„Мамо, толкова ми хареса да изтезавам! Сине, това е нормално“

Кадър от филма „Прихванати“ на Оксана Карпович


Прихванати гласове от руския свят на Берлинския филмов фестивал

В тези разговори женските гласове от Русия са много по-интересни и страшни от мъжките гласове на окупаторите. Нито един коментар не може да е адекватен на чутото, пише Екатерина Барабаш за документалния филм Intercepted (Прихванати) на Оксана Карпович, представен на Берлинския кинофестивал.

Час и половина екранно време на екрана – разрушени украински градове, села, къщи. Редки цивилни граждани, които се опитват да приведат полуразрушените си домове в относителен ред. Лагер за военнопленници, населен с вчерашните ожесточени борци срещу украинския „нацизъм“ – някои без ръце, други без крака, на патерици, притихнали, угаснали. Зад кулисите – гласове.

Руски войници се обаждат от Украйна у дома – на майките си, на съпругите си, на приятелките си. Това са прихванати разговори, от които постепенно, мозаечно се подрежда общата картина на състоянието на умовете на една седма част от земята.

„Мамо, толкова ми хареса да изтезавам! Мога да ти разкажа за какви мъчения научих и в какви участвах“ (и разказва. Извинете – не мога да го повторя). – Сине, това е нормално. Аз също бих се изкефила, ако попадна там, та как иначе?“. Това е без коментар. Никакъв коментар не може да бъде адекватен на това, което чуваме. В залата настава потрес. Тишина в продължение на минута след края на филма. След това публиката се изправя и аплодира на крака. Рядко човек успява да види подобна картина на света в рамките на час и половина. На руския свят.

„Не, тук не съм се озлобил – просто убивам нацисти. Вчера вървим, насреща ни идва една жена с две деца – та ги повалихме. – Точно така, те са наши врагове. – Да, не ми е жал за тях. Това си е техен избор. Можеха да заминат като останалите. – Точно така, не ги жали. Бий.“
“ Ти видя ли базите на НАТО там? – Не.“ – Не ме лъжи – там има бази на НАТО на всяка крачка, казват ни по телевизията. – Не гледай телевизия, мамо – там не казват истината. – Как така не е истина? Разбира се, че е истина. Затова ви изпратиха там, за да ни защитите от НАТО. Вие сте герои. Кажи го на приятелите си. – Почти не ми останаха приятели, всички ги убиха. – Гордея се с теб и твоите приятели“.
„Знаеш ли, тези шибани хохли живеят толкова добре – по-добре от нас, наистина. – Ами, ясно е – Западът ги издържа, те се страхуват да не го изгубят и затова воюват за него – за какво друго да се борят?“
„Ще донеса на теб и на децата толкова много дрешки – сега сме в един апартамент тук, всичко са захвърлили. Семейството е било спортно – десет чифта маратонки, всичките маркови. Събрах всичко, натъпках го в раницата си. Момчетата изнасят всичко с камион, но аз нямам камион. – Ти си ми добър, домошар, всичко за къщата. Между другото, София тази година тръгва на училище – може би ще успееш да вземеш отнякъде компютър?“

В тези разговори гласовете от Русия са много по-интересни от гласовете на окупаторите. При тях всичко е ясно – те са дошли да грабят, да убиват, да измъчват. Но именно гласовете на жените – майки, съпруги, приятелки – показват степен на дехуманизация, която изглежда възможна само в някоя антиутопична фантазия, пише Барабаш. Тези любящи гласове настояват за повече убийства, за да могат близките им да се върнат по-скоро у дома. Тези гласове желаят смъртта на украинците. Тези гласове искат да не се щадят децата. „Мамо, защо дойдохме тук?! Хората си живееха, а сега половината страна е осеяна с трупове. Защо?! – Не смей да говориш така. Те въобще не са хора. Продължавай да воюваш.“

Режисьорката Оксана Карпович казва

пред онлайн изданието „Фокус“: „Особено ме заинтригува ролята на руските „мирни жители“, както те обичат да се наричат: майки, приятелки и сестри на руските военни. Вероятно повечето от разговорите, влезли във филма, са разговори между войници и жени“, казва режисьорката.

Филмът се състои от дълги статични, на пръв поглед неемоционални кадри, върху които се наслагват телефонни разговори. Зрителите чуват как руските военнослужещи разказват на семействата си за изтезания, убийства, разрушения и кражби и те най-често реагират положително на тези признания.

По време на обсъждането на филма зрителите питаха дали тези разговори не са фалшифицирани. Режисьорката обяснява, че заедно с френската монтажистка Шарлот Турес са слушали много часове разговори и само един от тях е бил нормален. Той присъства във филма.

Оксана Карпович споделя, че това, което я е поразило най-много, е агресията и омразата на руските жени.“В контекста на инвазията руските жени са особено жестоки. Това е феномен, който ме заинтересува и продължава да ме интересува и след завършването на филма“, казва Оксана.

След фестивала Берлинале Карпович иска да покаже филма си и в други страни по света. „Надявам се, че след Берлинале филмът ще пътува, особено в онези страни, в които руската пропаганда действа мощно и където информираността на хората, че Русия е имперска фашистка държава, е ниска. Иска ми се да вярвам, че нашият филм има поне малък потенциал да убеди някои от тези хора или поне да ги провокира да се замислят“, казва Карпович.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.