От психиатъра д-р Владимир Сотиров – психопортрети на Путин, Борисов, българите
Д-р Владимир Сотиров е завършил медицина в Медицински университет – София през 1995 г. До 2002 е работил в Държавна психиатрична болница „Св. Иван Рилски” – Нови Искър. Има специалност по психиатрия от 2001 г. и допълнителни специализации по когнитивно-поведенческа психотерапия и психосоциална рехабилитация. През периода 2001 – 2005 г. е ръководител на проект към Националната програма за психично здраве. Член е на Българската психиатрична асоциация и бивш председател на Софийското психиатрично общество. Психопортретите му са в отговор на интервю за смолянския вестник „Отзвук“.
– Неотдавна „New York Times“ публикува статия със заглавие: „Путин е най-опасният глупак в света“. Това потвърждава психопортрета, който вие му направихте?
– Путин не е точно глупак. Но, да, умът му е замъглен и това ограничава способността му да мисли разумно и далновидно. Може да се каже, че Путин е воден за носа, при това не от някой друг, а от собствените си комплекси. И комплексът, който замъглява най-силно ума му, е комплексът му за малоценност. Както всеки комплекс, и този съдържа в себе си своето отрицание, чрез което комплекса се балансира вътре в себе си, а именно фантазията за собствено величие и могъщество, като контрапункт на преживяването за собствена незначителност.
Тази компенсаторна фантазия намира благодатна почва да придобие патологични измерения и форми през властовата позиция, която Путин заема и с която, за зла участ на всички, той се идентифицира. По принцип, хората с преживяване за малоценност, което не е осъзнато и преработено, много лесно могат (и обичайно го правят) да злоупотребят с властта в отчаян опит да компенсират болезненото си чувство за малоценност. Нещо повече – те се стремят към властта и веднъж заграбили я, не са в състояние да се разделят с нея, защото ще трябва отново да се сблъскат именно с преживяването си за незначителност, което те не могат да понесат, и от което панически бягат. Немалка част от политиците по света, включително и родните ни политици, са мотивирани да участват в политиката, тласкани именно от такива невротични механизми.
Иначе казано, истинското им желание не е да служат смирено на ползу роду, а да властват и доминират, да се разпореждат и управляват, перверзно наслаждавайки се на „силата”, с която разполагат, и която преживяват като произтичаща от самите тях, разпознавайки я като атрибут на личността им, а не на позицията, която заемат.
Неразбирането на тези механизми, отричането им, неспособността да бъдат осъзнати, могат да бъдат квалифицирани като форма на глупост. Или като своеобразен дефицит на разума. В този смисъл Путин не е особено умен.
– Авторитетното издание „Политико“ също публикува нещо подобно, за наши герои: „Каскета срещу Тиквата“ (Гешев срещу Борисов) – мафиотската държава България стигна критична точка“ (виж тук цялата статия). Бихте ли направили психопортрет и за тях?
– Ако Путин можем да наречем малък човек, на който много му се иска да бъде голям и велик, то Борисов можем да наречем мижитурка, която няма друга амбиция освен да наподобява големите, не да бъде, защото знае, че не може, а само да се преструва на голям. И той добре знае, че не може да бъде истински голям, но също така знае, че може да бъде като големите, защото може добре да наподоби, да симулира, да се преструва. Дълбоко непочтен, възползващ се от конюнктурата на момента, той няма никакъв вътрешен конфликт с тази симулация. Големият проблем на Борисов е липсата на способност за стратегическо мислене (за разлика от неговия кумир Доган). Тези дефицити в личността на Борисов му попречиха да се превъплъти пълноценно в ролята на лидер. Той никога не можа истински да се превърне в такъв – страхлив, хлъзгав, непоследователен, отмъстителен, манипулативен, егоистичен и много лаком, той не е в състояние истински да вдъхнови последователи.
В същото време Борисов е дълбоко скрупольозен (за разлика от Доган) и наистина много му се иска да бъде (да се престори) на добро момче, което да бъде похвалено и погалено по главата от силните на деня, от истински авторитети (особено от религиозни водачи: „трима папи са ме галили по главата”). Затова на библиотеката му в министерски съвет вместо книги стоях снимки със световни и национални лидери, с които се е срещал и ръкувал – отчаян опит да докаже на себе си, но и на другите, че авторитетите го ценят и това е начин, по който той се опитва да валидизира собствената си стойност, в която има дълбоки (и съвсем основателни, впрочем) съмнения. Това е още един симптом на комплекса за малоценност – усещането за собствената незначителност се компенсира чрез невротична демонстрация и стремеж към формални жестове на валидизация отвън, от признати авторитети. Само че това не е валидизиране на личността, а на позицията, която заема.
