Полет над кукувиче гнездо в село Куделин
Осем мъже се учат на самостоятелност в защитено жилище за интелектуално затруднени хора
В центъра на село Куделин се издига голяма светла къща с добре поддържан двор. Зад зелената ограда цъфтят розови храсти. Мъж на средна възраст съсредоточено почиства плевелите от зеленчукова леха и си мърмори нещо. Това е 41-годишният Енчо, чийто живот е преминал в мрачни приюти и претъпкани домове за хора с умствени увреждания. Днес той има истински дом, в който свободно може да се отдава на градинарската си страст.
Енчо е най-възрастният съквартирант в Защитеното жилище за хора с интелектуални затруднения в с. Куделин (община Брегово), построено през 2006 година по програма „ФАР”. Тук живеят общо осем мъже („бенефициенти”), страдащи от лека степен на олигофрения. С тях работи персонал, състоящ се от социален работник, трудотерапевт, възпитател, охрана и управител.
Дани, Цецо, Атанас, Иван, Енчо, Пепи, Борил и Ангел са изоставени от родителите си като деца. Нямат близки и роднини и цял живот са се местили „от институция в институция“. От края на 2006 са съквартиранти в защитеното жилище, което им дава шанс да развиват способностите си и да водят нормален живот в среда, близка до семейната. Преди да дойдат тук, много от тях въобще не са били способни да се грижат сами за себе си. С помощта на персонала те се учат да пишат и четат, да работят, да бъдат самостоятелни, да живеят като семейство.
„Десет години бях в друг дом, мръсно, мизерия, ужас, а тук е хубаво”, нарежда Енчо. С гордост показва стаята си – педантично подредена и почистена до блясък. Условията в защитеното жилище нямат нищо общо с кошмара на домовете за умствено изостанали, в които са натъпкани купища хора с всякакви психични заболявания. Тук мъжете живеят в двойни стаи, обзаведени – гардероб, шкафчета, дооборудвани от самите тях с телевизори, DVD-та, музикални уредби. Имат обща кухня и всекидневна, където се събират на кафе и приказки. За да живеят тук обаче, те трябва сами да се грижат за себе си, а и за къщата. Задачите са разпределени по график и всеки изпълнява задълженията си. Всеки ден готвят, пазаруват, почистват стаите, копаят в градината, хранят зайците и кокошките, които отглеждат в двора. На обед сядат около кухненската маса и коментират кой какво е свършил от сутринта.
„В началото на моменти изпитваха носталгия по домовете, където са били преди това, защото просто там всичко им е било дадено наготово. Притесняваше ги отговорността, която трябва да поемат. Докато ги убедим, че това, което правят, си е за тях, имаше доста уговорки, но постепенно свикнаха. Вече знаят, че това е техният дом и работят с желание…”, казва Максим Брезоев, управител на Защитеното жилище. Директорският му кабинет прилича повече на стая за дискусии и забавления – всички се тълпят вътре и един през друг разказват какво им се е случило днес, пускат шеги и се смеят гръмогласно. Единственият отсъстващ е Атанас, който в момента е във Видин по свои дела. „Идват непрекъснато и им се иска да разговарят по теми, които ги вълнуват, а тях ги вълнува всичко… Следобед, като станат от сън, идват да пият кафе, искат да седнат тук, да си правим компания. Много е важно да им се обърне внимание, да се изслушат. Тогава са и много по-спокойни, и по-доволни”, обяснява Максим, докато 26-годишният Дани черпи всички с бисквити и се ядосва за някаква шума, която съквартирантите му били орязали в нечия градина.
Преди да попадне в защитеното жилище, Дани изобщо не е можел да говори, нито да си върже сам връзките на обувките. Макар и с трудности, той вече приказва, знае на колко години е, научил се е да се подписва. Освен това е наясно с какво иска да се занимава. Преди време направили анкета сред момчетата кой какъв би искал да стане. Отговорът на Дани бил категоричен – шеф. Oказва се, че той вече работи по въпроса – често сяда на стола на управителя и си представя, че командва положението. Директорското място обаче все още е заето и Дани прави, каквото му се каже. Тази сутрин например го пращат за хляб. Tой се качва на колелото и потегля към магазина.
„Работя с тях, както с моите деца. Обичам да разговаряме, не повишавам тон. Не трябва да им се вика, човек трябва да бъде по-внимателен. И те може би чувстват необходимост от ласка, от внимание…”, казва трудовият терапевт Мая Орбецова, която е любимка на всички от дома. „Не можете да дишате без Мая, ей!”, смее се Иван на това, че Ангел й подарява своя снимка за спомен. Заедно с Мая те изготвят графика, по който ще се изпълняват задачите за седмицата. „Съобразявам се с всеки, какви са им възможностите, на кой какво му е слабост да прави. Работят, справят се, градината е супер. Но не всеки може да работи всичко… Енчо примерно е педант, доставя ми удоволствие да го гледам как плеви в градината, или как чисти прозорци – докато не се огледа в тях, не спира. Просто работи много добре”, казва Мая. „Цецко пък като хване да чисти хладилници, умира от кеф…”, допълва Максим.
