоявам: „Не, ти ми кажи какво обичаш да правиш, защото ако ти дам нещо, което не обичаш, няма да го свършиш както трябва”.
– Как съчетаваш работата с личния си живот?
– Кариера и личен живот едновременно трудно се правят. Винаги едното страда. Аз много пътувам, имам един живот в Америка, друг в България и двата са ми много интересни. Когато съм в Америка, имам повече свободно време, въпреки че някога много работех там. Като отида в неделя на американски футбол или изгледам два хокея седмично – това ми стига за личния живот. Не говорим за жени тук, говорим за удоволствия.
– Да поговорим и за жените?
– Не съм имал много сериозни връзки с жени. С първото ми гадже ходих 4 години – това беше отдавна, като завърших училище. После заминах войник, тя ме дочака, останахме заедно още малко. След това беше този музикантски период, в който години наред не съм имал връзка – поне 2-3 години. По едно време станахме гаджета с Милена Славова – бяхме заедно година и нещо. После имам още една връзка и след това – с жена ми (водещата на „Море от любов” Наталия Симеонова – б.а.). С нея много години бяхме гаджета, роди ни се дете, оженихме се, но се разделихме, защото аз се влюбих в друго момиче. След това се разделих и с другото момиче. Сега нямам сериозна връзка, но животът ми е достатъчно интересен. Този тип връзки не се търсят. Те се случват спонтанно. Седя си и като му дойде времето, ще ми се случи и такова нещо. А може и да не ми се случи, не знам.
– Какви са били проблемите във връзките ти с жените досега?
– Аз имам малък проблем с обвързването. Много съм свободолюбив и имам нещо като комплекс, че жените ми досаждат и ми се впримчват, и ме омотават. Когато една жена се вкопчи в теб, тя те иска за повече време, а аз нямам кой знае колко време, което да дам на някаква жена по принцип. По тази причина ми страдат връзките. Те искат повече от мен, а аз мога да им дам толкова. Може би съм по-егоцентричен и момичето трябва да се съобразява с нещата, които правя. Иначе съм много честен с човека, моногамен съм, когато съм сериозно с някого, но трудно ми се получава. Имам чувството, че ме обсебват, а пък те имат чувството, че не им обръщам достатъчно внимание. По принцип не обичам ревниви хора, а пък винаги, когато съм с някоя жена, тя се оказва ревнива. От друга страна, сега като не съм обвързан, естествено е да пробвам с различни, но имам чувството, че нещо не са ми интересни. В България е пълно с много хубави момичета. В Америка също, но някак си знам какво ще ми се случи и не ми е интересно. Особено тук, в България, моралът е ударил дъното напоследък и са много лесни, много плоски, много глупави повечето.
– Мит ли е, че американските жени са прости и дебели?
– Абсолютен мит е. В Америка е пълно с красиви момичета, не по-малко от тук. Разликата е, че те имат добър живот и там няма толкова нестандартни хора. Тук може да видиш много по-голямо разнообразие на характери. Там хората просто си живеят по стандарта и това ги прави по-предвидими.
– Кои са били най-трудните моменти в живота ти?
– Аз съм на принципа, че ако няма болни и умрели, всичко е ОК. Не трябва да се правят трагедии от други неща, защото всичко друго се оправя по един или друг начин.
– Как минава един твой ден?
– Ставам късно, защото си лягам късно. Нямам стриктна организация. Живея по-хаотично. Не обичам да знам дори какво ще ям на вечеря. Ако примерно съм семеен и жена ми каже: „Довечера ще ядем кюфтета”, и почне да ги пържи в 6 часа вечерта, в 8 най-не ми се ядат кюфтета. Обичам нещата да ми се случват от само себе си, да има изненада, защото иначе не ми е интересно. Не искам да знам какво ще вечерям, не искам да знам и с кого ще си легна довечера – искам изненадващо да се получават нещата.
– Срещал ли си се с известни личности в Щатите?
– Да, срещал съм се и познавам някои от тях. Работех с един мъж, който живееше със семейството си в „Тръмп тауър“ на 62-ия етаж. Там апартаментите са на цял етаж. На 63-ия етаж живееше Майкъл Джексън. Два етажа над него – Ивана Тръмп. Като разбрах, че Майкъл Джексън му е комшия, намерих една пръчка и започнах да тропам горе по тавана да видя дали няма да дойде комшията Майкъл Джексън да види кой му тропа. Всякакви глупости. Като работех в „Стар Академи“, взимах интервюта на Стинг.
– Какво ти направи впечатление в Стинг?
– Че ако беше голям пич, щяха да му викат „Dude“, а те му викат „Sting“ (от англ. – ужилвам, жиля – б.а.) – повече няма да ти говоря, трябва да ти е ясно какво ми е направило впечатление. Иначе с Ян Гилън имахме една много хубава седмица в България първия път, когато дойде тук. С Марк Оуен съм се виждал, с момчетата от „Тейк Дет“ в Орландо, докато записвахме албума, с Роджър Глоувър от „Дийп Пърпъл“, който смесваше техния австралийски концерт, докато ние смесвахме нашия американски албум. Иначе на улицата в Лос Анжелис съм срещал Слаш (бивш китарист на Guns ‘n’ Roses – б.а.). Имаме един пиратски празник в Тампа – Гаспарила се казва. На него всички, които имат някакви плавателни съдове, влизат с тях в морето и после заедно се отправят към града като голяма флотилия. Преди 4-5 години на Гаспарила Том Круз мина с една яхта под моя балкон. Не го познавам, но беше интересно да видя как Том Круз минава под балкона ми. В Ню Йорк съм виждал Робърт де Ниро. Там по принцип може да срещнеш толкова много известни личности, че едно време, докато ходех с една атрактивна черна мантия с много капси (Жоро Пентаграма ми я беше направил), хората и на мен ми искаха автографи по улиците, без изобщо да знаят кой съм.