Земетресението в Китай разклати и комунистическата партия
Земетресенията разрушават не устойчивите и добре построени сгради, а слабите. В момент, когато Китай се съвзема от най-голямото земетресение на негова територия през последните 30 години, общественият гняв се засилва. Една трета от потвърдените 20 069 жертви (очаква се техният брой да достигне 50 хиляди) са деца, хванати в капан в 6900-те класни стаи, които според властите са били разрушени – по-слабо устойчиви на земетресението в сравнение с останалите постройки. Правителството съобщи още, че на риск са изложени до 390 язовирни стени.
Опасността за комунистическите власти е очевидна. Китай е разположен в земетръсна зона, а провинция Съчуан е преживявала земетресение с подобна сила през 1933 година. Китайските геолози предупреждават, че шансът за рецидив през следващите 50 години е едно на десет и затова сградите и язовирните стени трябва да бъдат построени в съответствие със строги изисквания за сигурност. Това обаче не е направено, особено що се отнася до по-новите. Това не е просто пестене в преследването на бърз растеж или небрежност, която става известна след природни бедствия в цял свят. Това е последица от систематичното неприлагане на правилата в замяна на подкупи – и всички в Китай са наясно за какво става въпрос.
Сърцераздирателните сцени разтърсиха Китай и света. Общественият гняв за жертвите, които е можело да бъдат избегнати, по-специално загиналите деца, лесно може да стане непреодолим. Китай беше аплодиран за бързата си и открита реакция в сравнение с решителния отказ на хунтата в Мианма да мобилизира вътрешна и международна подкрепа след преминаването на циклона Наргис. Действията на Китайската комунистическа партия (ККП) обаче се водят също толкова от инстинкт за самосъхранение, колкото и от хуманитарните безпокойства.
В края на краищата, годината не е добра. Инфлацията е на най-високото си равнище от 12 години, железопътната система се повреди при снежни бури и след това дойде Тибет. А сега и това. Премиерът Вън Цзябао посети района на бедствието на следващия ден, за да покаже безпокойството си, като викаше на оцелелите, че помощта е на път, и разпореди действия. „Дядо Вън“ се превърна в нещо като национален герой.
В петък го последва президентът Ху Цзинтао. И двамата обаче имаха нужда да дадат ясно да се разбере от самото начало, че каквито и недостатъци да са показали представителите на местните власти, ръководството в Пекин е на страната на обикновените селяни, както винаги обича да представя нещата.
Коментарите от местни хора доказват колко необходимо беше това. Една майка каза пред „Гардиън“: „Китайските чиновници са толкова корумпирани и лоши… Те имат пари за проститутки и втори съпруги, но нямат пари за нашите деца.“ Същото се отнася и до осигуряването на храна, стандартите за лекарствата или екологичните предписания, които са прилагани само на 10 процента. Корупцията е повсеместна, ето защо толкова много сгради се оказаха смъртоносни капани. Друга жена привлече вниманието към правителствените и партийните сгради, които останаха непоклатими – построени в пълно съответствие с техническите изисквания. Политбюро можеше да очаква, че това ще бъде казано – и бързият, открит и ефективен отговор беше най-добрият, който можеше да даде.
Властите започнаха разследване защо са се срутили толкова много класни стаи, но отговорът вече е известен. Хората искат правителството да запази сегашните темпове на развитие, но все повече от тях не приемат цената за това да бъде корупцията. Властите се
съгласяват и подемат неуспешни кампании срещу взимането на подкупи. Проблемът е, че представителите на местните правителства разполагат с неподлежаща на проверка власт и, предвид загубата на вярата, че строят комунистическа утопия, не изпитват угризения да искат още повече пари. Ху Анган, професор по икономика от университета „Цинхуа“, смята, че, на практика един от всеки шест юана отива за корупция. Дори офицерите от армията купуват чиновете си.
Нещата опират до слабостта на гражданското общество в Китай; не само до това, че съдилищата и полицията са корумпирани, но и че групите за взаимопомощ и асоциациите, които да държат отговорност на чиновниците са малко на брой. Тази липса става по-очевидна от когато и да било по време на бедствия. Набива се на очи липсата на организации от типа на Червения кръст, Армията на спасението, групи на радиолюбители, църкви, спортни клубове, асоциации за облекчаване на положението на бедните, групи за издирване на изчезнали хора, независими болници и всички останали, които биха могли да помогнат. А ако такива организации съществуват, те са строго контролирани и наблюдавани от партията.
Държавата и партията са там, където трябва, и във времена като сегашните са силно изложени на показ. Партийните идеолози обичат да критикуват демокрацията за нейната неефективност. Средствата, чрез които несъгласието може да бъде изразено открито обаче са спасителна клапа от жизнено важно значение и начин за подобряване на ефикасността на властите. Реакцията на американското правителство на урагана „Катрина“ беше ужасно неадекватна, но имаше пътища и механизми, чрез които гъстата мрежа от гневни институции на гражданското общество в САЩ да предложи фундаментална промяна за следващия път. Сложните общества се нуждаят от активни институции на гражданското общество, които да помагат за тяхното управление. Китай е по-слаб поради отсъствието на такива – и на система, чрез която те да могат да се изразяват.
На практика на съдебната скамейка е изправена еднопартийната държава. До този момента тя едва ли допуска грешки. Контрастът с Мианма и с последното голямо земетресение в Китай от 1976 година трудно би могъл да е по-очевиден. Но тя в значителна степен нямаше друг избор. Първичният инстинкт на партията беше да се опита да предотврати масираното отразяване от страна на медиите. Да бъде отказана на многобройните домашни медии и чуждестранни новинарски организации възможността да предават за хуманитарно бедствие броени месеци преди Олимпийските игри обаче би било политическо самоубийство. Нещо повече – в момент, когато Китай става по-богат и по-окабелен, властите са принудени да се вслушват повече в общественото мнение. Колкото и впечатляваща да е реакцията им до момента, китайският народ все още не е произнесъл своята присъда. За момента властите се справят повече от добре.
Дали обаче корупцията няма да подкопае спасителните дейности? И дали нещо въобще ще се промени, докато държавата продължава да е контролирани от една партия, а обществото е държано слабо, независимо от заключенията на правителствените разследвания?
Китай е на кръстопът. Натискът върху еднопартийната държава става огромен – и един очевиден отговор е силното националистическо чувство за несправедливост да бъде впрегнато за нейната кауза, както става в случая с Тибет, и страната да се превърне в националистическа авторитарна държава. Съчуан обаче показва, че други сили имат въздействие: широко разпространеното негодувание от корупцията, искането да бъде държана сметка на правителството и нарастващите възможности това да стане факт. Останалата част на Азия също открива своя път към демокрацията и събитията от миналата седмица ще се окажат още една малка част от историята.
По БТА