Защо диктаторите обичат реферeндумите?

в. Фигаро

Ирландци ликуват, след като са разбрали, че сънародниците им са отхвърлили Лисабонския договор на референдума на 12 юни. Снимка: Ройтерс

Както и на референдума във Франция през 2005 година, залогът при референдума в Ирландия не беше нито подложеният на гласуване текст (кампанията на „не“-то не критикуваше същината му), нито дори така нареченият развод на народите с Европа (ирландците знаят, че никоя друга страна не е спечелила толкова много във финансов, икономически, политически и даже исторически план от принадлежността си към клуба). Всички проучвания на общественото мнение го доказаха още преди три месеца и след още три пак ще го докажат. Защо тогава стана така?

Истинското препятствие, в което се спъваме, е методът на ратификацията. Той има три сериозни недостатъка. Първият и най-явният – по ирония на съдбата за него досега се говори най-малко – е изискването за единодушие. Един европейски договор може да влезе в сила, само ако е подписан и ратифициран от всичките страни членки. Това беше възможно в Европа на шестте държави. При 27 държави задачата обаче става почти неизпълнима – съдбата на съюза зависи от най-евроскептичното или от най-нестабилното правителство в момента.

Вторият недостатък е даденото на всяка страна право сама да избира кога и как да ратифицира документа. Ръководителите сами се обричат да посрещнат изпитанието неподготвени, без да взимат предвид факта, че всяка държава зависи от това, което се случва у съседите й, и че взетото от нея решение на свой ред засяга всички останали. Тази хаотичност води в най-добрия случай до проблем, а в най-лошия – до неуспех. Проблем, тъй като гражданите на Европейския съюз не са третирани по еднакъв начин – тези, които са призовани да гласуват, създават впечатлението, че дават израз на волята на всички останали. Неуспех – заради затрудненията, свързани със самата процедура по организирането на референдума.

Това е третата пукнатина в механизма. Никак не е случайно, че референдумът е най-ценената от диктаторите процедура. Никоя друга не се поддава на подобни злоупотреби при тълкуването на народния вот, било то в полза или във вреда на управляващите.

Референдумът върши добра работа при демокрацията, когато се произвежда два пъти на сто години или два пъти годишно. В първия случай народът разбира историческия характер на взиманото от него решение, във втория – гражданите-законодатели придобиват навика да отговарят на задавания въпрос и само на него. Ако става дума за междинен вариант между тези два, референдумът е използван като плебисцит или е инструментализиран, за да служи на други каузи – в Ирландия кампанията на антиевропейския печат се съсредоточи върху трудностите на селското стопанство, дискредитирането на правителство, разтърсено от финансов скандал и неуместния дебат за абортите, евтаназията и НАТО!

Както във Франция преди три години, противниците на договора базираха кампанията си върху директивата „Болкещейн“, кандидатурата на Турция за членство в Европейския съюз и непопулярността на управляващите. Системата и контекстът карат избирателите да използват бюлетината като средство за изразяване на отношение, а не като средство за участие във взимането на решение, още повече, че любезно им нашепват в ухото: „Винаги ще има план Б“.

По един въпрос федералистите и привържениците на националния суверенитет са на едно мнение: всяка страна е господар на съдбата си, но не може да решава съдбата на другите. 4-те милиона граждани на „зеления остров“ са свободни да решат дали искат да продължат да участват в приключението, но не могат да се произнасят от името на 495-те милиона европейци, които живеят в останалите 26 страни от съюза.

Означава ли това, че референдумът трябва да бъде осъден на смърт, за да бъде изградена Европа? Съвсем не, но трябва да се направи така, че гражданите да разберат, че взимат историческо решение, а не че имат възможност да дадат израз на емоциите си. Едно от двете. Или европейският договор е юридическа конструкция, която не променя същността на Европейския съюз – най-логичното в такъв случай би било да бъде подложен на ратификация по парламентарен път. Или е важна промяна в съдържанието (например, политиката в областта на външните работи и отбраната), промяна в намеренията (една истинска конституция), или в състава (приемането на Турция). Тогава ще е оправдано договорът да бъде подложен на референдум – не тук или там, а във всички страни членки и в един и същи ден. Като бъде съобщено предварително, че договорът ще влезе в сила, ако го одобри голямо мнозинство от държавите – три четвърти или четири пети, и онези, които го отхвърлят, няма да имат възможността да пречат на другите, които искат да се включат. Тогава залогът ще е европейски, дебатът ще е европейски и резултатът ще нарисува единствената възможна Европа.

*Ален Ламасур е депутат в Европейския парламент и национален секретар за Европа на управляващата партия във Франция Съюз за народно движение (СНД)

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.