Бърнинг мен – огнено приключение в пустинята + фотогалерия
През 1986 г. Лари Харви, Джери Джейм и няколко техни приятели изгарят дървена фигура на мъж на плажа Бейкър край Сан Франциско. През 1990 г. заради огромния интерес събитието се мести край Блек рок, пустинята Невада, и се превръща в ежегодно събитие в седмицата в края на август и началото на септември, по време на Деня на труда в САЩ.
През 2023 г. Бърнинг мен е посетен от 87 хил. души и е най-големият арт фестивал съществувал някога. Описват го като променящ живота и мирогледа, както на редовните участници, така и на посетилите го за пръв път. Независимо дали нямате никакви очаквания или имате огромни Бърнинг мен ще ги надскочи.
Преди три години се запознах с Крейг – американец, гостуващ в София. Разказвах му за живота тук, а той за Америка и за фестивала. Към края на вечерта сподели нещо в духа на „Абе, ти си готин, ще ти пратя покана за следващият фестивал“. Като скептичен българин се засмях и го уверих, че ако забрави няма да му се сърдя. Билетите за доброволци са над 500 долара, а за посетители стигат до 3 хиляди, но свършват за минути.
Един ковид и една война по-късно Крейг изпрати покани на мен, двама германци и един англичанин, повечето от които живеем в София. Така започна приключението Бърнинг мен.
Полета през океана е нещо, което човек си причинява само по убедителна причина. Да пристигнеш и разбереш че домакинът ти ще закъснее с ден, защото не е успял да свърши всичко навреме е неприятно, но поне ще разгледаме Рино. Америка е много по-различна не само от България, но и от цяла Европа. Огромните пространства явно предразполагат хората да се разпръсват повече. Високите сгради се виждат основно в центъра на градовете, а хората предпочитат да живеят в къща на един-два етажа, с двор. Най-близкия магазин е на два километра и без кола си за никъде. Хората са изключително дружелюбни и е напълно нормално някой да завърже разговор на улицата. Не гледат на теб като „втора ръка“, защото си от Източна европа – свикнали са всеки да е от някъде.
Домакинът ни успя да стигне до нас и се отправихме на необходимия пазар. Освен храна и много, много вода, бензин и газ за кемпера бяха натоварени скутери и велосипеди, всякакви инструменти и накрая – личния багаж.
Пътувайки където и да е, сме свикнали да виждаме светлини. Градове, малки селца или поне самотна бензиностанция. За часовете минавайки през пустошта в Невада единствените светлини които видяхме бяха фарове и стопове. Пристигаме в т. нар. Блек Рок сити в малките часове. Предимството да пристигнеш тогава е, че опашката за проверка на билети и пропуски е съвсем кратка – само няколко часа.
Кемпера паркира на определеното за нас място в лагера. Излизаме да се разтъпчем след дългото пътуване, точно навреме за изгрева. Всеки планинар е усещал чувството за незначителност и маловажност когато е обикалял по планините. Усещането в пустинята е същото, но с добавени жега и безкрайно равно почти скучно, негостоприемно пространство.
Без да сме спали последните 24 часа започваме работа по лагера. Около нас се вихри малка армия от хора, мотокари и камиони. Нашия лагер разтоварва пет. Инсталират се генератори, вдигат се временни конструкции – зона за отдих, бар, дискотека и „салон за красота“. Всички отделни лагери са разположени в полукръг с обособени улици и навсякъде кипи работа.
След часове работа под изгарящото слънце приключваме с нашия лагер се отправяме на първата разходка по “плая”-та. На площ от около 18 кв. км. са поместени стотици арт инсталации. Реални и фантастични същества, кули, ракети, божества – всичко което може да хрумне на човек да направи и много от това, което никога не би му хрумнало. Дърво, метал и текстил се преливат, светят, движат се в пустинята и тихичко те подканят да ги видиш. В средата на този пир за сетивата е “човека”. Удобно се извисява над морето от идеи и усещания и освен другото е прекрасен ориантир. Физически е невъзможно да разгледаш всичко, но желанието да опиташ е неизбежно.
Едно от местата, на което всеки иска да отиде е “храма”. Всеки „бърнър“, загубил близък, рано или късно го посещава. По стените са залепени стотици снимки на любими хора, послания към загинали приятели, роднини и домашни любимци. Десетки хора стоят тихо и си взимат последно сбогом с някой. “Храма” е доста по-цветен и екстравагантен от погребение, но емоцията е същата.
Непосредствено до него откриваме и друга инсталация с подобна функция. “Таралежа” е посветен на творците, загинали в Украйна. Поети, певци, режисьори, музиканти, балетисти, всички станали жертва на никому ненужно насилие. Трите противотанкови “таралежи” са метални и съвсем истински. Били са част от защитните съоръжения на Киев. В новия им живот на Бърнинг мен, по време на една от бурите, момиче продължаваше да рисува цветя по тях.
