Графитите – изкуство или престъпление?

Улично изкуство с автор Банкси, намерило мястото си на стена в Централен Лондон. Днес най-известният автор на графити продава работите си за стотици хиляди лири. Снимка: Индипендънт

Група художници на графити, подвизавали се в Южен Лондон, бяха пратени в затвора през миналата седмица за две години за увреждане на обществена собственост. Но точно когато те започнаха да излежават присъдите си, работите им бяха изложени в галерия в Ню Йорк.

Когато се изправим лице в лице с графитите, както ги наричат работещите в местната служба за поддържане на чистотата, или с „уличното изкуство”, както го наричат момчетата, които си служат доста добре със спрейовете – като общество изглеждаме малко объркани. Този път обаче объркването е по-голямо и засяга не само тези, които рисуват и онези, които махат рисунките. Британските институции застанаха на противоположни позиции. Миналата седмица буквата на английския закон си каза думата чрез съда в Саутуърк Краун, където бяха изправени пет члена на групата за графити DPM. Един от тях – Андрю Джилмън – получи две години, след като беше признат за виновен в конспирация за нанасяне на престъпни вреди, които са стрували на гласоподавателя най-малко един милион лири.

В пълен контраст с решението, малко по-надолу по пътя, фасадата към реката на музея за съвременно изкуство „Тейт Модерн“ беше покрита с огромни стенописи от шестима градски художници с международна слава, включително Блу от Болоня, Faile от Ню Йорк и Sixeart от Барселона като отбелязаха първата изложба на уличното изкуство в голям музей.
Съдебната зала и музеят са толкова близо, че по време на обедната почивка поддръжниците на мъжете в съда се спускаха надолу по улицата до „Тейт“, за да коригират рисунките. „Има огромна ирония в едновременното провеждане на двете събития”, каза един от художниците.

Прозорецът. Творба на Банкси. Снимка: Уебшотс

Мъжът, чиято е заслугата уличното изкуство да получи своето място в пространството на утвърдената галерия, е Банкси. Преди няколко години той успяваше да прокара творбите си в галерии като „Лувъра“ и „Тейт Бритън“. Сега „Тейт Модерн“ продава книгата му в магазина си за сувенири. Работите му се купуват за стотици хиляди лири, а наскоро беше изложен и в ретроспективна изложба заедно с Анди Уорхол. Той, повече от всеки друг, легитимира жанра и създаде ново поколение млади имитатори – за съжаление на онези, които чистят след тях.

Боб започнал да се занимава с графити през 1982 година, когато бил момче. Сега той работи за лондонска художествена галерия и се нарича „почтен данъкоплатец”. „В началото на 21-и век за уличното изкуство Лондон е това, което беше Париж за импресионизма в началото на 20-и век, казва той с голяма доза смелост. И въпреки това мразим графитите повече откъдето и да било по света. Англия е прочута, че има най-драконовски наказания за това, което е само икономическо престъпление.”

Следващата седмица една галерия в Ню Йорк ще открие изложба, посветена на работата на осъдените в Саутуърк. DPM – Exhibit A ще може да се види в Anonymous Gallery Project в Сохо и ще представи огромни фотографии на работите на осъдените заедно с копия на обвинителните актове, като по този начин ще попита дали те са престъпници или артисти.

„Това е въпрос, който предизвиква различни отговори в различни части на света, казва Сидър Люинсън, куратор на изложбата в „Тейт Модерн“. Бразилия например се отнася по-спокойно към тях. На места в Австралия са като във Великобритания и хората наистина мразят графитите и рисунките върху вановете и влаковете. В Мелбърн обаче шофьорите на ванове се състезават кой да украси колата си по-добре.”

И други страни демонстрират подобни шизофренични реакции. В Торонто полицията нае уличен художник да изрисува стените, за да помогне за разкриването на убийство. В Канада пък съдът постанови – след като полицията предприе сурови мерки срещу авторите на графити – че един 28-годишен мъж има право да се подвизава в града, само ако го придружава майка му. Един блогър писа: „Те са на 20 години и все още се държат вандалски с чуждата собственост – на тази възраст не трябваше ли да са започнали да се занимават с търговия на наркотици или, може би, да са станали агенти на недвижими имоти?”

Както виждате, уличното изкуство е феномен, който предизвиква крайна поляризация. От една страна са онези, като американската художничка Илура Емералд, която е включена в изложбата, откриваща се през следващата седмица в Ню Йорк. Тя настоява, че „художниците, които рисуват на улицата, просто искат да изразят себе си, а не да навредят на когото и да било”. Затова те не трябва да бъдат наказвани, а „оценявани и поощрявани”. След това идват онези като съдия Кристофър Харди, който – в съда в Саутуърк – описа направеното от членовете на DPM като „широкомащабна кампания за увреждане на собствеността в индустриални количества.”

