Дмитрий Глуховски: Московските тунели може би стигат до Урал

"Медведев няма да е марионетка на Путин", казва младият руски автор на бестселъра "Метро 2033"

Дмитрий Глуховски в София. Снимка: авторката

Дмитрий Глуховски е автор на бестселъра „Метро 2033“. Романът е продаден в Русия в 200 хиляден тираж. Авторът бе за един ден в София по покана на българските си издатели от „Сиела“, за да представи книгата, която е писал в продължение на 5 години.
28-годишният Дмитрий е журналист по професия. Учил е в Израел, живял е в Германия, Франция, знае пет езика. Работи като кореспондент за „Радио России“, телевизия „Дойче Веле“, „Евронюз“ и „Russia today“, бил е член на на т. нар. Кремълски пул (журналисти, които отразяват дейността на президента), военен кореспондент в Абхазия и Израел.
Романът, чието действие се развива в московското метро след ядрена война, първоначално е отхвърлен от няколко издателства, на които младият автор праща ръкописа си. Експертите не харесват историята за московското метро, строено като най-голямото противоатомно бомбоубежище в света. Авторът разказва историята на хората, оцелели след ядрена война и създали свой подземен град в безкрайните тунели на метрото. Обитатели на тунелите обаче не са само оцелелите хора, а и мутирали чудовища. Дмитрий не се обезкуражава от отказа на издателите и качва романа си в Интернет. Прави си страница, озвучава я и добавя глава по глава. Под натиска на феновете, които събира романът, авторът преправя и дописва творбата си, тъй като читателите не харесват, че главният герой е убит неочаквано.


– Какви тайни пази московското метро?

– На първо място за московското метро трябва да е ясно, че официалната карта, която виси във вагоните, е видимата част, достъпна за всички пътуващи. Това са около 150 станции. Това е по-малко от половината от всички съоръжения, тунели и конструкции, които в действителност се намират под Москва. По-голямата част, която е скрита за очите на московчани, е известна на малък брой хора, предимно на сътрудници на правителствените, специалните служби. Както е описано в книгата, московското метро се явява преди всичко стратегически, в голямата си част засекретен обект, предназначен за укриването и спасяването на хора и то не обикновените московчани, а членовете на правителството, администрацията, спецслужбите, учени, в случай на война, без значение дали е ядрена или не. Ето защо зад стените на познатите тунели, се намират засекретени станции, правителствени бункери, бункери на министерство на отбраната, на ФСБ, на структурите, които се занимават с охраната на запаси от вода, храна и медикаменти в случай на ядрена война. Всички тези станции се съединяват в никому неизвестни тунели и всичко това превръща московското метро в мрежа от коридори, които съединяват засекретени стратегически обекти, подготвени през 50-60-те години за случай на ядрена война.
Мащабите на този подземен град са гигантски, но никому не е известно каква площ точно заема. Всичко това се преплита в мрежата на доста по-старинни катакомби.

– Мнозинството московчани не знаят за всичко това?

– Московчаните могат само да предполагат. Московчаните знаят само рамките на метрото, посочени на картите във вагоните. А всъщност нещата са много по-мащабни. Мои познати „дигери“ – това са хора, които се спускат, за да изследват самостоятелно подземията на Москва, ми разказаха следното нещо: конкретно под сталинските сгради, които са се превърнали в символ на Москва и са на почти всички картички – университета, Министерство на външните работи, хотел „Украйна“ и прочие, под тях се намира подземно съоръжение, което по размер е далеч по-голямо от самите тях. Тоест Министерство на външните работи, което е на Смоленския площад, много знакова сграда, под земята стига до Киевската гара – тоест се разпространява на още квадратни километри от периметъра на министерството. Под университета пък подземните етажи стигат до -10. Някои са затворени, други пък се отварят и тепърва се установява контрол върху тях. В края на 90-те години това бяха изоставени съоръжения, някой сигурно ги е обитавал полулегално. Хора, които се занимават с изследването на подземна Москва, казват, че от тунел на московското метро са се спуснали по някаква отбивка, която водела на изток. Хората са вървели цяла седмица и не са стигнали до края му. Тоест вероятността тунелът да води извън Москва до Сибир, Урал е много голяма.

– Има легенда, че съществува тунел между Москва и Санкт Петербург?

– Възможно е. Не може да се изключи. По време на евакуацията през Втората световна война, всички са били насочвани на изток и на юг – към Уфа, Башкирия, зад Урал. Мисля, че за 40 години е имало достатъчно време, а и технологията се е развила достатъчно бързо, за да бъде построен един или няколко евакуационни тунела, за да се осигури безопасното преместване на ръководството на страната.

