Мила, мисионерка в Амазония, разказва за жената, която стреля по ягуари

Мила Банкова плава по реката Рио лас Пиедрас заедно с местни деца и родители. Снимка: личен архив.

Продължава от вчера – виж тук първата част „Мила Банкова, мисионерка в Амазония: Зарязах Милано и попаднах в джунглата и бедността“

Районът Мадре де Диос се намира в югоизточната част на Перу, граничеща с Андите, Боливия и Бразилия. Името на този район буквално преведено означава “майка на боговете”. Тази река днес носи същото име Мадре де Диос. Така наречената “селва” или тропическа гора още от древни времена е дом на множество етнически групи, всяка от която се отличава с различна култура и език. Едни от тях са мачигуенка, инамбари, есе еха, пиро, амахуака и яминахуа. Част от тези култури поддържала контакт с империята на инките, които обаче никога не успели да завладеят богатите на злато и опасности амазонски територии. Това не попречило на колонизаторите още през XVI век да направят първите си експедиции. През 1900 г. за пръв път Мадре де Диос започва да представлява по-сериозен интерес за външния свят. Извличането на каучук слага край на автономията на района за местните хора и начало на мнoгoбройни интереси. Много племена се преместват. От една страна поради мнoгoбройните болести, които носят колонизаторите като варицела, жълта треска и други. От друга, поради множество битки между самите местни племена, които в търсене на спасение от белия човек нахлуват в чужди територии и предизвикват междуплеменни конфликти. Не трябва да се забравя и директното им избиване от страна на колонизатора. Така изчезва голяма част от населението. Харакмбут например, от 30 000 жители, в днешно време не наброяват повече от 1500, а племето инамбари има само 4 представители.

Залез над Пуерто Малдонадо. Снимка: личен архив.

Мадре де Диос предлага дървен материал, бразилски орех, петрол, газ и злато, но също така е известна и като един от районите в света с най-голямо биоразнообразие. Само на едно-единствено дърво били открити повече от 600 вида мравки и насекоми, което предизвиква безкраен интерес за изследователи и учени. Земя на възможностите, в която обаче действителността за местното население се е превърнала в земя на експлоатация, бедност и социална изолация. Природните и туристически ресурси са достатъчни, за да покрият основните нужди на обитателите на Мадре де Диос. Бедността обаче е изключителна. При наличието на всички тези ресурси, от страна на управляващите няма никаква инвестиция. Няма социални структури, голяма част от населените места са труднодостъпни, училищата са на трагично ниско ниво, а санитарните услуги са в окаяно състояние. В Пуерто Малдонадо голяма част от кварталите са без електричество, вода и инфраструктура. Работа често няма, а когато има – тя е нископлатена, неосигурена и в повечето случаи рискова. Според статистиките 60% от икономиката на цяло Перу се гради на черна – нелегална работа. Глобализация с всичка сила, но не и на човешките права!

Моят живот тук тече по различен начин. Непрекъснато си говоря с хората, с местните, толкова смях има на това място, въпреки недоимъка, а и минават хора от целия свят, малко, но много стойностни. Сега например има една антроположка от Ботсвана, има хора от Япония, от Етиопия, Русия. Малко хора са, но не е необходимо да има навалица около теб. Има един милион непознати плодове, животни и растения – с тях също имаш комуникация. Бях вегетарианка осем години и тук такъв глад за месо ме подгони, станах като канибал, обаче това е – тук си част от хранителната верига и тялото ти го чувства, моето тяло ми каза да ям месо… Първият път, когато проядох, беше с една жена от племето инамбари. Това е друга история, тази жена ми е любима, уникална е.

