“Балкантон” и юнаците от “Хайдушка поляна”

Грамофонна плоча на Емил Димитров от 60-те години. Като монополист „Балкантон“ е притежавал записите на всичко издавано на грамофонна плоча в България. От тях днес не е останало нищо. Няма я и поточната линия за производство на плочи, точно когато по света се възражда издаването на музика на винилова плоча.

В Мрежата, а сетне и в списание „Нюзуик“ се появиха прелюбопитни публикации за ренесанса на черната винилова грамофонна плоча. Поводът е проектът на мейджъра Sony BMG да издаде на стария звуконосител 23 от най-важните програми в над 50-годишната история на фирмата. Сред тях са “Kind of Blue” на Майлс Дейвис,

“Blood on the Tracks” на Боб Дилън, “Pearl” на Дженис Джоплин, “Elvis’ Golden Records” на Елвис Пресли и др. Успоредно с това се съобщава и за най-новия клас звуковъзпроизвеждаща апаратура, която носи името “трансротор”, има външния вид на космическа станция и за професионални нужди струва 70 хил. евро (Gravita TMD). Наречена е “грамофонът на ХХІ век” с допълнението, че всички по-известни артисти и състави вече издават албумите си едновременно на CD и черна плоча – “Radiohead”, “Red Hot Chili Peppers”, “U 2”, Хърби Хенкък и др. В коментара на сп. “Нюзуик” се подчертава, че почти вековният живот на черната грамофонна плоча я е превърнал в класическа културна институция(!), която не може да бъде конкурирана нито от касетите, нито от CD албумите, или mp3 и mp4. А полското издание на „Нюзуик“ подчертава луксозния характер на черните дискове и ги сравнява със световната литературна класика, издадена с твърди корици цветни илюстрации.

Ако обиколим софийските пазари, ще забележим и тук споменатата тенденция и материални следи от нея. В някои бутикови сувенирни магазини на столицата вече се предлагат чудесни ретро оформени грамофони (германско производство), чиято средна цена е 300 лева. А в популярните търговски вериги се намират и звуковъзпроизвеждащи апаратури с 5-6 пъти по-ниска цена. Очевидно ренесансът на черната плоча не остава без последствия и в България, за което свидетелства и все по-разширяващата се, макар и още в амбулантен вид продажба на стари грамофонни плочи.
Тук вече се оформя много сериозен проблем на българската култура, все още незабелязан и некоментиран от специалистите (с и без кавички). Става дума за лекомисленото унищожаване на фирмата “Балкантон”, дългогодишен звукозаписен монополист на затворения български пазар. Единствено седмичникът “Банкеръ” (03.08.1998) своевременно отбеляза недалновидността на министрите Емма Москова и Александър Божков от правителството на Иван Костов. Думата “приватизация” бе приета за панацея в стопанския ни живот, което застави министъра на културата да се освободи от около 200 фирми с държавно участие и да ги предостави на ведомството на г-н Божков. След твърдото настояване на зам.-министъра Иван Попйорданов под шапката на министерството останаха само няколко предприятия с аудиовизуален производствен профил.

„Балкантон“ издава дори плоча на „Бийтълс“ през 1975 г. – години след разпадането на групата.

В същото време министър Божков широко социализира аматьорските си музикални пристрастия чрез певчески записи и радиопредавания, но пренебрегна най-важното си задължение – държавническото. Така на приватизационния тезгях се оказа и “Балкантон”, вече солидно опоскан от сръчни честни частници. На най-безмилостно унищожение бе подложена фонотечната сбирка на фабриката, която създаде основата на една добре пласирана частна фирма. А срещу символичната сума от по 50 долара всеки артист можеше да закупи записани от него ленти майки (мастертайп). Машините за пресоване на черни плочи изчезнаха в незнайна посока. Печатната база бе оставена да крета далече зад бързо развиващата се полиграфска индустрия у нас. Цехът за производство на аудиокасети се превърна в технологична отживелица още в средата на 90-те години на ХХ век.

Звукозаписното студио бързо бе изпреварено от частната конкуренция, по-добре оборудвана и по-състезателно настроена в пазарната среда. Дори сбирката от стари грамофонни плочи, създадена от Константин Драгнев, главен музикален редактор на предприятието, бе изхвърлена в изкопа при подмяна на ВиК тръбите. И от “Балкантон” остана само една черупка, от наемите на която днес се издържат директорът, неговата секретарка и счетоводителката.

Апетитите към “Балкантон” заявиха себе си в самото начало на прехода. Тогава за директор бе назначен инженер химикът Георги Вачев, по времето на който във фабриката бе монтирана поточна линия за производство на пиратски компактдискове. Благословията на собствениците от някаква (!) смесена руско-американска фирма бе дадена от министъра на икономиката Пушкаров, а в директорския борд влезе дъщерята на премиера Димитър Попов. Основателният държавен натиск на САЩ за ограничаване на пиратската практика принуди по-късно Александър Божков набързо да смени екипа и да приюти под покрива на четириетажната сграда приятелска компания от заведението “Синият лъв”. За директор бе назначен актьорът Венци Божинов. “Балкантон” се превърна в акционерно дружество с участието на друга “синя компания” – Богдана Карадочева, Стефан Димитров, Ивайло Крайчовски и пр. певци и музиканти, все близки приятели на изкушения от попмузиката Александър Божков.
Почти напълно изпразнен от материално и интелектуално имущество, “Балкантон” остана собственик единствено на името и четириетажната сграда, разпарчетосана и отдадена под наем на знайни и незнайни фирми. Никакъв опит за съживяване на културно-производственята институция, никакво участие на звукозаписния пазар у нас!