– Как се свързахте с хората, които изследват подземна Москва?

– С дигерите се свързах посредством лидера им Вадим Михайлов, с когото се запознах по време на снимките на едно предаване. Тази тема беше позабравена и не се говореше много, тъй като това са секретни обекти. Държавата обаче ги преоткрива. Та мислех си, че Михайлов ще ме критикува за фактическата недостоверност, защото много от това, което съм написал, е измислено. Но той обратно – каза, че е впечатлен и поиска автограф. Даже поиска да го включа в следващата книга „Метро 2034“. Аз му предложих бартер – те да ми организират разходка в подземията на метрото, а аз ще го включа в книгата (смее се).

– Слязохте ли под земята?

– През есента смятам да започна продължението на книгата. И естествено преди да го направя, ще се консултирам с него. Защото първата книга е написана от гледна точка на пътника.
Аз съм се спускал в метрото, но съм стигал единствено до откритите обекти. А всичко засекретено съм го описал по слухове, разкази, информация в Интернет от форумите. Информацията ми е полулегална. И за да бъде следващата книга на по-високо ниво, е най-добре да се направи на базата на лични впечатления.
Този, който чете „Метро 2033“, трябва да знае, че аз живея предимно зад граница и в Москва бях за 2 седмици в отпуска, когато седнах да напиша книгата. Естествено искаше ми се да помагам на някой машинист, но колкото и банално да звучи, нямах време да организирам такова нещо. А сега се надявам, че ще успея да се освободя от многото си ангажименти и да се посветя на книгата, която да се отличава и да бъде на по-високо ниво.

– С разкриването на тайните на метрото целта ви беше да предупредите или да уплашите пътниците?

– Трудно ми е да ви отговоря, защото ако книгата се чете внимателно, то ще се види, че тя не е толкова за ядрената война и опасността от нея, а един вероятен сценарий, който води до края на света, настъпва Апокалипсис и човек трябва да оцелява във вселена след края на света. Мен лично тази ситуация ме вълнува от гледна точка на обстановката. Беше ми интересно да си представя… Нека обясня: аз смятам, че нашият свят е изключително скучен, защото всичко вече е изследвано докрай, всичко е ясно, точно, всичко е написано в сферата на научно-творческата дейност, освен да речем на ниво търсене на нова, невиждана порода на тропическа жаба в джунглите на Гватемала. По принцип света, от гледна точка на географи, картографи е изследван и изчерпан, а това ми се вижда много скучно. И човек има такова чувство, че всичко, което можеше да бъде постигнато от науката, вече е направено. Има само две болести, за които лек все още не е открит, космическите полети пък са възможни, но без особен смисъл. Имам някакво усещане се намираме в пика на цивилизацията, даже изкуството е преработка, римейк на старото и в книгите вече всичко е казано. И в този смисъл на мен ми беше интересно да си представя как ще изглежда светът, когато цялото това величие на човешката цивилизация остава в далечното минало. И точно така както ние разкопаваме руините на древногръцките храмове, така и наши потомци ще разкопават останките от Министерство на външните работи на Смоленския площад. Представях си как сътворяването на грандиозната цивилизация остава в миналото, информацията се превръща в мит и легенда. В един момент светът на един човек приключва с края на неговото село или в случая с края на неговата станция. В книгата, въпреки че метрото се превръща в своеобразен ноев ковчег, в който се укрива човечеството след Съдния ден, човек не престава да се държи като човек. Той продължава да се групира, да създава конфликти, да враждува заради идеологически различия – фашисти, комунисти, капиталисти, сектанти, православни и неправославни. Хората, които са група в различните станции, са заедно заради общите идеи или общия интерес да са близо до филтрите за вода. И цялото метро се довежда до абсурдния модел на обществото, разбито заради различните принципи, идеи и убеждения. Между станциите е тъмнината, неизвестността, чудовищата. Такава своеобразна вселена е гротеска, но именно тази вселена ми даде възможност да кажа това, което исках да кажа.

Дмитрий Глуховски. Снимка: авторката

– Темата за Апокалипсиса много се експлоатира в Холивуд – „Война на световете“, „Аз съм легенда“, „След утрешния ден“. Очаквате ли вашата книга да се превърне във филмов сценарий?