И мисля, че за разлика от Путин, на Борисов не му достига арогантност (доза психопатия), за да се идентифицира с позицията, от която произтича властта, и просто знае, че има някакъв времеви прозорец, през който трябва да се възползва максимално от властта, за да обслужи максимално личните си нарцистични нужди, които винаги имат и финансово измерение. Що се отнася до Гешев, той е запетайка в изречението, която можем спокойно да пропуснем, без от това да пострада изложението.
– Какво е характерно за гласоподаватели на ГЕРБ и другите поддръжници на статуквото?
– В общия случай това са хора с комплекс на жертви, които се справят с болезнените преживявания на застрашеност и несигурност, като се идентифицират с насилника. Хайде нека го омекотим, като кажем „със силния на деня”. Поддръжниците на статуквото са лумпен-пролетариат, който е жаден за мъст, идентифицирайки като враг всеки по-успешен от тях. Един американски поет, Карл Съндбърг, има едно чудесно стихотворение, което си струва да цитирам по памет: „От мене по-добрите ненавиждам и убивам, аз искам да ги видя на бесилка – на залеза блестящата карикатура”. Това е, което правят поддръжниците и най-вече активистите на ГЕРБ – разправят се с онези, които са успешни и които предизвикват у тях завист.
Друга порода поддръжници на ГЕРБ са системно непочтените хора, които се опитват да превърнат собствената си непочтеност и корумпираност в норма през нейното официализиране във властта. Разбира се, има и една трета група от поддръжници (по-скоро местни активисти) на ГЕРБ и това са откровените престъпници, които чрез властта искат до получат повече достъп до ресурс, който да усвоят по криминален начин, предотвратявайки в същото време разследването срещу себе си като овладеят и манипулират системата за правораздаване, възпроизвеждайки модела на ДПС.
– А за тези 60% гласоподаватели, които не гласуват, допускайки да ги управляват?
– Това са хора, функциониращи в режим на резигнация – оттегляне, отчуждаване, затваряне в свой собствен свят, т. нар. вътрешни емигранти, практикуващи отказ от участие по различни причини: страх, несигурност, отчаяние, омерзение. Да, някои от тях отказват да участват поради неспособност да се ориентират в задкулисно манипулираната от непочтени играчи политическа сцена. Други отказват да участват, защото са мнителни и подозират (не без основание), че с волята им ще бъде злоупотребено. Трети са твърде неуверени и неспособни да направят осъзнат избор, който да отстояват и за постигането на който е необходимо да инвестират определени усилия.
Другите са отвратени от политическата класа и политическия процес като цяло и отказът им от участие в политическия процес има травматичен произход – тяхното поведение е симптом на провала на политическия процес в България, който, наред с другото, не успя (съвсем преднамерено) да формира независими граждани, а произведе поданици, не успя също така да произведе лидери, а произведе провинциални тирани.
– Какво сме ние? Народ? Нация? Стадо? Паплач? Сган? Или „мърша“, както би казал дядо Славейков?
– Ние сме общност в процес на разпад. Процесите на дезинтеграция, на сегрегация, на феодализация са драматично проявени (не без помощта на Борисов и компания). Отсъства концепция за развитието на нацията, тоест нямаме национален идеал, около който да се обединим и да постигнем общностна идентичност. Постигането на това, впрочем, е функция на лидерството и е още едно потвърждение за тежкия провал на лидерската функция, носена от индивиди като Симеон Сакскобургготски, наследен от Бойко Борисов – и двамата достатъчно себични и инфантилни, които се оказаха неспособни да предложат какъвто и да било обединителен национален проект.
Същата неспособност се демонстрира и от президента Радев, който обслужва частни интереси на трети страни, превръщайки се в най-големия вътрешен враг на България, допринасяйки значително за засилването на процесите на разпад на обществената тъкан.
– Какво е състоянието на ценностната ни система и има ли изход за мизерното ни съществуване?
– Ценности има, но система от ценности няма. Ценностите са фрагментирани и често са антагонистични и противоречиви – от една страна се проповядва съпричастност към ближния и жертвоготовност (напр. от духовните водачи, съвсем не само религиозни, доколкото такива изобщо съществуват), а от друга страна се демонстрира и утвърждава като норма човеконенавистен егоцентризъм (от пишман политици и успели „бизнесмени” – откровени престъпници). Нация има, но национален идеал няма. Изходът е един и той се нарича образование. И най-вече гражданско образование от 1-ви до 12-ти клас. И автентично, просветено и вдъхновяващо лидерство.
– –
Със съкращения от в. „Отзвук“, Смолян. Целият текст – в otzvuk.bg