Елизабет Костова: България се променя, но онова топло чувство у хората тук няма да се загуби

Елизабет Костова е американска писателка, приела фамилията на съпруга си българин. Авторка е на романа бестселър в САЩ и Великобритания – „Историкът“ (The Historian), в който част от действието се развива в България. Родена на 26 декември 1964 г. в Ню Лъндън, щата Кънектикът, САЩ. Завършва университета „Йейл“ със степен бакалавър по британска култура. Пее в славянския хор на университета. Идва в България за пръв път през есента на 1989 г., за да събира народни песни. На митингите в София след 10 ноември 1989 г. среща бъдещия си съпруг Георги Костов, компютърен специалист. Двамата живеят в Ан Арбър, щата Мичиган.
Костова продължава образованието си в Мичиганския университет, от където има магистратура по изящни изкуства. Там печели стипендия Hopwood за завършването на романа си „Историкът“, който започва да пише през 1995 г., а е издаден през 2005 г. След успеха на романа, преведен на няколко езика, през 2007 г. тя създава фондация „Елизабет Костова“ за творческо писане в България, с дарение от 10% от правата за преводите на „Историкът“ (на български издаден от ИК „Сиела“). Основна цел на организацията е да подпомага българската литература като поощрява превода и публикуването й на световния пазар.
Писателката отново посети любимата си България преди дни. Поводът беше първия семинар по творческо писане, организиран от фондация „Елизабет Костова” в Созопол. Писателката казва, че в страната ни има „експлозия от талант,“ но за реализирането му са нужни контакти, много контакти. Елизабет Костова говори свободно на български език.

– По какъв повод сте в България?

– Фондация „Елизабет Костова” организира семинар в Созопол преди дни, надявам се да направим същото и догодина (повече информация на сайта на фондацията). Семинарът беше workshop за петима писатели от Америка, една писателка от Япония, която пише на английски, както и за пет автора от България. Имахме много срещи, говорихме за изкуството, за техниката в писането, за професията. Поканихме редактори, писатели като Емил Андреев и Теодора Димова, английската писателка Кейт Мос. Не очаквах това да се превърне в толкова специален момент и за нашата страна, и надявам се и за българските писатели. Семинарът беше интензивен и много практичен. Говорихме за конкретни неща, за конкретни текстове и практичните проблеми, като например това, че българските автори трябва да имат систематичен контакт с редакторите. След една такава среща разбирам по-добре какво можем да направим за напред. Опитваме се да прави нещата постепенно, по малко, но въпреки това те да са на високо ниво. И помощта да бъде истинска, а не просто да си говорим. Опитваме се да помагаме, защото в изкуството са нужни освен финанси, но и контакти.

– Липсата на финанси и контакти ли е причината да не може да пробие писател от по-малка страна. И Има ли достатъчно таланти в България?

– В България има експлозия от талант. Има много добри млади и по-възрастни автори. Но финансовата част е проблем, да. Този проблем важи и за Америка, но при нас имаме много възможности – можеш да търсиш възможност за стипендия, можеш да завършиш курсове в университета. Мисля, че в България липсват възможности и система. Проблемът не е, че България е малка страна, тя е страна с много богат, стар език и култура и за всеки писател е важно да има възможност да работи на своя език.

– Проблем ли е различието в културата, когато една книга се превежда, да речем от български на английски, не изчезва ли част от духа на написаното, на посланието?

– Да, това е проблем при превода на всеки език. Винаги трябва да се работи с добър преводач, който да познава културата към която принадлежи писателят. Но има голям интерес към чуждите култури във всяка страна. В Щатите да речем в момента е много модерна литературата от Индия, има и по-стара вълна от интерес към Южна Америка. И след като успяват автори от Мексико, защо да няма интерес и към България. Но трябват контакти.

– Човек може ли да се научи да пише или се ражда с това умение?

– И двете (усмихва се). Според мен решението да напишеш книга е много странен момент в живота на един човек. Желанието идва от много дълбоко, още от детството. Но естествено има неща, които можеш да научиш, които могат да ти преподадат. И това е другата страна на изкуството – да научиш техниката. В Созопол да речем говорихме за това как се използва мястото в романите, персонажите, как се описва гласът, когато някой персонаж разказва история. Всички тези детайли са много важни.