– Може и много ми се иска да вярвам, че това ще стане. Предложения има. Но това трябва да бъде мащабен проект, а руското кино в момента няма как да се справи с такова нещо. То ще струва много скъпо като производство. Ето защо производството трябва да бъде американско, но в момента затруднението идва от липсата на превод на английски. Засега имам предложения от руски агенти или продуценти, които сътрудничат със западни кинокомпании. В момента имам сериозно предложение от украинско студио, което работи с Холивуд, но сме в процес на преговори.
Естествено има потенциал, не говоря за художествената стойност на книгата, а чисто търговска идея, която е добра, заради своето различие. От една страна това е разрушен свят, но от друга не е вечно разрушаващият се Манхатън. Московското метро се явява доста сериозна международна марка, за която да се говори и да бъде разпознаваема извън Русия. Скоро ще има компютърна игра, на доста високо ниво, прави се от професионалисти, които много точно успяват да уловят духа на следядрения свят. Играта ще се издава и в САЩ и това ще е първата крачка.

– Защо романът ви първо е публикуван в интернет?

– Историята на проекта ми е дълга, болезнена и в момента не съм на „енда“, но все пак е „хепи“ ситуацията около неговото развитие. Като начинаещ журналист, живеещ зад граница, започнах да го пиша, без да имам каквито и да е контакти в издателския бизнес. След написването на романа, го разпратих в няколко издателства. Повечето не го харесаха, други даже не ми отговориха. Аз много се вълнувах, но отвсякъде ми казаха: „Не, съжалявам!“. Аз обаче си публикувах романа в интернет – направих си сайт www.m-e-t-r-o.ru, качих текста, направих музикално оформление. Във форуми за любители на фантастика сложих линкове и проектът заживя свой живот. Хората започнаха да го четат и да ми пишат. В първия вариант на романа главният герой умира ненадейно и от гледна точка на читателя, се оказа, че не е достатъчно аргументирано. Хората поискаха да променя нелепия край на героя, който просто си върви, за да завърши своята мисия и изведнъж го застрелват, а куршумите дори не са предназначени за него. Много случайно. Под натиска на читателите, а и след като преосмислих ситуацията, написах продължението и така, за да завърша подобаващо книгата, трябваше да добавя още толкова страници, колкото бях вече написал. Дописвайки книгата, направих нещо като онлайн сериал. Глава по глава качвах в интернет, проектът се разрасна, във форума хората обсъждаха всяка нова глава, строяха хипотези, даваха обяснения на загадките, обсъждаха съдбата на любимия си герой, рисуваха илюстрации, качваха музика, писаха продължения или допълнения. Сега във форума има над 200 така наречени „фен фикшънс“ – малки разкази, написани от читатели живеещи в тази вселена.

– Ще използвате ли историите в следваща си книга?

– Не, аз използвам участието на читателите във форума за техническа редакция, защото много от тях знаеха за метрото повече, отколкото знаех аз, защото те са работили там. Казваха ми: „Този тунел върви не така, а еди как си, този вагон е построен еди кога си, автомат калашников стреля по такъв начин, не използвай огнехвъргачка в тунела, защото ти първи ще умреш, защото има вакумна конструкция“. В романа ми хората вместо пари използват куршуми и във форума се появиха икономисти, които пресмятаха този модел: ако патроните намаляват, откъде могат да бъдат взети, за да се обезпечи такова количество парична маса. Много хора повярваха в това и се вживяха в тази вселена. Но въпреки множеството предположения и очаквания за развръзка, аз правих всичко възможно техните очаквания да не се оправдаят и сюжетът да бъде неочакван. Аз много се опитвам – осъзнавайки, че е сложно, да бъда оригинален, без да заимствам каквито и да е сюжети.

– Какъв е тиражът на книгата ви?

– Повече от 200 хиляди екземпляра, но по принцип, имайки предвид това, че тя е и в интернет, смятам, че е прочетена от около милион читатели.

– Чрез интернет ли може най-лесно да пробие младият руски писател?

– Всеки млад писател може да стигне до славата чрез интернет, защото трябва да сме наясно, че издателствата на първо място са организации. Организации, където работят професионалисти, а срещу тях стоят хора с лични представи за това, което правят. И не винаги можеш да пробиеш. Не знам как е в България, но в Русия в големите издателства всеки ден пристигат стотици ръкописи. И едва ли редакторите, които подбират, ако видят ръкопис на неизвестен автор, четат повече от първите 10 страници. Понякога стигат само до първата страница- ако тя не е написана добре, то може да се окаже, че цялостно добрият ръкопис просто ще бъде изхвърлен. Така че ако сте започнали да пишете, когато сте били на 10 и сте приключили на 30 години, и не сте редактирали първата си страница, въпреки че останалите са гениални, няма да ви публикуват. Да пробиеш, без да имаш връзки в издателския бизнес, е практически невъзможно. А интернет е една среда, в която побеждава най-силният и ако има нещо, което си заслужава да бъде прочетено, то читателите сами избират да го направят, разпращат си линкове.
Струва ми се, че младите автори, които биха получили не особено впечатляващ хонорар, не трябва да се лакомят за допълнителна хилядарка. По-голям смисъл има да поместиш написаното в мрежата и да се надяваш, че по естествен начин, с малко реклама, ще се получи добрият резултат.