Сградата на „Балкантон“ на ул. „Хайдушка поляна“ през 1990 г., преди да бъде приватизиран. Сега само тя е останала от фирмата.

Историята на звукозаписната индустрия в България е неотменна част – доминираща! – от нематериалното културно наследство на страната. Първите записи на локална музика са инициатива на английската фирма “Gramophon Company”, която предпочита да задоволява пазарите в Ориента, Азия и на Балканите с изпълнения на местни оркестри и артисти. В периода 1903-1907 година такива записи са правени в София и Варна. Примерът на англичаните е последван от “Deutsche Gramophon”, “Pathe”, “Favorite” и др., които вече работят с български дистрибутори и музикални скаути, издирващи за запис популярни солисти и ансамбли. Домашното производство започва доста по-късно с чисто прагматични, а не художествени мотиви. През 1931 г. певецът Алберт Пинкас създава фирмата “Лифа рекорд” ООД, която записва музика “на восък” в Берлин или Букурещ, а произвежда серийните звуконосители в София с две ръчни преси, т.е. със стара манифактурна технология.

През 1934 г. Симеон Петров основава далеч по-модерното Акционерно дружество за търговия и индустрия с предприятие за записи и производство на грамофонни плочи “Симонавия” (от Симеон Авиатора, защото майор Симеон Петров е професионален летец, обучен в школата на Блерио във Франция; участник във войните, той има и няколко признати световни рекорди в летателната практика). Това е първата фабрика със затворен цикъл. Записите се осъществяват в кинотеатрите “Роял” (днес Театър на армията) и “Модерен театър” (днес разпадаща се сграда след несполучливата приватизация през 2004 г.), производствената дейност е на бул. “Христо Ботев” № 129, а етикетът на плочите е “Орфей”.

Плоча на Дийн Рид, американски изпълнител на „ангажирани песни“, избрал да живее в ГДР. Той е много популярен в социалистическите страни през 70-те години.
Плоча на Дийн Рид, американски изпълнител на „ангажирани песни“, избрал да живее в ГДР. Той е много популярен в социалистическите страни през 70-те години.

Краят на Втората световна война заварва България с четири такива предприятия: “Лифа рекорд”, незабавно преименувана в “Балкан”, “Симонавия” с фирмен етикет “Балкан” и бързо фалиралите “Арфа” и “Микрофон”. Национализацията на индустрията в края на 1947 година уедрява първите две в Държавно индустриално предприятие “България”, което използва вече познатия етикет “Орфей”, но пуска своя продукция и с новите “Балкан” и “Мелодия”. Записите вече се правят и в първото у нас студио, създадено през 1945 година от инж. Димитър Кулев. През 1950 г. към Управлението на Радиото и радиоинформацията се създава предприятието за грамофонни плочи “Радиопром”. Записите вече се правят в студиата на Радио София, а производството е пренесено в слаботоковия завод “Ворошилов” в столицата. През 1952 г. тази индустрия се обобщава от комбината “Балкантон”, който е с напълно затворен цикъл на работа: запис, галванизация, матрица, пресаж, печатан плик, ОТК.

И ето го последствието от лекомислието и немарата: ренесансът на черната плоча, вече като луксозен продукт, заварва България без възможност да се присъедини към тенденцията.

От 18 до 22 февруари нашата страна бе домакин на Втората извънредна сесия на Междуправителствения комитет на ЮНЕСКО за опазване на нематериалното културно наследство. Нейната цел бе да доработи оперативните указания за прилагане на Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство, които трябва да бъдат приети през юни 2008 г. от Общата асамблея на държавите-страни по Конвенцията. Предвижда се всяка страна, в зависимост от съществуващата ситуация, да създаде един или няколко регистри на нематериалното културно наследство на нейната територия. Сесията мина под патронажа на президента Георги Първанов и получи много похвали за организацията. Но отвори след себе си един огромен проблем – България вече няма държавно участие в звукозаписната индустрия, която е основен акумулатор на звуковото нематериално наследство. Целият ХХ век е пронизан от негови прояви! И точно той е обект на най-прецизно събиране, реставрация и съхраняване от страните в т. нар. “стара Европа”, та дори и на държави извън нея.

Някогашният съветски монополист, фирмата “Мелодия”, даде на изполица своя златен звукозаписен фонд на фирмата “Дойче грамофон” за срок от пет десетилетия. Пример е повишената грижовност към звуковото наследство в Чехия, Полша, Словакия и други страни от бившия социалистически блок със стари традиции и международни позиции в звукозаписния бранш. Стефан Данаилов и повереното му министерство остават с потенциала на БНР и БНТ, както и с научните сбирки на Института по музикознание и този по фолклор. Към това може да се прибави и богатата, но несистемна и поради това далеч непълна колекция от черни плочи и магнитофонни ленти на Народната библиотека “Св.св. Кирил и Методий”. Но никой от тези институти не развива производствена и търговска дейност, което означава само едно – официални отчети пред ЮНЕСКО и недостъпност за българските граждани на собственото им културно наследство.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.