Мария е местна, тя дъвче кока и ходи на лов нощем в гората, познава растенията, животните, има друг език, но вече не го говорят. Останали са четири души от това племе, четирима братя и сестри. Мария е различна, тя не говори много и се хили като луда. Понякога е много сериозна. Обаче първия път, когато се запознах с нея, беше уловила един пикур – това е животно. И аз просто го изядох, тя не можеше да разбере как така не ям месо и затова аз съвсем натурално си го хапнах. Един път беше застреляла ягуар през нощта, появили се две очи срещу нея в тъмното и бам-бам, два куршума в главата. А, забравих да кажа, Мария е цивилизован човек, не използва лък и стрела. Вече има пушка. Обаче животното не умряло… На сутринта отидохме да го търсим, един искаше да му вземе главата, за да я продаде (пазарът е жесток), а ягуарът лежеше ранен в един ручей, кървящ, около него фекалии… и като ни видя избяга, милият, беше ми много мъчно. През цялото време страдах, а другите ми се смееха. Ягуарът е свещено животно, не го ядат.

Мила (вдясно) със своя колежка си играе с маймунка. Снимки: Личен архив

Мила (вдясно) със своя колежка си играе с маймунка. Снимки: Личен архивРека Рио лас Пиедрас. Снимки: Личен архивОбичайна гледка пред къща в Пуерто Малдонадо. Снимки: Личен архивМестна жена продава ръчно изработени изделия от лико. Снимки: Личен архивДеца от Пуерто Малдонадо. Снимки: Личен архив"Ферибот", който възи пътници до другия бряг на р. Рио лас Пиедрас. Снимки: Личен архивМила на главната улица в Пуерто Малдонадо. Снимки: Личен архивДеца от общността Палма Реал. Снимка: личен архив.Шаманът приготвя аяхуаска в къщата си в Пуерто Малдонадо. Снимка: личен архив. Столът за хранене в Лас Ломас, кварталът на Пуерто Малдонадо, където работи Мила. Снимка: личен архив.Залез над Пуерто Малдонадо. Снимка: личен архив. Мила и местна жена белят бразилски орех. Снимка: личен архив. Къщата на Мария, една от последните оцелели от племето Инамбари и мъжа и Федерико. Снимка: личен архив. Синът на Мария пресича река Рио лас Пиедрас с кану. Снимка: личен архив. Мила и децата от Сабалуйок похапват зелено манго. Снимка: личен архив.
Реката Рио лас Пиедрас. Снимка: личен архив. Изглед към Сабалуйок. Снимка: личен архив. Езерото Сандовал. Снимка: личен архив. Мила Банкова плава по реката Рио лас Пиедрас заедно с местни деца и родители. Снимка: личен архив.Камион пренася току-що отсечени дървета. Снимка: личен архив. Мила в Сабалуйок по време на дъждовния период. Снимка: личен архив. 
Изглед от Сабалуйок. Снимка: личен архив. 
Децата от Лас Ломас, Пуерто Малдонадо, играят футбол. Снимка: личен архив.

Мария имала няколко деца, след това се стерилизирала. Обаче срещнала Федерико – президента на общността Сабалуйок, голям образ, и искали да имат дете. Тогава Федерико направил две деца на дъщеря й, с взаимното съгласие на цялото семейство, и с Мария ги отгледали. Ей това се казва дъщерен дълг към майката – да услужиш два пъти по 9 месеца с корема си, доста по–развита форма от бебе в епруветка. Къщата на Мария е най-мръсната, около нея е пълно с пластмасови опаковки, бутилки, парцали, всякакви боклуци. В нейния свят преди не е имало нищо излишно – всички е било природа, която се саморециклира. Две туристки посетиха Сабалуйок, две мои приятелки, които ми дойдоха на гости. И двете се възмутиха, че е мръсно. Обаче в хотелите в Амазония няма нищо общо с реалността. Там е чисто, а където живеят хората – мръсно. Затова туристите се възмущават, имат глави на западен човек, ама не си дават сметка, че тоя боклук идва от нашия свят. Нашият свят залива пазара с огромни количества стоки – от пластмасови посуди и бутилки, найлонови торбички, опаковани храни и огромно количество излишни материални продукти, които са обменната единица за голямата част от сегашните обитатели на тези зони. Абсолютно всяка покупка, дори и кибрит, бива продавана в мини-торбичка. А в предишния живот на тези хора не е имало нещо, което да доведе до екологичен дисбаланс…

Деца от общността Палма Реал. Снимка: личен архив.