Откриваме и Кулата на Вавилон – 15 метровата “скулптура от фотографии”, както сам я определя автора. Своеобразен храм на човешката история и цивилизация, екстравагантен поклон пред всички раси и религии. Вниманието и към най-малките детайли, скритите послания зад завеси или дупки в стената ни кара да загубим представа за времето. Идеята за изкуство, през което можеш да се промушиш, на което можеш да се покатериш и да откриеш нова част от него е типична за Бърнинг мен. В тази пустиня има особени миражи, но хубавото е, че не спират и след залез.
Всичко на Бърнинг мен е безплатно. Независимо дали е питие, храна или дрехи – някой го е донесъл за да го дари на непознат. Нормално е “викач” да те подкани да пробваш хот-дог и докато дъвчеш да спомене, че всъщност имат и бар. Не е странно, докато си на бара домакините да започнат да крещят “пожар” и “всички вън” и така да започне кратко представление – закачка с посетителите. Няма нищо по-нормално от това, да се изкарват плюшени играчки от уж горяща сграда, да им се прави сърдечен масаж, а после да се спасяват родителите им, докато държат бутилка уиски и цигара.
Напълно задължително е през цялото това време публиката да бъде поливана с вода от пожарогасители. Това се случва, ако посетите бара на Субърбиа. Ако посетите “Капана за плъхове” ще получите студена бира. Може да си вземете соленки от буркана, но в него има и… капан за плъхове. Ако пък предпочитате уиски, достатъчно е да извикате “изненада” и ще го получите. Ще бъде шот и барманът го изстрелва от …дилдо, но ще получите уиски.
“Шампейн лаундж” сервира шампанско и хайвер, а “Глухата баба” гощава с домашни такос. Какво ли ще ви се случи в “Драфт пънк”, “Метаморфозис” или “Ендорфинените сираци”? На Бърнинг мен има 1500 лагера и всеки има своя програма различна всеки ден. А фестивала продължава едва девет дена.
Слънцето започва да залязва и жегата си отива. Започва времето на партитата. За най-големите клубове са отделени местата на първа линия – т. нар. Еспалада. Първата ни работна смяна към лагера е да осигурим свободна улица. Всички трябва да оставят превозните си средства на паркингите, за да може да мине спешен автомобил, ако се наложи.
Втората смяна е на бара с професионалното задължение – да правиш хората щастливи. Предполагам навсякъде хората харесват барманите, но ако питиетата са безплатни хората направо те обичат. Около теб танцуват и се забавляват, а ти се запознаваш със стотици хора от всички краища на света. Купонът може да продължи до изгрев, стига да желаеш. Съмишленици винаги ще се намерят, дискотеки и барове – също. Малък джаз клуб, бар с рок от деветдесетте, техно дискотека в дълбоката плая – можеш да откриеш всичко.
Ако описаното до тук ви е накарало да искате нещо родно, нещо близко и познато – плая ще достави и това. От няколко години на Бърнинг мен съществува и български лагер – Кукера. Земляци, пренесли се отвъд океана са приели идеята за събитието съвсем присърце. Посещават го всяка година, направили са втори, подобрен „автомобил-чудовище“ и обмислят как да пренесат тази емоция и в родината. Петро и компания винаги се радват да срещнат сънародници. По мое скромно мнение правят най-доброто кафе на фестивала, а ако имате късмет, може да уцелите “българската вечер”. После може да се повозите сред пустинята на Кукера – дегизиран автомобил, да срещнете още българи и да допълните преживяването.
Дойде времето Мъжът да изгори. Всичките коли-чудовища и огромна част от бърнърите сме наоколо и очакваме шоуто. То започва с осем минутна заря, която би засрамила не само всеки абитуриентски бал, но и всяка канонада по случай официален празник в България. След всяка голяма експлозия пустинята е светла като през деня. Купона тече с пълна сила, всички са щастливи и празнуват. Цяла нощ!
Още преди Бърнинг мен да приключи започнах да си задавам въпроса на какво всъщност съм свидетел. Някои отиват там заради безкрайните партита, други заради изкуството. Едни отиват, за да се видят със стари приятели, други – да намерят нови. Може би смисъла е в хората, с които още не си се запознал и изкуството, което още не си видял. Колко често срещащ група хора, която съвсем непредубедено се радва да се запознае с теб?
Догарящия човек тихичко напомня на всички, че не сме вечни. Хората, по стените на храма го потвърждават. Всички арт инсталации също ще изгорят, защото тук всичко е преходно, дори изкуството. Докато дойде този момент обаче на Бърнинг мен всичко е цветно, странно, лудо и по своя собствен начин – красиво.
Ако ви липсват усмивки и цвят, ако желаете да преживеете нещо ново – Бърнинг мен ще ви посрещне с отворени обятия. Може даже да се засечем на плая-та, а ако сме се засекли – fuck your burn*.
– –
* – Обичаен и напълно добронамерен поздрав на фестивала.
