Франция: Когато взривът идва отвътре…
Проблемът на Франция е, че нейните големи политически мъже са имали копнеж или по-точно – мираж за създаване на еталон на социална държава, те по всяка вероятност са си мислели, че страната им ще остане незасегната от катаклизмите на времето, без нужното съобразяване с възможностите си, а и с нечия народопсихология и манталитет.
Да, Франция едва ли не си е мислела, че ще бъде остров на спокойствието.
Но светът е лош. По-голямата част от него иска да живее чрез омраза, а не чрез докосване и обич.
Каквото и да приказва, светът си обича Границата.
Светът си иска Оградата.
Светът иска да бъде лош. Той се чувства най-уютно, когато е разделен, обграден, когато мрази…
И ето го резултата – страната, която най-толерантно, най-солидарно помага на връхлитащата от цял свят мизерия – дава хляб, социални квартири, безплатно образование и здравеопазване, както и още ред други бонуси на живеещите в нея чужденци, които не мога да изброя сега тук, а и не искам, защото някои, особено моите сънародници, ще се втрещят, всъщност е мразена от същите тези, на които осигурява сносен живот, който техните собствени страни са им отказали.
Ще спомена само една от посоките на социалната политика на Франция. Кметовете на всяко населено място са длъжни и носят отговорност пред закона, ако не осигурят поне 30 процента от целия си жилищен фонд на социални слаби. Предимно чужденци. Има градчета, където 50-60 процента от всички жилища са… социални. Тоест, с такъв наем, та като се махне и помощта за жилище, а и тази за децата, наемът всъщност е… нулев… А и ако видите в какви съвременни жилища живеят мнозина емигранти, аз видях жилищата на убийците-терористи, някои в цели къщи на три етажа, с градина… И всичко това почти без пари… И още, и още… Неща, които моите българи не са и сънували…
Аз, който съм роден българин, изтръпвам, когато само за миг си представям тази световна мизерия да дойде в България. Още на втория ден и ще настане революция. Бой и кой откъдето е…
Защото навсякъде по света, но най-много в най-бедните страни с най-остри социални проблеми вината, и с „мезетата”, и с всички останало, я поемат все… емигрантите. И малцинствата. Болните. Възрастните. Ненужните. Те са „виновникът”.
Да, днес Франция е едва ли не длъжна, че и виновна на емигрантите си.
Защото тя трябва да им даде това, което родната страна не им е дала…
И тук вече никой не знае рецептата. Още по-малко пък един писател-чужденец, който цял живот е обичал, мечтаел, изстрадал и платил жестоко за тази своя обич и мечта за Париж и Франция.
От десетина години Франция не е същата. Аз мога само това да констатирам. Когато дойдох да живея в нея, тя бе съвсем друга. Спокойна, усмихната, радостта от живота кипеше. Но след 2015 г. нещо изведнъж се прекърши. Започна Другото.
И ключът към неговото преодоляване е вече в ръцете на многобройните френски политици. Разбира се, ако вече наистина не е късно.
А май е късно.
Защото най-големите проблеми страната има не с първата генерация чужденци, понесли най-жестоко кръста на мигрантството, а с техните деца, внуци, правнуци, родени французи и израснали сред французи…
Значи тук проблемът е друг.
Защото тези деца са родени, израсли, формирали са се във Франция, в нейното общество, от нейното безплатно и задължително светско образование. Защо става така, че децата, че и внуците, че и правнуците на емигрантите, от рождение французи, не се чувстват като французи, а припознават родината на предците си. Няма лошо, тачат традициите, уважават корените си, но да таиш и демонстрираш такава омраза, та да убиваш тези, които са помогнали на предците ти емигранти, следователно и на теб...
И какво се получава? Великата идея на хуманизма да се създаде Франция като еталон на държава-майка и за едните, и за другите, всички да се припознаят като френски граждани с една мисъл и цел – просперитета на Франция, май се оказва мираж.
Някои ще кажат, ама как може такава велика държава да бъде толкова наивна, как може толкова големи политици да живеят в илюзорност?
Ами, да, може, хора сме, грешни същества, защо да не помислим, че светът ни може и трябва да е само добър?
Че светът не е само „сглобки”, лъжи и мошеничества, а може и трябва да е място и за морал, и за усмивка.
Защо не, нали?
Иначе в какво се превръщаме, ако се колим и от непоносимост към другия и неговия начин на живот, и от порив към омраза…
И тук ще споделя нещо много лично. Знаете, че аз споделям публично винаги онова, което съм сам преживял, онова, за което съм платил с непосилна цена. Намирате го в книгите ми и в текстовете, които пиша тук всеки ден.
Онзи ден, веднага след заколването на поредния френски учител от негов бивш ученик, аз се разхождах в един парк. Едно супер модерно строително спортно „бижу”. Предназначено предимно за децата и младите хора на едно бедно парижко предградие.
Преброих цели 28 игрища, какви ти игрища, направо стадиони, такова тревно, естествено, но и изкуствено покритие имат терените, така поддържани, очертани, затревени…
Модерни сгъваеми врати, мрежи, които изобщо никой не прибира нощем… И…о, Господи, осветление! Такова осветление, което надали има някой стадион в България. За качеството на терена да не говорим.
И кой играе тук?
Не професионални играчи, не национални състезатели, а ученици, групи емигранти от цял свят, по време на моето посещение петдесетина момчета от Шри Ланка играеха крикет, странна за мен като българин игра, повечето и без никакви все още документи, деца от квартала… Скимнало им да поиграят – моля, теренът е ваш…
Футбол, ръгби, крикет, баскетбол, водни ски на едното чудесно езеро, платноходки на другото, катерене по дървета в островчето на едното езеро, пикници…
И това почти всичко е безплатно!
С професионални треньори, че и съдии…
Гледах в захлас, смаян, със спомен от моето босоного улично детство с парцалената топка върху чакъла, чудех се как и защо тези във всяко отношение, е, не може стопроцентово, задоволени млади хора искат да убиват... Защо? Кое им е липсвало, кое и сега им липсва? Кое май винаги ще им липсва... Ето, да, тук е големият въпрос.
Как става тази интеграция?
Как става това докосване между различни светове? Докъде е границата на приобщаването? Как се преодолява онаследен манталитет и начин на възприемане на света? Как привиква на радост от живота кръв, свикнала от тежък живот да кипва от омраза? Как трябва да съжителстват различните религии?
Как? Как? Как?
Какво трябва да се направи, за да не дойде Разливът?
Тук вече, признавам си, не зная какво може да се направи. Когато взривът идва отвътре, има ли сила, която да го възпре…
Моите думи на писател са дотук. До констатацията. А диагнозата, а лечението…
Да очакваме, да се надяваме, че ще се появи Лекарят…
И то докато не е станало безвъзвратно късно.
Дано, дано, дано…
Иначе…
20 октомври
2023 г.