Отговор от Украйна: Ще вдигне ли Папата бялото знаме?

Корица на полското списание „Впрост“

Папа Франциск предложи на Украйна да се предаде. Да признаем, че сме били „победени“ (sconfitto), че се „проваляме“ (le cose non vanno). Това откровение предизвика лавина от “ реакции“, повече или по-малко предвидими, повече или по-малко остроумни. Швейцарският канал RSI вдигна трафика. Лоренцо Бучела – италианският журналист, който „подсказа“ на папа Франциск с думите „бяло знаме“ – се събуди една сутрин прочут. Ръководителят на пресслужбата на Ватикана Матео Бруни отново беше принуден да произнесе заучената фраза, че думите на понтифа са били погрешно изтълкувани. А върховният архиепископ на УГКЦ Святослав Шевчук, коментирайки „погрешното“ мнение на папата, за пореден път неволно подчертава колко малко влияние има украинската гледна точка върху папа Франциск.

Аз разбирам папа Франциск. Разбира се, най-вероятно го разбирам погрешно – как аз, съветска ученичка, украинска журналистка, най-сетне омъжена жена, как бих могла да разбера правилно един мъж-монах, аржентинец от италиански произход, който е много по-възрастен от мен?

Но ако той, неразбирайки мен, моята страна, моите интереси и мотиви, все пак може да ми даде съвет от космически мащаб как да се смиря и да развея бялото знаме, аз се чувствам почти длъжна да му отговоря по същия начин.

Осъзнавам, че говорейки за нашето поражение, за нашата слабост, той по-скоро скърби за своята собствена. Че нито той, нито неговата Църква, т.е. нито човешкият, нито божественият авторитет на папата, имат и най-малкото влияние върху ситуацията в света – количеството на злото и страданието не зависи от усилията на папа Франциск. Чувството за собствено безсилие, осъзнаването, че си попаднал в ситуация, която няма добро разрешаване.

И дори за „страданието на най-слабите“ разбирам прекрасно. Изглежда, че папа Франциск наистина е много силно проникнат от класическата руска литература. В едната си ръка държи Достоевски с неговата „детска сълза“, а в другата – Лев Николаевич с неговото „несъпротивление на злото чрез насилие“. Фактът, че „“детската сълза““ на Достоевски не му е попречила (и дори му е помогнала) да бъде пропагандатор на руската „СВО“ на Балканите, не притеснява папата. Не го притеснява и фактът, че Толстой е бил отлъчен от църквата заради своите философски и богословски екзерсиси.

Разбирам папа Франциск, който веднага взима най-високата нота – състраданието към децата, попаднали в месомелачката на войната. Той веднага удря в най-болното място, уверен, че никой няма да има душевната сила или съвестта да отговори „но…“ на подобен „аргумент“. Но, за съжаление, аз виждам в това и един вид малодушие, желание да се избегнат всякакви спорове. Включително и със самия себе си. Папата съвсем откровено ни дава да разберем, че няма да ревизира нищо във възгледите си за Украйна, украинците, нашата война и нашата съдба. Която слабо интересува папата – той се интересува само от едно: “ безобразието“ да спре. На всяка цена.

И дори в това искане го разбирам. Какво не бихте дали, за да не плачат повече децата? Макар че в същото време осъзнавам, че това искане прилича на капризно настояване на дете (или, напротив, на старец). Защото възрастните, натоварени с грижи и отговорности, не могат да си позволят да не мислят за цената. В този случай осъзнавам, че „всяка цена“, на която папа Франциск призовава да се съгласим, няма да бъде платена от папа Франциск, а от мен, от вас, от моите и вашите деца.

Папа Франциск всъщност също осъзнава това. Той дори говори за това в същото интервю – но зад „белите знамена“ то остана почти незабелязано: „Украйна, горката, толкова много е страдала при Сталин“. Тук папата е циничен: той знае каква цена е платила Украйна и може да плати отново, ако се предаде на Русия. Той осъзнава, че това няма да бъде краят на нашите страдания, а „ново начало“. Но той е съгласен. Той не смята тази цена за прекомерна. Или по-скоро предпочита изобщо да не се замисля и да не забелязва нито тези, които плащат, нито с какво плащат. Докато умираме мълчаливо – както по времето на сталинизма – сме напълно приемливи. Светът (и Светият престол) може да си върши делата както обикновено. Както беше и по време на ликвидирането на УГКЦ и физическото унищожаване на нейните духовници.

Папа Франциск знае какво означава „да умреш в мълчание“. В края на краищата той идва от Латинска Америка. Видял е със собствените си очи страданията на хората, попаднали под валяка на историята – тирания, чистки, мъчения, нечовешки социални експерименти. Но като латиноамерикански епископ той също така знае много добре как и на каква цена се правят компромиси между политическата действителност и институцията на Църквата.

Не си правете илюзии. Папата разбира всичко. Но отказва да го приеме. Няма смисъл да упрекваме Негово Блаженство Святослав Шевчук за това, че гръко-католиците не „предават“ добре украинската позиция на папата. Бог знае, че те го правят. Но е невъзможно да убедиш някого, който отказва да те чуе. За него е по-лесно. По-лесно е да мисли, че в Украйна – просто „поредната война“, която „богатите“ са разпалили, за да „станат още по-богати“. А да се спре тази „безсмислена война“ може да бъде много просто – да се принуди една от страните да приеме условията на другата. Тъй като Украйна е в по-уязвимо положение, тъй като има le cose non vanno, нека се предаде. Простите решения рядко работят в сложни случаи. Ето защо за папа Франциск е толкова важно да убеди себе си и онази част от света, която има значение за него, че всичко е просто – „богати и бедни“, ricchi e poveri.

Както може би сте забелязали, папа Франциск е много модерен лидер. От факта, че световната политика, както и църковната, е затънала в геронтокрация, до това, че понтификът по същество е толкова популист, колкото и повечето видни фигури на светската политическа сцена. Той познава „своя“ вярващ и му говори на език и с категории, които той със сигурност ще разбере и приеме.

Нашият проблем е, че украинците не са сред неговите „избиратели“. А проблемът на Католическата църква е, че разделението между богати и бедни, бели и цветнокожи, клир и миряни, глобален Юг и глобален Север не само не се е смекчило при „папата от Юга“, но изглежда се е изострило още повече. Което, разбира се, не е пряка вина на папа Франциск – той просто нямаше късмет с историческия момент. Но вината му е, че така и не успя да се превърне от „папа от Юга“ в „папа за всички“.

Точно както той не успя да оправи ситуацията в Католическата църква, да даде отговори на въпросите, които стоят най-остро пред Ватикана: например злоупотребите с деца и жени, практикувани в продължение на десетилетия в Католическата църква и прикривани от епископите (включително от самия настоящ папа), остават в статута на „въпиющ към небесата“, защото Светият престол така и не реши какъв отговор на това обвинение да му даде и как да изкупи този грях.

Ако погледнем внимателно на дейността на папа Франциск, може да се окаже, че той не прави всичко добре, че се проваля на много фронтове – le cose non vanno. Така че може би понтификът ще последва собствения си съвет – ще прояви смелост и ще вдигне бялото знаме? Или по-скоро, в контекста на ситуацията, бял дим, който да информира света, че конклавът е избрал нов папа.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.