Жените тук са доста привилегировани. При посещения на други общности само от местни хора, имах възможност да видя как живеят. В някои култури жените, когато им дойде цикълът, лягат на един хамак и четири-пет дни си лежат, а мъжете и децата им прислужват. Нищо общо с нашите мъже, които, като си нервен, те обиждат че си в цикъл…просто амазонците са намерили по-натурална форма. На по 15-16 години (днес през 2008, в миналото по-рано) момичетата вече започват да имат сексуален живот. Имат си по няколко приятеля, а когато забременеят….имат правото да си изберат този, който им харесва най-много. Какво става, когато детето има физиономията да другия мъж? Ами вече е минало, сега новият съпруг е бащата. Тук всеки е с всеки, но важното е никoй да не разбере, да е скришом, тогава нищо не е сигурно, докато не се разбере, няма проблем. А в случай че детето ти се роди с физиономия на съседа ти, вече е минало свършено. Времето си има съвсем различно измерение. Освен това често чичо ти е на твоята възраст, по някога по-малък от теб.

Иначе всички пият кока-кола, тя е по евтина от водата и всички гледат телевизия. Сателитна чиния има и в Сабалуйок, в най-богатата къща, която е на брега на реката. Тази къща е и единствената будка, която продава разни неща и освен това е нещо като пристанище за множество лодки, които пътуват по реката Рио лас Пиедрас и спират, за да спят в Сабалуйок. Вечер цялото селище се събира пред сателитната чиния, от 8 до 9 часа гледат някой китайски екшън, ама им минава през едното ухо в другото, и аз не знам какво точно гледат. Това е нещо като площадa на Сабалуйок – сателитната чиния.

Това което най-много ме впечатли в началото като западен, да кажем “полу-цивилизован човек” (хаха, все пак съм българка), е че при всяка натрупана излишна информация, която ме караше задръстено да преценявам неприятностите, около мен започваха да се смеят гръмогласно и да казват на глас това, което аз си мисля наум. Ей това беше чудничко, ама много бързо им влязох в ритъма и в постановката. Друго – тук няма време, тоест няма часовниково време. Ти си правиш среща- днес в 7 часа, седиш и чакаш като пукaл и човекът наистина идва в 7, ама след три дни, и си свирка. И ти си ядосан….нали не е дошъл, ахахаха, а той ти казва, че баба му умряла, че чичо му си купил вертолет или че си загубил носа. Тук на всичките им измислици им казваме легенди. Не са лъжи, това си е част от културата, просто са легенди, и почваш да свикваш и да не се притесняваш за времето. Никoй не ти иска обяснения, защото можеш да си измислиш каквото поискаш. Ако не отидеш на среща, няма да ти се разсърдят, нали сте се видели после някъде си. Това е важното.

В Лима трябваше да пътувам с автобус и той тръгваше в 11.00. Все пак е столицата, аз съм там в 10.40, гледам – няма хора, чудя се, казват – да, в 11 тръгва… Ами в 1.00 часа започнаха да идват хората и към три и нещо тръгнахме. Ей това си е… да се научиш на търпение, аз съм супер нетърпелива и явно Перу си ми даде урока. Обаче ей тази е невероятна случка – в същия автобус пуснаха филм, ужасна американска боза със стрелби, американската армия и т.н. – от най-неприятните. Вглеждам се в мястото – абе, прилича на София, гледам актьорите –познати муцуни, понеже брат ми е актьор в Народния театър… и не мога да повярвам, гледам американска продукция, изцяло направена от български актьори в София… и къде гледам това – на край света. Глобализация, щях да се спукам от смях, накрая надписите бяха само с български имена.

