Александър Солженицин – от дисидент до неудобен патриарх

Снимка: Ройтерс

На 89 години почина Александър Солженицин – писател с невероятна съдба, който остави неизличим отпечатък не само върху литературната, но и върху политическата съдба на Съветския съюз, Русия и света. Офицер, участник във Великата отечествена война, арестуван и осъден на заточение за критика на Сталин в писма до приятел, излекуван по чудо от рак, лагерник, после учител по физика в Рязан.

Литературният му дебют – повестта „Един ден на Иван Денисович“, публикувана в сп. „Новий мир“ на Ал. Твардовски през 1962 г., по времето на краткото „размразяване“ на комунистическия режим, когато начело на СССР е Никита Хрушчов, се превръща в литературна и политическа сензация. В нея за първи път се заговаря открито за лагерите в страната на работниците и селяните и за съдбата на обикновения руски човек в тях. Следващите му произведения – повестта „Раково отделение“ и романът „В първия кръг“, отново се занимават с лагерната действителност и са забранени в Съветския съюз, но излизат на Запад и му носят Нобеловата награда за литература през 1970 г. „за нравствената сила, с която продължава исконните традиции на руската литература“.

Първото издание на „Архипелаг ГУЛАГ“ излиза в Париж през 1973 г.

Първият том на документалния му епос „Архипелаг ГУЛАГ“, публикуван във Франция през 1973 г., буквално разтърсва света с нарисуваната въз основа само на анализа на официални достъпни документи и устни разкази потресаваща мащабна картина на сталиновите репресии и терор над гражданите на съветска Русия. „Архипелаг ГУЛАГ“ шокира и разтърсва милионите читатели в Западна Европа и САЩ и кара дори леви политици и интелектуалци да преосмислят отношението си към Съветския съюз и неговите управници. В същото време в самия Съветски съюз и страните от социалистическия лагер властите организират масови публични заклеймявания на Солженицин и протести срещу удостояването му с Нобелова награда.

В България на известното събрание на Съюза на писателите само петима писатели се осмеляват да не подкрепят т. нар. протестна декларация до Нобеловия комитет – Валери Петров, Христо Ганев, Гочо Гочев, Марко Ганчев и Благой Димитров. През този период Александър Солженицин непоколебимо отстоява своите литературни и обществени възгледи и в своето „Писмо до IV конгрес на съветските писатели“ иска премахване на цензурата, реабилитация на писателите, избити по време на репресиите, и връщане на личния му архив, конфискуван от КГБ през 1965 г. Тъй като вече е твърде прочут в целия свят, за да бъде отново заточен или ликвидиран, през 1974 г. той е лишен от съветско гражданство и изселен от СССР.

Александър Солженицин като лагерник през 1953 г.

Посрещнат е възторжено в Швейцария, издава втори и трети том на „Архипелаг ГУЛАГ“, превърнал се в енциклопедия на руските страдания в епохата на комунизма и световен бестселър, а по-късно се установява в отдалечено имение в щата Върмонт, САЩ, където живее уединено и се посвещава на книгата, която смята за дело на живота си – многотомната историческа епопея „Червеното колело“. Сред горите на Върмонт той насочва поглед към миналото на Русия в търсене на корените на всичките й беди. След годините на яростна борба срещу тоталитаризма на сталиновия режим се връща към действителността на царска Русия, годините на Първата световна война и причините за поражението в нея, за да попита дали руският народ не е заслужил съдбата си и парадоксално да „прехвърли вината от сталинистките палачи на самия негоден човешки материал“ и да стигне до извода, че „палачите и жертвите са еднакво виновни за общата неправда“ (А. Корольов).

Така или иначе литературните и публицистични произведения, както и моралният авторитет на Александър Солженицин изиграват значителна роля за падането на комунистическите режими в СССР и Източна Европа. През 1989 г. сп. „Новий мир“ помества откъси от „Архипелаг ГУЛАГ“, излизат преводи в другите социалистически страни и така се вдига окончателно завесата над истината за репресиите на сталинизма, която само е приповдигната от Хрушчов и отново спусната плътно през следващите десетилетия.

През 1994 г. Солженицин се завръща в родината като каца във Владивосток и пътува с влак до Москва. Пътуването му се превръща в истинско посрещане на месия – по дългия път на всяка гара го очакват тълпи въодушевени почитатели, които очакват мъдрите му слова за бъдещето на Русия. Избран е за депутат в парламента, пише манифеста си „Как да устроим Русия“, който се разпространява в 27-милионен тираж. Солженицин смята, че бъдещето на Русия е в развиването на идеите на Столипин (б. р. – министър-председател на Русия, започнал аграрна реформа, убит 1911 г.) за свободно, икономически самостоятелно селячество, в обединението и самоуправлението на земеделците и производителите, в самоорганизацията на живота и труда в рамките на селската община – трети, исконно руски път, различен от комунистическата диктатура и западния нравствен упадък и егоизма на капиталистическото общество.

Президентът на Русия Владимир Путин и Александър Солженицин си стискат ръцете по време на посещение на президента в дома на писателя в Троице-Ликово в Москва на 12 юни 2007 г. Снимка: Ройтерс

Въпреки първоначалния възторг от завръщането на Солженицин, тези идеи едва ли могат да намерят широка подкрепа в мътните години, когато се преразпределят огромните богатства и ресурси на страната. Гласът му затъва в шумотевицата на прехода, предложенията му вече се посрещат с присмех… В годините на това ново отшелничество той продължава търсенията си с фундаменталния труд в два тома „Двеста години заедно“. В него Солженицин прави мащабен опит да опише съдбата на руските евреи, да оцени мястото им в руската история и ролята им за сегашното състояние на страната. Тази книга предизвиква бурни полемики, т.нар. патриоти намират в нея основания и доводи за все по-явния си антисемитизъм, демократите я обявяват за лъжа и манипулация, учените откриват множество неточности и противоречия, а самите евреи го обвиняват в разпалване на омраза към тях. Самият Солженицин твърди, че се е постарал да бъде пределно обективен, но е факт, че в основата на изследването му е „въпросът за кръвта“. Някогашният непримирим борец срещу тоталитаризма и потисничеството над свободата на мисълта днес е стигнал до извода, че причините за бедите на Русия са не в характера на хората, не в особеностите на историята и развитието на страната, а в националната менталност на евреите и руснаците, в „гласа на кръвта“.

През тези години писателят получава всевъзможни почести и привилегии, обявен е от властите едва ли не за официален патриарх на руската мисъл и литература. През 2007 г. го удостояват с Държавната награда на Руската федерация на стойност около 160 000 долара. Президентът Путин я връчва на съпругата му, а после отива на крака в дома на Солженицин, за да „пие чай“ с него. Но той си остава докрая неудобен патриарх. От една страна идеите му за месианската роля на Русия в света и за възможния различен, руски път на развитие са в унисон с новата официална идеология на властите, но от друга страна неговото безпощадно разобличение на Сталин и сталинизма не е в особено съзвучие с „новото“ гледище за Сталин като голям държавник и строител на Русия. „Архипелаг ГУЛАГ“ излиза в Русия през 1990 г. и не е преиздаван до тази година. А и Солженицин винаги е поставял истината, правдата – такава, каквато я разбира – над всичко останало. И я е отстоявал с непоколебимост, воля и майсторство на непримирим полемист. А това никога не е удобно за властниците.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.