„Танковете“ на съдиите погребват европейската мечта на Турция
Нови времена, нови нрави и в Турция: за превратите не са нужни танкове. Достатъчни са 11 съдии. Толкова са членовете на Конституционния съд, които разследват дали президентът Абдуллах Гюл, премиерът Реджеп Тайип Ердоган, както и още 70-ина членове на управляващата Партия на справедливостта и развитието, подкопават с дейността си светския характер на държавата. Интересен е фактът, че становището на 11-те съдии няма съвещателен характер. Решението им е безапелационно и се очаква да бъде издадено в следващите седмици. Заслужава внимание и обстоятелството, че 11-те съдии могат да наложат присъди, свеждащи се до лишаване на премиера и ръководството на управляващата партия от политически права. На практика подобно нещо означава, че с едно съдебно решение партията, за която са гласували 45 на сто от турските избиратели и е получила най-широко парламентарно мнозинство, ще бъде поставена извън закона.
Колкото до присъдата, която може да бъде наложена от съда на президента на страната Абдуллах Гюл, тя ще бъде със задна дата, а ако държавният глава бъде осъден, той ще трябва да изтърпи присъдата след изтичането на мандата си. Гръцки и чуждестранни дипломати смятат, че този сценарий е напълно възможен.
Подобно развитие на нещата свидетелства за възможностите на демокрацията в Турция, за рамките, в които се води ожесточена битка между двата полюса на властта – от една страна, военните, които десетилетия наред контролират политически и икономически живот на страната, а от друга, „ислямистите“ на Ердоган.
Проислямиската партия на Ердоган успя да се закрепи на политическата сцена в страната, тъй като се явява изразител на искането на мнозинството от народа за модернизация, справедливост и равенство, а не защото си е поставила за цел да установи една теократична държава. Хегемонията на Ердоган започна да създава сериозни пукнатини в досега съществуващата система. Намерението за „промяна“ на условията на икономическата игра и на разпределението на политическата власт отрежда на „ислямистите“ място в „блока“ на силите, които се борят за модернизация и които тласкат страната към ЕС. Целта на тази проевропейска, прозападна политика, поставена от „ислямистите“, се свежда до налагане на европейски норми на икономическа и политическа игра в Турция.
Противоречието е очевадно: „ислямистите“ са тези, които наистина се стремят към присъединяването на Турция към ЕС, а светски ориентираните военни действат против тази перспектива. Обяснението е просто: турското законодателство следва да се съобрази с европейските реалности, а това създава една доста по-различна ситуация, която би могла да доведе до разпадане на икономическите и политически структури на турските военни.
За да бъде разбрана опасността от кризата в Турция, трябва да бъде отчетен същественият факт, че турската армия е най-големият икономически консорциум на страната, който притежава мажоритарни дялове в банки, фирми и финансови институции. С други думи, всяко съобразяване с европейските норми би означавало загуба на почти пълния контрол, който военните в Турция притежават върху икономическия и политически живот в страната.
Може би това е обяснението, че някои нови, динамично развиващи се слоеве от турското общество и от бизнеса залагат на политиката на Ердоган. Те считат, че само по този начин биха могли да се отърсят от задушаващата прегръдка на военните и да заемат полагащото им се място в икономиката.
Засега е невъзможно да се предвиди как ще свърши битката между двата центъра на властта в Турция. Сигурно е, че турските военни няма лесно да склонят глава пред широкото парламентарно мнозинство на Ердоган, а и също, че другият полюс на властта около проислямската партия няма да се откаже от битката. Управлението на Ердоган даде възможност на сцената да се появят непривилегированите слоеве от турското общество. Сиреч, тези 45 на сто от избирателите, които не могат лесно да бъдат изтласкани в периферията със съдебни решения.
Гърция следи с интерес развитието на нещата, но външнополитическото й ведомство е бездейно, тъй като все още не е взело под внимание последиците от една такава „битка“ между двата полюса на властта. В досегашната си стратегия Атина винаги се е придържала към тезата, че Турция върви към Европа. В гръцката столица обаче цари загриженост, че кризата в Турция може да излезе извън границите на страната и да обхване Егейско море. Настъпилото в последните 15 години сближаване между Атина и Анкара се опира на схващането за европейската перспектива на Турция. Действията на съдебните инстанции в Турция, които са против волята на турския народ, обаче ясно показват, че поне в обозримото бъдеще пътят на страната към Европа е прекъснат.
По БТА