Как може да бъде разрешено това противоречие? Как изразните средства на художниците може да се помирят със страха и омразата, които графитите подклаждат в много граждани, които ги тълкуват като символ на беззаконието и на влошаване на положението в кварталите си? „Е, начинът не е като ги изпращаме в затвора”, казва Боб.

Тинейджър рисува графити в лондонски подлез. Снимка: Ройтерс

Бащата на 25-годишния Ziggy – един от изпратените в затвора миналата седмица – е съгласен. „Ziggy беше изпратен в затвора за 18 месеца, след като беше обявен за виновен за престъпление, което не включва насилие, тероризъм, ножове или наркотици, а вандалско отношение към обществената собственост”, казва той. А Боб продължава: „Не може да позволите на хората да правят каквото си искат. Ако има сблъсък на правата, явно тези на собственика на стената имат предимство пред тези на човека, който рисува върху нея. Това е повод за дебат, но присъдата „затвор” не трябва да е част от него. Те просто трябва да работят с младежи или да почистват грозните драсканици.”

Кметствата на Гринуич и Тауър Хамлетс са съгласни с тази идея. Те наредиха Ziggy и един друг член на DPM да водят летни занимания като учители по улично изкуство за младежи и хора в риск. Двете кметства изпратиха препоръки в съда като гарантираха, че членовете на DPM са „положителни” и „вдъхновяващи” в работата си с младите хора. Но това не беше достатъчно да ги спаси от затвора.

Достатъчно оправдание ли е същината на художника? Старият дебат „дали това наистина е изкуство” ще се проведе следващия месец в „Тейт Модерн“. Двама критици ще се изкажат по темата „Графити – утопия или все пак отегчителни?” и ще решат дали графитите са „превъзнесен вандализъм или легитимно културно движение”. Боб не смята, че това ще е от полза. „Уличното изкуство започва с децата, които рисуват грозни знаци, казва той. Когато детето започва да свири на някакъв инструмент, го чуват само съседите. Но когато се захване с улично изкуство, целият квартал вижда, че не е много добро.” Проблемът е, че има много да се учи.

Според американските социолози, които изследват проблема, около 85 процента от графитите са просто знаци, а други десет процента са начин за комуникация между кварталните банди. А кой в полицията може да реши кое е изкуство и кое е грозно?
Хората с много пари също няма да помогнат много, въпреки всичките си опити да влагат средства в уличното изкуство. „Ред Бул“, „Адидас“, „Пума“, 55DSL и дънките „Лий“ включиха графитите в маркетинговите си кампании. А немската фирма за боя „Белтон“ дори разработи нова линия спрейове „Молотов”, предназначена за уличните художници в разцветки, кръстени на известни автори на графити.

Така че ако артистичната същност и комерсиалната стойност не могат да помогнат за преодоляването на националния смут, кое може да го направи?

„Предполагам, че колкото по-висока е цената за отстраняването на графитите, толкова по-сурово трябва да е наказанието, но все пак не трябва да е затвор”, казва Боб донякъде неочаквано. Изказването му не е чак толкова далеч от присъдата на съдия Харди за двете години своеволия, през които DPM извършиха 120 нощни набега по спирки и влакове в Лондон, Съмърсет, Ливърпул, Манчестер, Съндърланд, Париж, Амстердам и в Чешката република.

Съдията не обърна особено внимание на забележката на Джилмън, че „влаковете са като движещи се платна за рисуване”, които плачат да бъдат изрисувани с нещо артистично и все пак провокиращо, което ще накара „пътниците да вдигнат очи от вестника си”.
Съдия Харди се съгласи, че „ще бъде грешно да не призная, че някои от работите демонстрират завиден артистичен талант, но продължи, че бедата е, че те се появяват навсякъде по собствеността на хората без тяхно съгласие, а това е просто хулиганство.” А за тези две години сметката сигурно е набъбнала до милиони лири.

Ако изкуството се определя от замисъла на художника, то тогава хулиганството трябва да се определя от реакцията на собственика, засегнат от хулиганите. Градският съвет в Питърбъроу неотдавна се опита да намери компромис. Той издигна огромни пана, за да даде възможност на художниците да се изразяват свободно. Проблемът беше, че паната бяха скъсани от хулигани.

По в. Индипендънт

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.