Можем ли да спрем новите ядрени сили?
в. Вашингтон пост
Епохата на неразпространение на ядрените оръжия вече е в миналото. През първия половин век от ядрената ера сигурността се гарантираше по два начина – такива оръжия можеше да притежават само големите сили, а на разбойническите държави трябваше да се попречи да се сдобият с тях. Неминуемо беше тази стратегия да се провали. И ето че неизбежното е факт.
Шестстранните преговори за Северна Корея безславно пропаднаха. Те не попречиха на Пхенян да изпробва ядрено оръжие и да влезе в клуба на ядрените сили. Днес Северна Корея за пореден път не спази задължението си да даде информация за всички свои ядрени съоръжения.
Другият проблемен случай е Иран. Преговорите на трите големи от ЕС (Великобритания, Франция и Германия) не доведоха до никъде. Всяка резолюция на Съвета за сигурност на ООН, предполагаща санкции, ставаше все по-безполезна от предишната. Обогатяването на уран в Иран продължава.
И когато правителството на Буш не реагира достатъчно категорично на най-новото съобщение на Техеран, че утроява броя на центрофугите си до 9000, играта приключи. Всички казват, че не бива да се позволи Иран да стане ядрена сила. Но никой не иска да настъпи тигъра по опашката. „Международната общност“ е готова да не прави нищо съществено за спиране на ядреното разпространение. Никой не иска да го признае. И никой не иска да мисли върху перспективата една, две или няколко разбойнически държави да се сдобият с ядрено оръжие.
А трябва. Денят това да се случи наближава, и то бързо. Трябва да погледнем истината в очите и да помислим как ще живеем с немислимото.
Има четири начина да действаме с разбойническите държави, сдобили се с ядрени оръжия: превантивен удар, възпиране, противоракетна отбрана и смяна на режима.
Превантивните удари вършат работа, но вече са изчерпани като средство за въздействие. Ирак беше омаломощен от израелския въздушен удар от 1981 година, войната в Залива от 1991-ва (която разкри тайната ядрена програма на Саддам Хюсеин) и накрая от нашествието през 2003-та, което сложи край на династията Хюсеин – бащата и двама от синовете.
Страничен ефект от войната в Ирак беше либийското ядрено разоръжаване. Виждайки съдбата на Хюсеин, Муамар Кадафи разкри и спря ядрената си програма. А ако се вярва на ноемврийския доклад на националното разузнаване, нахлуването в Ирак дори е накарало Иран временно да прекрати въоръжаването си и обогатяването на уран.
Но цената на превантивните мерки е прекалено висока. Никой няма да поднови Корейската война, като атакува Пхенян. Перспективата за атака по иранските ядрени съоръжения днес клонят към нулата. Тогава какво да се прави?
Възпирането. То беше ефикасно по време на Студената война, когато играчите бяха двама. Ще сработи ли обаче срещу множество престъпни държави? Възпирането изглежда доста подходящо по отношение на Северна Корея, чийто режим няма самоубийствени склонности и е обсебен от мисълта да оцелее.
Иран е друг случай. При сегашните му месиански настроени лидери възпирането наистина е толкова рисковано, както смятах през 2006 година и за възможните превантивни мерки. Но ако те няма да бъдат прилагани, остава ни само възпирането. Нашата задача е да направим така, че то да е по-малко рисковано. Има два начина за това: за начало да направим заплахата, че ще отвърнем на иранската ядрена агресия, толкова категорична и толкова сигурна, че светските лидери на страната да възпрат или дори да отстранят онези, които ще доведат страната им до унищожение.
Има обаче и допълнение към възпирането: противоракетната отбрана. Срещу огромния съветски арсенал тя беше безполезна. Срещу по-малки държави с малки арсенали като Северна Корея и Иран, тя става извънредно ефективна, особено в комбинация с възпирането.
В подкрепа на този аргумент, да си представим противоракетна система на две нива, всяко от които е несъвършено – да кажем, че точността на попадение е 90 процента. Това означава, че една от всеки 100 ракети ще премине и през двете нива. При това положение възпирането има голям ефект, тъй като шансът за успешен първи удар е намален радикално. Дори Махмуд Ахмадинеджад може да се въздържи да изстреля двайсетина ядрени заряда, ако неговите научни съветници му покажат, че има само 18,2 процента шанс всяка от тях да достигне целта – и 100-процентова вероятност контраударът със стотици израелски (и/или американски) ракети да изпепели първата в света ислямска република.
Разбира се, противоракетната отбрана може да се заобиколи с помощта на терористи. Но всичко, което не е напълно тайна, перфектно изпълнена и насочена в множество посоки атака, би причинило ужасяващи, но не и фатални разрушения. От друга страна, ответното нападение ще бъде фатално.
Естествено, говорим за вероятности. Пълната безопасност идва само със смяната на режима. По време на Студената война се тревожихме за съветските, но никога за френските или британските ядрени ракети. Оръжията не убиват, убиват хората. Смяна на режима със сигурност ще има и в Иран, и в Северна Корея. Това е окончателното спасение.
Но докато това стане, предстои ни опасен период. Как да го минем безопасно? Възпирането, съчетано с противоракетна отбрана, прави малко вероятна възможността още първият удар да е успешен и в същото време заплашва нападателя толкова сигурно със самоунищожение, че може би – но само може би – ще ни позволи да стигнем от ядреното въоръжаване на разбойническите държави до деня на разоръжаването им.
Навлязохме в ерата на пост-разпространението на ядрените оръжия. Време е да престанем да си затваряме очите и да се изправим пред проблемите.
По БТА