Защо Русия се страхува от НАТО?
Срещата на върха на НАТО в Букурещ не промени нищо. Повече от когато и да било, Русия се безпокои от разширяването на атлантическия съюз, което възприема като опит да бъде обкръжена. „Появата на нашите граници на силен военен блок, чийто действия се ръководят от Член 5 на Вашингтонския договор (който предвижда алиансът да се притече на помощ на страна членка в положение на законна отбрана) възприемаме като заплаха за сигурността ни“, отбеляза руският президент Владимир Путин след края на заседанието на Съвета НАТО-Русия, състояло се на 4 април, в края на срещата на върха.
Русия знае добре, че в Букурещ Грузия и Украйна получиха нещо по-добро от така силно желания „План за действие за членство в НАТО“ (ПДЧ). За фасада, руската чувствителност беше пощадена и на двете страни не беше даден ПДЧ. Двата бивши сателита на Москва обаче получиха гаранции, че след време ще станат част от атлантическото семейство. Тази перспектива накара Владимир Путин да избухне: „Но какво е Украйна? Та тя дори не е държава. Част от нейната територия е Централна Европа, а другата част, по-важната, й я дадохме ние!“, разкрещя се той на заседанието на Съвета НАТО-Русия, твърди руският всекидневник „Комерсант“.
След това руският държавен глава обясни на партньорите си от алианса, че след като влезе в организацията, Украйна ще спре да съществува в сегашната си форма. Намекът се отнасяше за рускоговорящия полуостров Крим в южната част на страната, където омразата срещу НАТО е голяма. Тя е редовно разпалвана от представители на руското патриотично движение, които така и не преглътнаха факта, че този аванпост на империята при управлението на императрица Екатерина Велика беше предоставен през 1954 година на Киев от Никита Хрушчов. На Кримския полуостров, в Севастопол, е базиран руският черноморски флот. В съответствие с подписано с Украйна споразумение, през 2017 година военните кораби ще трябва да си тръгнат. Русия се безпокои какво ще стане след това, при условие че Украйна даде ясно да се разбере, че споразумението няма да бъде продължено. Медиите не спират да обсъждат темата. Руската държавна телевизия наскоро показа свещеника на моряците – отец Александър, който каза, че „се моли флотът да остане“. Той се страхува да види как след девет години войници от НАТО ще се настаняват на местата, освободени от руските военни…
Властите в Киев напразно уверяват, че няма да се случи нищо подобно, тъй като конституцията забранява стъпването на чуждестранни войници на украинска земя. Руския гняв е силен. Усещането за обсада, за което повтаря официалната риторика, се конкретизира върху географския район на Черно море. По-голямата част от крайбрежните държави – Турция, България, Румъния, вече са членове на НАТО. Влизането на Грузия и Украйна би „затворило обръча“. Русия, която все пак разполага с широк излаз на Черно море, се чувства лишена от достъпа си до Средиземно море.
Раздразнението на Русия от НАТО не е нещо ново. През 1994 година тогавашният президент Борис Елцин „скочи“ срещу присъединяването към алианса на Полша. През 2002 година Владимир Путин предсказа най-лошото, ако Литва, Латвия и Естония, се присъединят към НАТО. Полша беше приета през 1999 година, балтийските републики – през 2004-та. Тези страни обаче не се превърнаха в заплаха за Русия. И после, НАТО няма, както всички знаят, планове за масирано нахлуване в Русия. Защо тогава е целият този страх?
В действителност, руският елит се опасява преди всичко не от военната заплаха, а от способността на НАТО да демократизира. „Органически, номенклатурата с пагони не подкрепя демокрацията. Тя се страхува от едно нещо: да трябва да играе по установените от всички, а не в съответствие с написаните от самата нея правила, тя, която се поставя над законите“, обяснява Андрей Миронов от асоциацията за защита на правата на човека „Мемориал“.
За сметка на това, както в Киев, така и в Тбилиси, влизането в НАТО е възприемано от управляващите като присъединяване към демократичното пространство на „Стария континент“. Кандидатурата за алианса не е гаранция за демокрация, но критериите за членство са инструменти за установяване на такава, на първо място във въоръжените сили. В тази област Украйна и Грузия са на хиляди километри от Русия. Техните поделения не стават арена на смъртоносните „извращения“, каквато е съдбата на руската армия. Украинските и грузинските новобранци вече не познават „картофените наряди“ или нарежданията да отидат да построят дача на някой по-високопоставен в йерархията. Преди всичко, НАТО е модел, който съблазнява. Руският модел, ако въобще има такъв, изобщо не привлича.
Хората с пагони в Кремъл би трябвало да се замислят. Защо бившите васали на Москва проявяват такъв стремеж да напуснат общото пространство за сигурност? Защо, както припомня бившият украински министър на отбраната Анатолий Гриценко, „кандидатите се тълпят на вратата на НАТО, а не на тази на Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС) – военният пакт на постсъветското пространство?“
Напълно чужд на всяка идея за привличане, руският елит изобщо не може да убеждава по друг начин освен със сила, ембарго, шантажи и заплахи. Това е линията, която надделя през двата мандата на Владимир Путин от 2000 до 2008 година. Спомнящ си с носталгия за бившия Съветски съюз, руският президент, който е кадър на КГБ, не би и могъл да мисли по друг начин.
Ефектът е унищожителен. Колкото повече показва зъби Русия, толкова повече се увеличава желанието по периферията й за присъединяване към НАТО. Присъствието на срещата на върха в Букурещ на двама президенти на бивши съветски републики от Централна Азия – на Узбекистан Ислам Каримов и на Туркменистан Гурбангули Бердимухамедов, които искаха да се засили сътрудничеството с алианса – идва като потвърждение на тази тенденция.
„Меката сила“, т. е. упражняването на влияние по пътя на културата и идеологията, която е по-важно средство за убеждение от военните или енергийни лостове, би дала шансове на Русия, при условие че тя се откаже от имперската си поза. Дори би имало известна логика да видим Грузия и Украйна, които са много близки до Русия в културно и езиково отношение, да отдадат привилегировано значение на връзките си с бившия сюзерен. Не се случва нищо подобно, тъй като руският елит, последовател на геополитическа визия от 19-и век, разбира само един език – този на силата. Ценностите са чисто и просто празни приказки, предназначени за приспиване на добрия народ. Прочее, Владимир Путин цитира в Букурещ Бисмарк: „Важно е не намерението, а потенциалът.“
По БТА