– Печели ли се добре от един бестселър в Русия?

– Прилично печеля от бестселъра, купих си AUDI A6, ново (смее се). Но от друга страна в Москва са толкова високи цените, че кола можеш да си купиш, а апартамент – не. За толкова не печеля, за кола ми стигнаха и за пътуване до Италия и Малдивите. Ако има екранизация и увеличение на продажбите, може и да събера за апартамент или къща. Аз не се издържам от книгите. Аз работя на три места, имам добра заплата. Писането е не начин да изкарам пари, а да се реализирам.
Друг е моментът, че когато излезе една книга, то читателите очакват от теб още. „Метро“ го писах 5 години „Сумерки“ (бел. авт. – вторият роман на автора) – 3, защото ги съчетавах с работата ми. И ако работя с такова темпо, след 3 години хората просто ще ме забравят. Всеки голям автор е длъжен да пуска книга поне веднъж в годината, иначе хората започват да го забравят. Светът е жесток.
– Вие на първо място сте журналист или писател?
– За мен писател е почетна титла, с която те награждават другите, след десетилетия работа. Аз мога да се нарека автор. Аз съм наясно, че написвайки две книги, аз съм просто автор. На мен естествено ми е приятно, когато ме наричат така, но сам себе си не мога да определя като писател. Журналист е по-просто да се нарека. Журналист може да се нарече и онзи, който пише в училищния вестник.

– Преекспонира ли се темата за убийствата на журналисти в Русия или има реална заплаха за хората, работещи в така наречената опозиционна преса?

– В Русия в момента е както през 30-те години в САЩ, само че с нови технологически възможности. Всичко, което ставаше в Щатите, става при нас в ускорен процес – първо власт на мафията, след това власт на спецслужбите и след това постепенно придвижване към нормално общество, действащо без особени противоречия с демократическите принципи. При нас премина властта на мафията и настъпи властта на спецслужбите, което след около 10-15 години, по исторически път, ще премине към появата на свободно, демократично общество.
Що се касае до убийството на журналисти, те естествено се случват, и смъртта на Анна Политковская е пример за това, но не бих казал, че журналистите са в опасност и са под смъртна заплаха. Има журналисти, които работят в открито опозиционни издания, не са заплашвани и всяка статия, която пишат е критична срещу Путин и правителството. Има и умерено опозиционни издания, като известния вестник „Комерсант“, който по принцип е опозиционен, доста критичен и често отбелязват пропуските в действията на правителството. Ние сега се намираме много далеч от съветските времена. От друга страна би било глупаво от моя страна да говоря, че в Русия съществува свободно, демократично общество. При нас то не е истинско. Този процес при нас минава доста по-бавно и по-болезнено, отколкото в Източноевропейските страни, но в същото време не е редно да ни сравняват с Китай да речем.

– Може ли да се каже, че има смяна на властта в Русия, след последните президентски избори?

– Има няколко важни момента тук. Най-важното е, че Путин не пое трети мандат, важно е, че ние не тръгнахме по сценария на страни като Туркменистан, Узбекистан, Казахстан, където конституцията се променя по желание на ръководните лица. Конституцията остана на първо място, което показва желанието на бившия президент Путин и политическия елит все пак да се движим по посока Запад. Ясно е, че на изборите не победи кандидатът на опозицията, а победи близкият съратник на Путин, който ще се движи по същия път. Мисля, че ще има превес на либерализма и свободата, отколкото при Путин, защото ситуацията в страната е много спокойна, в тероризма има спад, хората искат напрежението да намалява и така ще стане. За това мисля, че курсът на управление ще си остане същият, при тези цени на нефта, няма сериозни заплахи за икономически сътресения.
При всичко това може да се каже, че се осъществи определена смяна на властта, защото Медведев, въпреки че е приемник на Путин, все пак е независим човек. Путин в своето време също се явяваше приемник, но на Елцин. Неговото елцинско обкръжение го избра за наследник, гарантиращ запазването на курса. Путин обаче промени всичко според себе си. Как ще се държи Медведев, трудно може да се предскаже. Той формално може да се явява наследник, но фактически след известно време, както обикновено става, държавният глава започва да осъществява собствените си възгледи. Аз не мисля, че той ще бъде марионетка. Смятам, че е човек със собствено виждане и е настроен по-либерално, по-демократично, от това, което можеше да си позволи Путин.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.