Кой роди кризата в Южна Осетия?

в. Ведомости

Руски военни пътуват към размирния грузински регион Южна Осетия. Снимка: Ройтерс

Драмата на Южна Осетия е резултат от престъпна безотговорност, предизвикала конфликт, чийто резултат изглежда крайно проблематичен. Дори ако бъде намерена формула за прекратяване на огъня, усилията за постигане на стабилен мир надали ще се увенчаят с успех, докато са живи осетинците от днешното поколение. Те цял живот ще помнят пролятата кръв и страданията на хората в Цхинвали през август 2008 година.

Конфликтът в Южна Осетия (както и този в Абхазия) е двупластов. Единият пласт е очевиден – свързаният с дългогодишното противопоставяне между двата народа, рязко изострено след опита на Звияд Гамсахурдия да превърне Грузия в унитарна държава.
Вторият слой в конфликта се очерта преди няколко години, когато потенциалната конкуренция между Русия и САЩ в постсъветското пространство стана реална. Русия от самото начало беше патрон на осетинците (и нищо чудно, тъй като Северна Осетия влиза в състава на федерацията), а САЩ са поели патронаж над Грузия и активно подкрепят политическия режим в страната, включително във военната сфера. Това покровителство подклаждаше амбициите и на двата участника в конфликта с осигурената възможност в кризисна ситуация да апелират към „по-големия брат“.

Разликата беше, че безотговорността на южноосетинското ръководство не би могла да предизвика мащабна военна акция срещу Грузия (тъй като въоръжените формирования в Южна Осетия са твърде малобройни), но безотговорността на Тбилиси беше способна да предизвика далеч по-драматични последици, както всъщност стана. В тази ситуация САЩ най-малкото не изпълниха своята възпираща функция спрямо един режим, способен на авантюри. Увлечени в геополитическото противопоставяне с Русия, американците смятаха своя кавказки клиент за абсолютно вменяем потенциален член на НАТО – и тази тяхна представа не беше разколебана сериозно дори от миналогодишното разпръсване на опозиционна демонстрация в центъра на Тбилиси.

Решението на Саакашвили да започне една „малка победоносна война“ срещу Южна Осетия надали е било спонтанна стъпка, продиктувана от емоционална реакция на поредния обстрел от южноосетинска страна. Първо, южноосетинската стрелба не би могла да предизвика някакви невероятни емоции сред грузинците, виновни за изостряне на конфронтацията в редица случаи далеч не по-малко от техните противници. Второ, операцията се развиваше според ясен план, който предвиждаше грузински сили възможно най-бързо да превземат Цхинвали и да си пробият път към Джава и Рокския тунел, преди още да е възможно изпращането на доброволчески отряди в Южна Осетия.

Ако планът беше осъществен, на доброволците щеше да се наложи да водят битки в района край границата с Русия, може би с подкрепата на руска авиация. При това положение за сепаратистите на практика нямаше да могат да си възвърнат контрола върху Цхинвали и по-голямата част от Южна Осетия.

Престъпната безотговорност на този план не беше само в това, че той по принцип предвиждаше в бойните действия да загинат стотици, дори хиляди хора, обричайки останалите жители на Южна Осетия да станат бежанци. Авантюризмът пролича и във факта, че планът неизбежно поставяше под удар руските миротворци. Тъкмо този фактор впрочем караше мнозина експерти (включително автора на тези редове) да не вярват, че ще бъде разигран силов сценарий. Защото никоя страна не може да прости гибелта на свои войници – дори при най-неблагоприятна ситуация, когато мащабният военен отговор е невъзможен, държавата наказва извършителя според силите си.

Да си припомним как по време на хуманитарна мисия в Сомалия загинаха американски военни – тайните служби на САЩ се впуснаха в хайка срещу виновника, генерал Айдид, и тя завърши с неговата смърт. Или как бойци от етноса хуту разстреляха 10 белгийски миротворци в Руанда – военни и политически лидери на екстремистите, не на последно място с усилията на Белгия, бяха изправени пред Международния трибунал и обвинени в геноцид над друга руандийска народност, тутси. Офицерът хуту, отговорен за убийството, беше съден в Белгия и признат за виновен.

Ако руските власти се бяха забавили, щяха да изгубят голяма част от своя авторитет сред собствените си граждани като цяло и по-специално сред въоръжените сили на страната. Затова при това положение решението за максимално бързо изпращане на войски в региона беше единствено възможното. Друг въпрос са свързаните с него неизбежни рискове от нови човешки жертви и ескалация на конфликта, а неговата логика може да се развие до етап, в който няма вече да зависи от рационалния избор на страните.

Фактически властта в Русия има две алтернативи – или да предприеме ограничена операция за изтласкване на грузинските войски от Южна Осетия (чрез отделни удари срещу военни обекти на Грузия), или да разруши военно-икономическата инфраструктура на Грузия, за да не допусне заплаха от страна на Тбилиси в дългосрочна перспектива (според сръбския вариант от 1999 година). Първият вариант осигурява „ефект на победа“, ако Грузия подпише споразумение за неупотреба на военна сила и запазване на руското военно присъствие в региона. Вторият се вписва в рамките на наказателни мерки срещу агресора, но заплашва Русия със сериозни последици за отношенията с международната (и то не само западната) общност, тъй като рязко надхвърля рамките на една хуманитарна операция. За разлика от САЩ през 1999 година, Русия не може да създаде „антигрузинска коалиция“, ако не броим естествено подкрепата от страна на непризнати държави, а това явно не е достатъчно.

При всяко положение е твърде вероятно с прекратяването на огъня ситуацията да се стабилизира само външно. Има сериозни шансове Южна Осетия да се превърне в аналог на Севернокипърската турска република, призната официално единствено от Турция, разположила войски на нейна територия (което не пречи Анкара да членува в НАТО и да претендира за членство в ЕС).

Само допреди няколко дни беше напълно невероятно Русия да признае Абхазия и Южна Осетия, но днес въпросът започва да се обсъжда сериозно. За френските и германските противници на възможно по-скорошната интеграция на Грузия в НАТО въоръженият конфликт ще е само ново потвърждение, че са прави. Същевременно отношенията между Русия и САЩ, въпреки външните демонстрации на „светски етикет“, ще си останат негативни. Президентските избори в Щатите през ноември може да се отразят само върху степента на тази „негативност“ – никоя американска администрация няма да се откаже от подкрепата за режима на Саакашвили, който в очите на руската власт е не само неприемлив, но и престъпен.

* Алексей Макаркин е вицепрезидент на Центъра за политически технологии.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.