Соленото съветско наследство на Узбекистан
„Преди 30 години това беше поле с памук, казва 61-годишният фермер, който живее близо до узбекистанския град Худжайли откакто се помни. Сега е само сол.” Узбекистан, страната без излаз на море и някога част от Съветския съюз, е мястото, където може да се види едно от най-големите бедствия, причинени от човека в историята на Земята. Десетки години реките му бяха пренасочвани, за да поливат насажденията с памук на сухата земя, което намали площта на Аралско море – голямото соленоводно езеро – наполовина през последните 40 години.
И тъй като старите навици се променят трудно, 17 години след разпадането на Съветския съюз памукът все още е на първо място, а разрушаването на околната среда продължава с неотслабваща сила. Узбекистан е вторият в света износител на памук след САЩ, като една трета от приходите във валута са от този поминък. Тази тенденция обаче е под растяща заплаха заради корупцията, лошото планиране и изтощаването на обработваемата земя.
Сега се харчат много по-малко пари за поддръжка на общирната напоителна мрежа, която кръстосва страната и е конструирана по времето на комунизма. Според Международния институт за управление на водите властите заделят по 12 долара за поддръжка на всеки хектар, а по съветско време сумата е била 120 долара. Запушените дренажни тръби повишават нивото на солта, като съсипват земята и намаляват реколтата. През 2001 година доклад на ООН установи, че 46 процента от напояваните земи в Узбекистан са повредени от повишена соленост, като през 1982 година тя е била 38 процента, а през 1995-а – 42 процента.
„Системата е разбита, дренажите се повреждат, каза чуждестранен експерт, помолил да остане анонимен, тъй като работи в сътрудничество с узбекските власти. Това е голям проблем.” Трудно е да се отговори на въпроса как това се отразява на производството на памук. Памукът е в плен на политиката, затова и националната статистика не казва почти нищо на тази тема. Но от данните, предоставени за „Ню Йорк таймс“, тенденцията за западане на индустрията стана видна в три региона.
В Каракалпакстан, регионът, в който се намира останалото от Аралско море, общата площ култивирана земя е намаляла с 14 процента от 1991 година (по данни от местните власти). През последните осем години засадената с памук земя в южния регион Бухара е намаляла с 15 процента. А в централната Джизакска област 15 процента от обработваемата земя е прекалено солена, за да бъде използвана.
Първият знак за осоляване на почвата около малкия град Мангит, разположен близо до Худжайли, дошъл през 80-те години, когато гъбите, които растели край бреговете на голямата река Амударя, започнали да изчезват. Почвата, от която местните хора събирали 4,5 тона суров памук, заедно със семената и стеблата, сега произвежда 2,5 тона, а на някои места по-малко от 1,3 тона. Това ни каза фермер, който също помоли името му да не бъде споменавано, тъй като узбекските власти не са добре настроени към хората, които говорят с чужди журналисти.
„Когато гледам тази сол ме обземат тъжни и мрачни мисли, казва той и обяснява, че след като се изпари водата, след интензивното напояване остава само солта. А на солената земя не расте нищо. Все едно си на гробище.” Екологичният проблем на Узбекистан датира от 50-те години, когато Никита Хрушчов въвежда индустриалното земеделие и пренасочва реките в нов лабиринт от индустриални канали. И земята започва бавно да се променя.
Фермерът от Худжайли си спомня как през зимата на 1954 година пътувал с кола с баща си до град Минок, като пътуването започнало с пресичането на километри от замръзналото Аралско море. Сега брегът е отдалечен на повече от 80 км от града. През 70-те години кайсиевите дървета на дядо му изсъхнали. Солта тук разяжда обувките и боядисва тухлите в бяло. „За толкова много години унищожихме земята, казва мъжът. Това е резултатът.” А разпределянето на намалените водни ресурси е ужасният пъзел, наследен от Съветския съюз.
Днес Централна Азия, някога малка част от съветската машина, е поделена между пет държави с конкурентни интереси. По отношение на водата най-многолюдната от тях – Узбекистан – зависи от съседа си Киргизстан. Узбекските фермери и управляващи казват, че тази година ще е суха, защото през зимата, която беше необичайно студена, Киргизстан използва повече вода от обичайното, за да произвежда електричество за отопление. Но екологията е само част от проблема.
Селскостопанската индустрия на Узбекистан е все още дълбоко скована от съветското си минало. И въпреки че преди няколко години тя беше реформирана, за да загърби колективното стопанство и да се обърне към частните ферми, цената на памука все още се определя от правителството, както и квотите за производство. А цената на държава е по-малко от една четвърт от цената на световните пазари.