Миналата година през август се запознах с Мануел, търсейки заедно с приятелката ми Сабрина шаман, при когото тя може да пие аяхуаска. Аз вече бях пила в Бразилия. Аяхуаска наричат отварата, която се приготвя от лианата аяхуаска, листа от кока и други растения, вари се цял ден, докато остане едно шишенце силно концентрирано лекарство. Пиенето на аяхуаска е ритуал, изпадане в дълбок транс и пътешествие вътре в себе си. Аяхуаска е опознаването на причините и следствията на дадени болести, проблем или събития. Шаманът е пазителят на духа ти и този, който успява да изгони лошите духове. Песента на шамана носи позитивни мисли и медитация, в която човек трябва да се задълбочи и да опознае силите си.

Шаманът приготвя аяхуаска в къщата си в Пуерто Малдонадо. Снимка: личен архив.

Мануел живее почти инкогнито заедно със семейството и децата си в една най-обикновена незабележима къща в Пуерто Малдонадо, където имах късмета да живея и аз един месец, по негова покана. Първото ми впечатление беше на търпелив и добър човек, излъчващ простота и чистота, а не някаква странна мистичност, която да ме обърка. Физически як и здрав, усмихнат и приветлив. Бях в криза поради евентуалната раздяла с човека, с когото живеех, и му обясних че вътре в мен има някакъв гняв, който ме човърка; очите ми се насълзиха от натрупаните емоции, които не можех да овладея в себе си, а той без да се трогне каза със спокоен глас, че всичко е наред и че ще ме излекува.

Първата ми сесия или ритуал с аяхуаска – първото пиене – беше запознаване с някои аспекти, които дотогава не познавах в съня ми – змията, цветовете и пряк досег до негативната ми част. След като повърнах обилно всичко, започнах да “виждам”. Преминах през страданието си на бързи обороти, плаках като малко дете поради диаболичната непозната обвързаност, която ме караше да страдам всеки път когато исках приятеля ми да бъде това, което на мен ми харесва, а реалността не съответстваше с желанието ми. Освободих се за секунди от цялата мрежа в която бях оплетена – емоции, неконтролирани импулси и мисли и пред мен започнаха да се появяват всички възможни цветове на Амазония, влязох в един изключително омайващ и ефирен свят. Пред мен летяха пеперуди с неописуеми шарки. Появи се огромна златисто зелена змия. Усещането ми беше на възторг и преклонение пред силата и в мен се вля чувство на спокойствие и енергия. Змията се извиваше пред мен и в един момент сложи огромната си глава върху моята, сякаш ми каза – вече аз ще съм втората ти глава и ще те науча да се пазиш. Змията е метафора за плодородна земя и олицетворява жената, коремът й е винаги опрян до така наречената “Пача-земя”, пачамама – мъжка земя. Това ще ми носи протекция и сила и ще отблъсква лошите духове от мен. Тогава разбрах, че всеки е шаман за самия себе си, дъхът на огромната боа дойде да ми каже, че аз сама трябва да се боря с лошите енергии. Шаманство е автотерапия, всеки сам за себе си е най-добрият медик, но не всеки е способен да отблъсква лошите духове от себе си и да се сработи с добрите. Работата на шамана е да те насочва несъзнателно и да те предпази от духовете, които причиняват вреди…

Всъщност никога не съм чувствала такава сила и не съм се смяла толкова с хората, колкото тук. Силата на усмивките и сънят, в който тези хора живеят, е просто друго измерение, никога не съм виждала другаде хора, които могат да спят на всяко едно място и ситуация толкова лесно, зад работния щанд, на полицейския пост, докато ядат, по улиците… Могъщ смях обхваща целия квартал, понякога самоприсмиването е единственото, което може да ти помогне в борбата с цивилизования ти навик или с модерното схващане на нещата. Няма друг начин. И аз ще пея заедно с шамана и ще слушам духа на аяхуаска и ще се опитам да чуя това, което хората тук искат. А не това което ми казваха по телевизията като малка – че тялото ти е красиво, когато е слабо, защото мекотата на кожата се постига само със специална козметика, а колкото по скъпа – толкова по добра е… И ако има масло от бразилски орех, можеш да завладееш сърцето на всеки мъж – със сигурност древна амазонска тайна, която колонизаторите откраднали от местното население.

Още за Перу и Амазония – в блога на Мила (http://perumiwa.blogspot.com)

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.