Какъв е разумният подход към Иран?

в. Вашингтон пост

Иранският президент Махмуд Ахмадинеджад на пресконференция в Техеран. Белият дом ще има по-голям успех при преговорите с Иран ако се откаже от политиката на тоягата и моркова и от заплахите. Снимка: Ройтерс

Американската политика към режима в Техеран почти сигурно ще доведе дотам, че Иран ще се сдобие с ядрени оръжия. Привидно разумната комбинация от използването на „тояги“ и на „моркови“, включваща честите намеци от страна на американски представители, че вариантът за американска военна интервенция „остава на масата“, просто засилва желанието на Иран да създаде собствен ядрен арсенал. Уви, подобна твърда политика на тоягата и моркова може и да върши работа при магаретата, но не и при сериозните държави. Съединените щати ще имат по-голям шанс за успех ако Белият дом се откаже от заплахите с военни действия и от призивите за смяна на режима.

Да видим примера на някои страни, които бързо можеха да се превърнат в държави с ядрен арсенал, ако бяха третирани по този начин. Бразилия, Аржентина и Южна Африка имаха ядрени програми, но се отказаха от тях, всяка по различна причина. Ако Съединените щати ги бяха заплашили, че ще свалят режимите им, ако не се откажат от програмите си, вероятно нито една от тях нямаше да го стори. Но след като тоягата и морковът не успяха да спрат Индия и Пакистан да се сдобият с ядрени оръжия, САЩ бързо се сдобриха и с двете държави, като предпочетоха да имат добри отношения с тях, а не враждебни. Какво говори това на лидерите на Иран?

Да разгледаме проблема и от друга гледна точка. Нека си представим, че Китай, който е страна по Договора за неразпространение на ядрените оръжия и умишлено не се впусна в надпревара в ядреното въоръжаване с Русия или със САЩ, заплаши Щатите, че ще свали техния режим, ако не започне съществено да ликвидира ядрения си арсенал. Заплахата би била да е основателна от законова гледна точка, защото всички страни, подписали договора, много отдавна са обещали да съкратят ядрените си арсенали. Американската реакция, разбира се, ще бъде взрив от обществена съпротива срещу подобно искане. Американските лидери може дори да прибягнат до характерната за иранския президент Махмуд Ахмадинеджад реторика във връзка с употребата на ядрени оръжия.

Успешният подход към Иран трябва да съчетава неговите и нашите интереси в областта на сигурността. Нито американска атака срещу ирански ядрени съоръжения, нито една по-неефективна израелска атака ще постигнат нещо, освен да върнат назад иранската ядрена програма. И в двата случая Съединените щати ще бъдат държани отговорни и ще се наложи да платят цената, произтичаща от вероятната реакция на Иран. Почти сигурно Близкият изток и Афганистан ще се дестабилизират, може да има и сериозни опити за нарушаване на петролния поток и в край сметка – рязко поскъпване на и без това скъпия петрол. Хаосът, който ще възникне в Близкия изток в резултат на един превантивен удар, ще засегне Америка, а в крайна сметка и Израел.

Имайки предвид заявените от Иран цели – ядрена енергетика без ядрени оръжия, както и декларациите, че Иран има желание да обсъжда в по-широк аспект проблемите пред сигурността на Иран и САЩ – една реалистична политика би трябвало да използва тази възможност, за да разбере какво може да се извлече от нея. Съединените щати биха могли

Ирански богомолци крещят в подкрепа на иранската ядрена програма на петъчна молитва в Техеран. Пропагандният образ на Иран, който ще изстреля първата си ядрена ракета срещу Израел, е продукт на параноята, а не на сериозни оценки. Снимка: Ройтерс

да дадат да се разбере, че са готови да преговарят без предварителни условия от двете страни (но като си запазят правото да прекратят преговорите, ако Иран остане непреклонен и започне да обогатява уран, надхвърляйки нивата, позволени от Договора за неразпространение). Или може да се преговаря на основата на готовността на Иран да прекрати обогатяването на уран, ако в същото време САЩ отменят икономическите и финансовите санкции.

Подобен по-широк и по-гъвкав подход би увеличил шансовете да се постигне международно споразумение, което да задоволи желанието на Иран за автономна ядрена програма, като сведе до минимум опасността тя да се превърне в програма за разработване на ядрени оръжия. Освен това няма реално основание да смятаме, че традиционната политика на стратегическо възпиране, която проработи толкова добре в отношенията на САЩ със СССР и с Китай, и която спомогна за стабилизиране на враждебните индийско-пакистански отношения, няма да проработи и в случая с Иран. Широко пропагандираният образ на един самоубийствен Иран, който ще изстреля първата си ядрена ракета срещу Израел, е по-скоро продукт на параноя или демагогия, отколкото на сериозни стратегически оценки. Този образ не може да бъде в основата на американската политика, не би трябвало да е в основата и на израелската.

Още едно предимство, погледнато в по-далечна перспектива, на такъв коренно различен дипломатически подход е, че той може да помогне Иран да възвърне традиционната си роля на държава, която стратегически си сътрудничи със САЩ, за да стабилизира района на Персийския залив. Иран би могъл дори да са завърне към дългогодишната си и естествена от геополитическа гледна точка политика от преди 1979 година на сътрудничество с Израел. Във връзка с това трябва да отбележим враждебното отношение на Иран към Ал Каида, което напоследък се засили заради уебкампанията на терористичната мрежа, призоваваща към война между Иран и САЩ, която да отслаби ренегатския (според Ал Каида) шиитски режим, и да накара Америка да затъне в продължителен регионален конфликт.

И на последно място, но не и по важност – да отбележим, че американските санкции умишлено пречат на Иран да увеличи добива си на петрол и природен газ. Това допринесе за поскъпването на енергията. Едно евентуално сдобряване между САЩ и Иран би могло да увеличи значително дела на иранската енергия на световния пазар. Американците несъмнено биха предпочели да плащат по-малко, за да напълнят резервоарите си, а не да плащат много повече, за да финансират по-широк конфликт в Персийския залив.

* Збигнев Бжежински е бивш съветник по националната сигурност на Джими Картър. Последната му книга е озаглавена „Втори шанс“. Уилям Одъм, пенсиониран генерал-лейтенант, е бивш директор на Националната агенция за сигурност. И двамата работят за Центъра за стратегически и международни изследвания.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.