Как Великобритания създаде диктатора Мугабе

Президентът на Зимбабве Роберт Мугабе (вдясно) на церемонията по встъпване в длъжност в Хараре. Кризата в страната започна да залива съседите й, а отговорност за това носи и Великобритания. Снимка: Ройтерс

Ето как наистина дойде краят на колониализма – не с церемонията за сваляне на знамето в присъствието на Уелския принц, с която беше отбелязана независимостта на Зимбабве, а с беззъбия английски булдог, който фъфли баналности с голите си венци и отправя нереални заплахи, оплел се в позорна словесна битка със самозалъгващ се диктатор. Рядко на някоя страна, която има толкова малко значение за британските интереси, е било отделяно толкова време, вестникарско място и топъл въздух. За разлика от Ирак и Афганистан, където петролът, наркотиците или тероризмът са смятани за достатъчно важни и оправдават изпращането на британски войски, на африканска земя няма да загине нито един британски войник. Не са заложени работни места, няма застрашени важни инвестиции, няма и пенсионни фондове, които са заплашени от разпадане. Туризмът почти е пресъхнал, а обемът на търговията е пренебрежимо малък.

Тибет и Мианма проблясват за кратко и избледняват, без да оставят белези върху националната психика. Но Зимбабве упорства, около него се вихрят емоции като около Суецкия канал – но без Зимбабве да има онова значение, което Суецкият канал имаше навремето.

Защо тогава нашата страна е обсебена от тази далечна земя? Защо са нужни декарите вестникарски страници, мненията на анализатори, изобилието от редакционни статии или кадрите, уж тайно заснети от някой от „тежката категория“ журналисти от Би Би Си, които всяка вечер ни занимават от екрана на телевизора? Нещо трябва да се направи, твърдят познавачите. Министрите и техния министър-председател пухтят – и ефектът от това е незабележим. Разбира се, че нарушенията на човешките права в Зимбабве са ужасяващи. Но дали те са по-страшни от онова, което става в Дарфур, дали уловените в капана на отчаянието и мизерията са повече от онези в Конго? Дали разпадането на държавността в Зимбабве може да се мери с онова, което става в Сомалия?

Зимбабве, разбира се, има значение, но причините са извън границите на тази страна: кризата започна да става заразна и да залива и южните съседи на Зимбабве. Бежанците се насочват към Южноафриканската република и Замбия; Ботсвана строи електрическа ограда, за да ги държи навън; докери отказват да обработят китайски кораб с пратка оръжие за Зимбабве; противоречията между президента Мбеки и неговия бъдещ приемник Джейкъб Зума се задълбочават; в ЮАР бяха регистрирани ксенофобски нападения срещу зимбабвийци.

Въпреки всичко голяма част от публикациите не се дължат на тези опасения, а на атавистичните спомени за онова, което е било, на зле прикритото недоволство на някои от коментаторите, че онова, което е било, няма да се върне, на мечти за империята в нейния апогей. И всичко това комбинирано със синдрома, известен като „черните ръце върху белите бедра“ – страховете за близо двадесетте хиляди британци, които все още живеят там. Онова, което липсва, е признаването на един неудобен факт: Робърт Мугабе е креатура, оформена от британското колониално владичество. Колониалните пилци се връщат в гнездата си. Много от читателите сигурно знаят, че именно белите заселници окупираха страната през 90-те години на 19-ти век. Впоследствие я нарекоха Южна Родезия. Скоро те поставят основите на расово оцветените правила за собственост върху земята, които остават в сърцевината на бурната политика на държавата.

Близо сто години по-късно Лондон изигра ролята на акушерка при раждането на Зимбабве, като стана домакин на Конференцията от Ланкастър хаус през 1979 година. С въздишка на осезаемо облекчение Великобритания приветства независимостта на Зимбабве. Но отговорността й остана. Между пристигането на заселниците и предаването на властта на Мугабе през 1980 година, истината за историята на британското владичество е доста нелицеприятна.

Изпъкват три важни решения. При разпадането на Централноафриканската федерация през 1963.та на Южна и Северна Родезия (Зимбабве и Замбия) и Нясаленд (Малави) Великобритания изпрати основната част от федералната армия в управляваните от белите Родезия. Това даде на правителството на малцинството на Ян Смит куража две години по-късно, през 1965-та, да обяви едностранно независимост и да започне война срещу чернокожите партизани-националисти. Великобритания на практика блокира искането на Замбия (която няма излаз на море), датиращо от 60-те години на миналия век, да построи железопътна линия до пристанището Дар ес Салам. Това наложи пълна зависимост от сухопътните комуникации през ЮАР, управлявана тогава от режима на апартейд, и разбунтувалата се Родезия.

Великобритания отстъпи от духа, макар че „запази буквата“, на една от клаузите на споразумението от Ланкастър хаус, чиято цел беше да уреди най-лошата черта на бялото управление – че половината земя трябва да бъде собственост на бели. Великобритания помогна реално в изкупуването на земите на близо 5000 бели фермери в Зимбабве, но предостави за целта едва половината от средствата, изразходвани в Кения в началото на 60-те години на миналия век – макар че в тази бивша британска колония имаше едва 1000 бели фермери.

Никой не иска да отрича факта, че Робърт Мугабе носи основната отговорност за днешната трагедия. Нелсън Мандела показа, че един лидер може да промени дадена страна. Но именно заради историческата си намеса в Зимбабве Великобритания носи уникална отговорност.

Времето на Мугабе определено изтича. Но редакционните коментатори, които точат перата си в очакване на излизането му от политическата сцена може да пропуснат една важна подробност – че трябва да се готвят да напишат не само некролога на един диктатор, а и епитафията на империя, която помогна да бъде създаден уродливия диктатор, който сега трябва да премахнем.

*Майкъл Холмън, бивш редактор на африканския отдел на вестник „Файненшъл таймс“, е израснал в Зимбабве. Неговият роман „Шишкото и танцуващите дами“ излиза от печат през август т.г.

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.