Защо бедните не могат да пестят?
Защо бедните хора не могат да пестят? На пръв поглед отговорът е очевиден: защото не печелят достатъчно. Но това обяснение не задоволява Стивън Бробек – то му се струва прекалено лесно, прекалено пораженческо. Като изпълнителен директор на Американската федерация на потребителите той почти три десетилетия наблюдава как хората увеличават дълговете и намаляват спестяванията си. Тази тенденция го тревожи. Разбира се, той мисли, че всеки трябва да пести повече, но се чувства особено загрижен за съдбата на най-бедните американци. Около девет милиона домакинства нямат буквално никакви финансови активи – нищо, на което да разчитат при непредвидени обстоятелства или пенсиониране. С мисъл именно за тях Бробек започва социален експеримент, целящ да промени спестовните навици на хората.
За да накара хората да спестяват, Бробек първо трябва да разбере защо не го правят. Той ангажира Джон Каски, професор по икономика в колежа Суортмор, който пък изпраща екип антрополози да проведат интервюта в бедни общности – едната в градската област Сан Хозе, Калифорния, а другата в селските райони на Мисисипи. „Очаквах хората да говорят за неща като липса на банкова сметка или, че имат лоша кредитна история, казва Каски. Мислех, че те ще говорят за финансови притеснения, но вместо това те говореха само за стрес.“ Той открива, че в много случаи хората не пестят не защото реално не могат, а защото си мислят, че не могат.
Част от тази психологическа бариера според Каски е социалният натиск да не се пести: в момента, когато хората успеят да заделят нещо, приятелите и семействата им веднага започват да ги молят за заеми. Но има и други пречки. Хората в двете общности се страхуват от загуба на социалните помощи, ако спестят пари. Много семейства дори не говорят за спестявания; вместо това те говорят за нещата, които ще продадат в моменти на отчаяние – колекции от бейзболни картички, фамилни ценности и други неща с ниска стойност.
Като чете внимателно изследването на Каски и друга специализирана литература, Бробек заключава, че единственият начин да се накарат хората да започнат да пестят, е да се премахне социалният натиск, като същевременно се прокарат не особено големи институционални промени. Ключът според него е в това да се създаде мрежа от поддръжка за спестявания.
Мрежата, която той създава, се нарича „Америка пести“. Започнал като експеримент в Кливланд през 2000 г., проектът постепенно се разпространява в повече от 40 области в цялата страна и има около 75 000 регистрирани участници. Бробек успява да убеди банките в Кливланд да създадат специални сметки, за които се изискват минимални или никакви баланси и такси за всеки участник в проекта. Той моли големите работодатели да провеждат редовни семинари по въпросите на спестяванията, дълговете, семейните бюджети и потреблението. Доброволци са обучени да правят презентации с енергични послания като „Създавайте богатство, а не дългове!“ След това започва да се занимава с въпроси на груповия натиск и стига до институции като църкви и общностни групи.
Общността на Църквата на Доверието става мястото, където Черил Вагнер се научава да пести. Вагнер, на 51 години, никога не е разполагала с нещо повече от джобни пари и множество безинтересни работни места в ресторанти – самата тя ги нарича „бъхтане“. В продължение на 15 години тя работи с прекъсвания за „Макдоналдс“, а след това като сервитьорка във веригата „Международен дом на палачинките“. „Трябва да се усмихваш по цял ден“ казва тя, без да се усмихва. (Сега тя е помощничка на стари хора). Тя е майка на две деца и баба на 11, а през последните няколко години редовно сменя адресите си. Когато един след друг умират племенникът, племенницата, а накрая и баща й, всяка смърт се натрупва върху следващата, докато накрая те се превръщат в едно-единствено скръбно послание: толкова години бъхтане, а накрая не може да си позволи дори цветя за погребение.
Това отчайващо заключение я кара да обърне внимание, когато нейният пастор, Джефри Сандерс, довежда през декември 2005 г. представител на групата „Кливланд пести“. Сандърс окуражава членовете на църквата да създадат група за спестявания и Вагнер става една от първите, които се присъединяват към нея. Тя си поставя за цел да пести по 50 долара месечно. Това не е незначителна цел, като се има пред вид заплатата й по онова време – 2,13 долара на час, плюс бакшиши. Но тя не е сама: 35 души от паството започват да спестяват заедно с нея.
Вагнер спира да яде извън къщи и се съпротивлява на изкушенията, предлагани от магазинчетата за стоки от по един долар в околността. „Цели 30 дни не ядох сладки неща и хляб, казва тя. Това ми спести доста пари.“ Дори само откриването на спестовна сметка е не малко постижение. Вагнер има лош опит с банките; объркващите такси и изискванията за минимални влогове ги правят прекалено неудобни. Но в една от местните банки тя успява да открие сметка по проекта „Америка пести“ само срещу пет долара – а освен това за първи път банковите чиновници й се усмихват.
Около една трета от посетилите семинарите на „Америка пести“ се включват в проекта, а като група те успяват да спестят половината от онова, което са си поставили като цел. Средно участниците успяват да спестят около 65 долара месечно. Това няма нищо общо с измеренията на проблема в национален мащаб, но въпреки това Бробек се чувства окуражен. Да пестиш, когато медиите постоянно те подканят само да харчиш, може да се окаже също толкова трудно, колкото и справянето с някаква пристрастеност. Когато човек печели малко, всеки спестен долар е нещо като малка победа. През последната година Вагнер е спестила 500 долара – не на последно място защото задният й прозорец гледа пряко към църквата – спестовната група винаги е само на няколко крачки от нея.
По в. Ню Йорк таймс