– Преди няколко месеца тук започна кампания за избор на символ на България. Кой е символът на нашата страна, според вас?

– За мен символите са два – планината и морето. И двете са много красиви.

– В едно интервю казвате, че българката много се изкушава от комерсиалното, идващо от Запада. Според вас изкушила ли се е вече окончателно?

– Имам много близки приятелки в България от различни възрасти и понеже сме много близки, ми е трудно да погледна отстрани. Българските жени като цяло са много силни, както може би навсякъде, защото много неща ни се струпват върху раменете. Освен истинска бедност, тук има и много богати, както и в Щатите. Вече в България има и възможност за избор въобще.

– Лошо ли е, ако българката започне да прилича повече на западноевропейката?

– Има и не много добри страни в това. Хубаво е тя да може да работи в различни сфери, на високо ниво, да има възможности за нея и в Западна Европа. Да има равни права с мъжете, защото ние, в много случаи, имаме повече енергия от тях. Но като жени, ако започнем да мислим, че дрехите, модата, комерсиалните неща са най-важни, това ни прави ограничени.

– Кой е първият българин, с когото се срещнахте?

– Това е толкова интересен въпрос! (смее се). Мисля, че беше човек от посолството, който ни изпрати на влака. Но човекът, който си спомням още е и нашият отговорник по музикология.

– Слушате ли още българската народна музика?

– Аз я обичам много. Но сега нямам много време да слушам музика вкъщи, нямам време да пея, да науча нови песни. Сега пея в банята (смее се).

– Коя ви е любимата българска дума?

– О, това също е много интересно, трябва да помисля (пауза). За мен е „планина”, защото това за мен звучи така, както и изглежда: пла-ни-на (с ръка показва възвишенията на планините). Друга любима дума ми е „пея”.

– Как бихте описали България сега?

– Това е различна страна от онази преди 18 години. Ние седим сега в МОЛ-а, който прилича на всеки МОЛ в щатите, в Швейцария.

– Това харесва ли ви или не?

– И да, и не – радвам се, че има повече свобода, избор и възможности. От друга страна би било тъжно да се изгубят традиционните неща. Но все пак си мисля, че България няма да ги изгуби и най-вече няма да изгуби онова топло чувство, което е в хората тук. Тук има много проблеми, страната е минала през трагични моменти, обаче има нещо толкова дълбоко и топло в хората.

– Защо на българина чужденец трябва да му каже колко прекрасна е страната ни?

– Много съм мислила върху това. Според мен това нещо съществува във всяка страна. Тук хората си мислят, че е тенденция само в България – не. При нас го има същото – ако някой дойде и каже: „О, имате толкова красива природа!”, ние не обръщаме внимание, защото имаме толкова проблеми в градовете, имаме страшно много проблеми в политиката, икономиката, в училищата и всички критикуват. Хората винаги критикуват страната си, но и от това има полза. Защото човек, ако не критикува, тогава значи, че има много сериозен проблем.

– Не мислите ли, че българите са твърде критични?

– Да, вероятно. Тук трябва да се намери деликатният баланс – хората да имат гордост, без национализъм, и да може да се критикува умерено. Когато го има този баланс, тогава значи я има демокрацията.

– Българите постоянно си повтаряме, че типични наши черти са егоизмът, злобата, завистта. Толкова години общувате с българи, усетихте ли тези черти върху себе си?

– Не мога да кажа това, когато съм в тази страна (смее се), не е дипломатично. Аз виждам предимно позитивните неща – има много енергия в тази страна, има много проблеми, но има много богата, стара, интересна история, прекрасна природа и хора. Когато дойда тук, съм след приятели, роднини, близки, всички те са прекрасни хора и аз не си губя времето да търся лошите страни.

– Защото сте много позитивен човек?

– Да, и това е важно. Но се надявам това да не звучи наивно. Аз виждам проблемите, виждам ги и в моята страна. Но хубавите неща започват с малко оптимизъм.