Точно като в „Полет над кукувичето гнездо” всеки един от обитателите на къщата е с различен характер и своя собствена представа за живота. Стига да спазва правилата в дома, всеки може да бъде себе си и да се отдава на своите си страсти. 29-годишният Иван, когото тук наричат „Доктора”, обожава миризмата на дезинфекциращи препарати, а в гардероба си държи шишенца спирт, реванол, марли. Носи бледозелена престилка с бадж, на който е изписано „Иван Симеонов – санитар”. Макар че едва ли някога ще стане истински лекар, и дори санитар, Иван продължава да си мечтае. Като децата, той вярва, че няма невъзможни неща.
Борил е на 36 и си пада по рап-музиката и конете. В стаята му са окачени плакати с коне, които сам си е купил и с гордост показва. От музикалната му уредба звучи Мишо Шамара. Когато си сложи слушалките на ушите, може да стои пред нея с часове, потънал в някакво друго време и пространство. Борил е и почитател на жените. Заедно с Иван преди са живели в смесен дом в Лом, където са оставили „гаджетата си” – жени от дома, чийто снимки ревниво пазят в шкафчетата си.
26-годишният Пепи току-що се е върнал от Берковица. Там е домът, в който е живял преди и където отвреме-навреме посещава приятели. Според правилника на защитеното жилище всички имат по един месец годишен отпуск, който могат да използват както си поискат. Пътуват сами, носейки в себе си служебна бележка. Пепи обожава рисуването и иска да бъде художник. Навсякъде в жилището са закачени негови картини. От Берковица си е купил нови темперни бои, които решава да изпробва. Техниката му е специална – върху цветен картон намазва бои с различен цвят и притиска отгоре правоъгълно стъкло. Когато отдели стъклото от листа, се получава абстрактна картина от странни фигури и преливащи се цветове.
Ангел е на 31 и не е чак толкова запален художник. Радва се обаче, че се е научил да пише. Изважда от шкафчето си папка с листове, изписани с едър ръкописен шрифт – упражнения, които е правил заедно с възпитател. Ангел е може би най-лъчезарният и най-приказливият от всички съквартиранти. Непрекъснато щъка насам-натам и обяснява разни неща на висок глас. Максим разказва как в началото изобщо не му се стояло в жилището, ходел да работи в селските къщи за кутия цигари на ден, само и само да не е тук. Постепенно обаче свикнал със задълженията си и спрял да бяга. Чувайки тези думи, Ангел се опитва да протестира, но изведнъж се сеща, че е забравил да извози пълната с боклук количка на двора. „Айде бе, нали си мой човек”, обръща се той към Максим и хуква да си върши работата.
В градината се сблъсква с Енчо. Той подрежда саксии с цветя, които е посадил сам и за които се грижи с удоволствие. Приключвайки с цветята, Енчо се насочва към оранжерията, в която се отглеждат домати. Точно до нея има мини-бостан. „Гледай, гледай, пораснала е!”, посочва малка диня, която все още не е узряла. Енчо се справя толкова добре с работата в градината, че често хора от селото го викат да помага в собствените им дворове и му дават по някой лев за труда. Останалите също помагат в селото, когато някой има нужда от работна ръка. Така прибавят по нещо към пенсиите, които получават.
Част от пенсиите отиват за издръжката в дома. С останалите пари те могат да правят каквото решат. Купуват си дрехи, цигари, велосипеди. Цецо например е инвестирал в цифрова телевизия. Със завидна бързина сменя каналите на телевизора в стаята си и работи с настройките като дипломиран техник. Няма търпение да дойде следобедната почивка и да си пусне някой филм.
„Животът тук тече като във всяка къща. Хората са отбрани много добре, защото се допълват. Ако единият има агресия, другият ще е спокоен. Когато някой не е в настроение, другите ще замълчат, ще го изслушат, ще го оставят да му мине, а не да му скочат или да се скарат. Отначало го имаше и това, но вече не е така. Разбират, че са като семейство”, казва Мая Орбецова. Като във всеки истински дом и тук има „семейни снимки”, подредени в албуми. Момчетата пият бира на Видинския панаир, позират пред баба Вида или празнуват нечий рожден ден с торта и свещички. От персонала често им организират екскурзии до различни забележителности в района. Пътешествията винаги се запечатват на лента, а после всички събират пари, изкарват снимките и ги нареждат в албуми.
В свободното си време обитателите на дома обикалят селото, пият кафе в тукашните заведения, общуват си с местните. „Опасявахме се, че местните ще негодуват, че няма да им хареса, но виждам, че много добре се отнасят с момчетата, а и самите те им помагат, когато имат нужда”, казва Максим. Жителите на Куделин всъщност отдавна са свикнали с „особеното присъствие” в селото. От дълги години тук има дом за умствено изостанали, в който живеят около 170 души. Преди да се изгради Защитеното жилище много от обитателите му също са живели там. Никой от тях обаче не иска да се връща обратно. Защото някак си са разбрали, че нищо не може да замени истинския дом и семейството.